Автор: митр. Павел Сисанийски и Сиатистки

Благата вест е Господ Иисус Христос. Благата вест е великата тайна на благочестието, а именно, че Бог се яви в плът. Църквата се основава върху тази блага вест, върху факта на Боговъплъщението. Това е нейното съдържание, това е нейният живот, това е Църквата. В Църквата преживяваме събитието на Боговъплъщението като предпоставка за нашето обожение. Бог стана Човек и затова човекът може да се обожи. Обожението, тази уникална възможност за преодоляване на смъртта търсим в Църквата, затова съществува Църквата, това предлага Църквата.

Монашеството като будната съвест на Църквата постоянно ни припомня  тази истина. То зове цялата Църква да не забравя тази цел и да не падне в примката на преходния образ на този свят.

Монашеството е трайно свидетелство за смисъла на живота на човека, свидетелство и за целта, но и за начина на живот.

Монашеството, окрилявано от любовта към Бога, е трайно свидетелство (μαρτυρία), но и протест (διαμαρτυρία) срещу опасността връзката на човека с Бога да придобие формален характер.

Монахът излиза от света, за да преживее присъствието на Бога, което е цел на Христовата Църква. Това излизане не означава отхвърляне на обществото и на обществения живот, а неговото включване в общението с Бога. То се осъществява като пътуване към свободата на Бога и участие в нея и се възпълва с пазенето на заповедите. Православното монашество има исихастки характер. Духовното  безмълвие на православния монах се поражда от покаянието и стремежа да пази Божиите заповеди. Монахът е образ на истинския християнин, той е трезвящо и постоянно подвизаващо се битие, което иска да се отрече от всичко, което Бог или Божията воля не е, и да постигне своето пълно възношение и посвещаване на Бога.

Монашеските обети, които са гръбнакът на автентичния монашески живот, се срещат  в Новия Завет и са отражение на отговорите на Господ при  изкушенията в пустинята. Чрез тези обети монашеският подвиг поддържа своя евангелски характер и побеждава демоничните изкушения, които целят  покваряването на човешката природа и пленяването от „скотския евдемонизъм”.

Монашеството се преживява като тайнство на покаянието, но и като тайнство на любовта. Монашеството е човеколюбиво и измерва всичко с мярата на любовта, на всеобщото спасение. Ние сме длъжни да опазим монашеството от негово опасно изопачаване и озападняване.  Основна грижа на монаха не е да прави нещо, а да бъде нещо (т.е. любов). Делото на монаха е явяването на живота на Христос в негова смъртна плът. Мисията на монашеството не е замяната на енорийското дело и на енорийската пастирска дейност. Хората и особено младите не очакват от монасите неща, които светът им предлага, а това, което истинно търсят – святост, истина и любов, т.е. същността на монашеското житие.

Днес светоотеческите думи „светлина за монасите са Ангелите, а за човеците светлина е монашеското житие” – като свидетелство за истината, но и като цел на живота  – са актуални, както никога досега.

превод: Константин Константинов