Кириакос Кескесиадис, който работил като полицай към Зограф дълги години, разказва: „Старецът никога не отказваше услуга на полицаите и на работниците. Поддържахме приятелство и много пъти ходих в игуменарницата. Когато разговаряхме, често се случваше да задрямва от умора. Той ходеше и вършеше всички работи. Нямаше помощници. Винаги беше усмихнат и никога не се гневеше.

Веднъж се случи следното: бях отишъл на лов и стоях до  реката в някакви храсти. Когато нощта падна, в даден момент чух, че нещо приближава, вдигайки шум и чупейки клоните. Не беше дива свиня, защото щеше да ме надуши. Светнах с фенера, извиках и чух, че някой се качи на пътя. Помислих, че може да е някой крадец и хукнах след него. Накрая видях стареца, който се опитваше да влезе в автомобила. Попитах го:

– Защо не отговори?

– Уплаших се, не знаех кой е.

– Какво търсеше долу? – го попитах отново.

– Една билка, за да я сложа във варелите с вино, защото знаех, че расте там.

Г-н Георгиос Сидиропулос, митнически служител, разказва: „На Света Гора работих през 1977 г. и от 1987 до 1992 г. в Зограф. Преди да остана трайно в Зограф, ходих на поклонение и виждах стареца. Познавах го като истински монах,  човек, отдаден на молитвата. Той беше игумен, но на вид като подвижник, отшелник. Обичаше всички отци, поклонници и работници, докато много пъти сам им прислужваше на трапезата и в архондарика. Винаги изглеждаше изморен, но никога не отказа да приеме някой за изповед или за разговор. Имаше голямо търпение и благост и никога не се оплакваше.

Когато отидох  да работя в Зограф, сградата, където се помещаваше митническата служба, беше в лошо състояние. Старецът обърна внимание и ме насърчи да проява търпение и същевременно изпрати  работници да направят необходимия ремонт. Виждах го да работи навсякъде – в църква, в Архондарика, на трапезата, в градината.

Когато беше необходимо, ставаше и шофьор, за да кара поклонниците и отците.

Веднъж наближаваше празникът на манастира и разговаряхме за това как ще доставим  рибата. Аз му предложих да изляза извън Света Гора и да купя. Той сам обаче предложи да хвърлим мрежите в морето. Уловихме 80 кг риба, която бе достатъчна за празника.

Друг път беше зима и натрупа повече от един метър сняг. Поклонниците бяха блокирани и се безпокояха. Старецът каза „ще прокараме пътечка!” и пръв тръгна – следваха го и други и прокарах пътечка.

Когато го посещавах в игуменарницата, виждах, че когато искаше да си почине, не лягаше, а седеше върху един стол. Попитах го:

– Защо не легнеш?

– Монахът винаги трябва да е готов, да бъде бдителен, защото не знае кога ще го призове Господ, дали тук да му възложи някакво служение, дали да го прибере при Себе Си.

Той ми предложи и аз да отпочивам върху стол и се опитвах да му подражавам. Също така той не се топлеше много през зимата. Казваше: „Топлината ни отпуска, но  комфортът не подобава на монаха.“

Той ми помогна да разбера смисъла на живота.  Съветваше ме: „да обичаш ближния както себе си.“ От стареца се научих да полагам усиля да направя да най-доброто за другите. От него научих основните добродетели – любов към Бога и любов към ближния. Чувствах радост до него. Понякога ми оказваше чест и идваше в митническия пункт да разговаря с мене. Беше много смирен.

Когато поклонниците го гледаха, ми казваха: „Този монах трябва да е много благочестив и трудолюбив!” Когато им казвах, че това е  игуменът, те се радваха още повече. Когато улавях малко риба, давах и на стареца, когато идваше да ме види в митарницата. Не искаше нищо да вземе. Вземаше само половин рибка, за да не се наскърбя. Когато стоях сам в митницата на Арсаната, не се страхувах, защото си казвах „имам св. Георги, който ме пази, и стареца, който се моли за мен!”. До днес, когато си спомням за него, чувствам голяма радост”.

Един светогорски йеродякон изявил своето желание да не излиза никога от Света Гора и се молил за това на Света Богородица. Когато старецът научил това, казал: „Това е първото нещо, за което трябва да се моли за добрият монах от Света Богородица.  Колкото пъти монахът излиза извън Света Гора, той губи от своята награда”.

Биологичният баща на о. Марко от манастира Констамониту веднъж бил на Арсаната (малкото пристанище на Зографския манастир), където един мирянин от Халкидики по неясна причина започнал да хули стареца с неприлични думи. Смиреният старец навел глава и не казал  нищо.  На мястото, където мирянин стоял, имало стар каменен мост. След една седмица този мирянин стоял на същото място под моста. Внезапно без никакви видима причина мостът се срутил върху него и човекът загинал под камъните.

Свидетелство на светогорец: „Старец Евтимий беше скромен, сериозен и едновременно любезен, радостен, трудолюбив и с любов към богослужението. Той бе ръководен от страх Божий и от дълбокото съзнание за своя монашески живот и служение в манастира.

Въпреки че беше дружелюбен, човек  не можеше да загуби  своето дръзновение и уважение към него, защото беше духовен монах, чиято грижа бе непрестанната молитва. Човек чувстваше, че той преживяваше духовни състояния. Той живееше като обикновен монах и не се радваше на почестите на игуменското звание. Винаги живееше с тревога за неговия манастир, който страдаше от недостиг на монаси и имаше много проблеми със сградите. Въпреки трудностите той успя да закрепи манастира, защото имаше вяра в Бога, любов към св. Георги и полагаше максимални грижи за материалните и духовните неща”.

Всеки път, когато  един своенравен монах се държал много обидно с него и го оскърбявал с много тежки думи, старецът не казвал нищо. По-късно този монах имал много изкушения и накрая напуснал манастира. Той бил касиер и когато предал касата, открили липса на пари.  Някои предложили да го съдят, но незлобливият старец застанал на негова страна: „Не е правилно, ние сме монаси”, казал той.

Игуменът Евтимий бил благочестив човек, с таен вътрешен труд и любов към молитвата. Винаги се молил с Иисусовата молитва и четял подвижнически книги, особено св. Исаак Сириец и житието и делата на св. Паисий Величковски. Той казвал на един кандидат за монах, че книгата е като огледало, защото с нея виждаш себе си и своето състояние.

Той не отсъствал от службите и въпреки много свои задължения намирал време да изпълнява своите духовни задължения.

Веднъж се лекувал в болница, защото паднал от едно дърво. Там той не оставял своите духовни задължения и се опитвал да ги изпълни, преди другите болни в стаята да се събудят. Седейки в леглото, той казвал малко бързо молитвата. Тогава за трети път му се явила Света Богородица. Той ясно я видял, но от благоговение и срам не посмял да повдигне очите си, за да погледне отново. Той я чул да му казва да не бърза, когато се моли.

Той се принудил да разкаже за това на един йеромонах, който сега е митрополит в България, защото веднъж служили в Конака в Солун и тогава йеромонахът четял бързо, за да успеят след това да свършат работите през деня.

Старецът Евтимий обичал всенощните бдения и с радост участвал в тях. Той пеел много сладко и благоговейно, макар и да не разбирал много от  музика. Често, когато пеел  някакъв тропар, чувствал такова умиление, че нямал сили да го довърши.

Той бил истински исихаст, въпреки че цял ден работил безспирно навсякъде. Един монах му предложил да напуснат манастира и да се отдадат на безмълвие в Арсаната. Старецът, който водил в сърцето си исихастки живот, не приел, въпреки че желаел това: „ Добро е безмълвието, но не мога да оставя манастира”, казал той.

Той бил истински игумен и на дело изпълнил буквално думите „и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб”. Той вършил всички работи, сякаш бил последният работник. След службата той обличал старо късо расо и отивал да чисти пътя  или поправял повредите по  водопровода. Веднъж, когато имало сериозна повреда, всички отишли и понеже не могли да свършат навреме, другите се уморили и си тръгнали. Накрая останал той с епитропа и копали, за да намерят повредата.  Въпреки че станало нощ, старецът свързал много изкусно тръбите и се върнал в манастира в един часа през нощта. Водопроводът работи до днес.

Той самият поправял покривите, събирал орехите и други плодове и се катерил по дърветата до своята смърт. Той бил хлебар, както и  приготвял просфорите. Той приготвял и виното и варял ракия нощем сам или с помощта на някой работник. Заедно с готвача носили топла вода, за да не безпокои другите.

Когато един монах дошъл от България, за да остане в Зограф, старецът слязъл с мулетата на Арсаната, за да го чака. Той го приел с любов и от сърце, целунал ръката му и го прегърнал. Заедно отишли в Карея, за да уредят документите,  докато в Конака старецът сготвил фасул и му сложил трапеза.

Въпреки това, някои го обвинявали, че не върши работа в манастира.  Но тогава положението било трудно.  Въпреки че искал, той не можел да върши много неща, защото не достигали пари и манастирът имал проблем с недостига на монаси.

Той се опитвал да помогне на манастира, но сърцето му не прилепнало към нищо материално. Той казал на един млад монах, който му предложил някакви планове за материалното възраждане на манастира: „Добро е това (строежите и т.н.), но да не се привързваме прекалено към него”.

Той бил подвижник. Въпреки че се изморявал много, се хранел оскъдно. Искал яденето да бъде просто. Когато епитропът му предлагал други неща допълнително, старецът казал: „Не е нужно. Имаме достатъчно неща на трапезата. Ние сме монаси. Трябва да ядем по-прости и по-малко неща”,  но винаги настоявал да има достатъчно хляб.

Когато забравяли да му сложат някакво ядене, той не правил забележка, нито искал. Той се хранил само на трапезата.  Ако му предлагали да яде дори много малко след Повечерието, той не приемал.

Той никога не осъдил никого. Зла дума не излиза от устата му. Бил великодушен и благороден и за никого не говорил с презрение.

Всички отци на манастира ходили най-малкото веднъж в Йерусалим. Старецът никога не отишъл. В последната година от живота си казал на някого: „ На всяка св. Литургия  сякаш отиваш в Йерусалим”.

Той обичал всички еднакво. Това го признават българи, гърци, руснаци и тези, които го познавали. Той обичал пламенно родината си, но по духовен начин, без да влага национализъм.

Тогава в България властвал комунистическият режим и старецът по своя инициатива издавал духовни книги и ги пращал в България, за да укрепят вярващите. Въпреки че манастирът нямал много приходи,  той изразходвал за тази цел  три милиона и половина драхми (над 20 000 лева).

Сам той живял в пълно нестяжание. За известно време от св. Синод на Българската Православна църква пращали парична помощ на всеки монах. Старецът никога не се докоснал до тези пари. Той ги поставял в един ъгъл и след това казвал на епитропа да ги вземе и постави в църквата.

Винаги носил стари дрехи. Веднъж си купил нова дреха за зимата. Един монах го попитал защо не е купил и за него. На другия ден той му дал неговата и отново си облякъл старата. Той перял дрехите си сам на ръка със студена вода дори през зимата.

Много обичал и благоговеел пред Света Богородица. Много пъти казвал, че Тя сама изкачила стъпалата на Храма, когато била тригодишна.

Въпреки че имал много таланти и знания, никога не се гордеел, а напротив, когато вършил някаква работа, винаги питал някой друг как да я направи, за да не върши своята воля. В манастирския събор изказвал своето мнение, но не се опитвал да го наложи. Той мълчаливо се молел и след обсъжданията ставало това, което старецът искал.

Заради аскезата рядко палил печка. Когато някой път искал да се стопли и било късно, той отивал в магерницата и се топлил близо до печката. Но понеже никога не си доспивал, веднага заспивал. Готвачът от уважение стоял до него, за да го пази да не падне от стола. Но и той задрямвал и спял прав.

Той никога не легнал на легло, за да почива, а седял върху един стол или върху едно кресло. Той искал подобно на  войник винаги да бъде готов. Така го намерили отците, седнал върху едно кресло след бдението по случай Въведение Богородично на 21.11.1994 г., докато неговата чиста душа била отлетяла на небесата при Христос, Когото обикнал от малък и на Когото служил многообразно през целия си живот.

Отците забелязали върху леглото му дебел пласт прах и паяжина.

В този живот старецът Евтимий не се наситил на съня, не си отпочинал като човек. Затова нека сега Господ, Справедливият Съдия го упокои в неостаряващото блаженство.

Тези, които го познават, имат трогателни спомени за него като свят човек.

Неговите молитви да имаме. Амин!

Край

източник: Από την Ασκητική και Ησυχαστική Αγιορείτικη Παράδοση, § Ηγούμενος Ευθύμιος Ζωγραφίτης, Ιερόν Ησυχαστήριον «Άγιος Ιωάννης ο Πρόδρομος», Μεταμόρφωση Χαλκιδικής, Α΄Έκδοση, Άγιον Όρος 2011, превод: Константин Константинов

Реклами