Въведението във вечността

А ние самите в мир със себе си ли сме? Обичаме ли ближните? На какво сме готови заради тях? Пресъздали сме се върху нашите деца. Отпечатали сме върху тях собствените си амбиции. Наложили сме им плътската си философия, която е насочена към едно единствено нещо – благата на този свят. И те просто довеждат нашата логика до крайност. Това, което ни плаши, е всъщност класеното семе на зърното, което ние самите сме посели. Когато говориш на един човек, че този свят е единствен, че не съществува нищо освен него, какво чудно има, че той граби от с пълни шепи от неговите удоволствия? Защо целият Студентски град е пълен с дискотеки ли? Защото сме им показвали, че целта на човешкия живот е забавлението, а не четенето. В Студентски град няма нито една библиотека, а какво остава за храм. А и да имаше, едва ли някой би влязъл в него, освен суеверно да измоли успех в следващата сесия, за която не се е готвил… Ние скрихме от децата си радостта. Не им разказахме, че да си целомъдрен е радостно, а да си прелюбодеец е скръбно. Не се научихме да беседваме с Бога. И на децата си не казахме за това. Не разбрахме какво е умът да бъде грабнат в беседата с Бога. Какво чудно има, че сега техните умове са грабвани от опияняващото въздействие на тревата. Нямахме милост към собствените си души и не проявихме милост към децата си. И си намерихме доброто оправдание: Когато пораснат сами да изберат – с Христос или без Него. Но как биха могли да направят този избор? Та те също като нас почти не Го познават. Могат само да повтарят нашите грешки или пък да се бунтуват срещу тях. Но в крайна сметка да се връщат към познатото.

Миналата година по същото време имаше протести, които разтърсиха цялото общество. Думата ми не е за тях. Макар че, беше показателен бунтът на децата, които крещяха, че искат да живеят по други правила, а не по нашите и вдигаха плакати: „Кога забравихте какво е морал?”. В голяма степен не можахме да понесем този изобличителен въпрос, дори от собствените си деца. Както и да е… Но ми се е запечатал споменът за едно момче, което искаше да мине през кордона от полицаи, за да запали свещ в „Ал. Невски”, а те не го пускаха. Тогава изведнъж момчето се разплака. Това обърка полицаите. Те очакваха да е агресивен, пък той им каза: „Сълзите, това съм аз”. Каза им, че ще се оправи. Че може да замине, но не иска. Иска да остане тук и да запали свещ. Виждаше се, че полицаите се борят със себе си. Някои от тях също едва се сдържаха да не се разплачат. Беше много разтърсващо. Но това не е всичко. Пуснах клипчето с това момче във Фейсбук. А един благочестив християнин написа отдолу: „Хе-хе, а в църквата вероятно се чудят къде ли е този човек…” Разбирате ли? Дори полицаите бяха разколебани, но не и човекът, който се очаква да е вътре в храма. Той иронизираше момчето, защото не го познава. И сълзите му не го трогваха. Беше все едно дали полицаите ще пуснат студента до храма, защото някои от нас отвътре така или иначе не го искаха. Нашият егоизъм е толкова голям, че ние не се интересуваме един от друг, дори и когато се намираме в църквата. Дори и вътре в нея продължаваме да живеем по светските си правила. Беше потресаващ празник на християнската младеж – дни в които биха деца пред храма, а те не намериха убежище в него. И никой от нас не им каза нищо. Нямахме думи на утеха. Не казахме: „Деца, елате в Божия дом, за да ви кажем истината, която търсите”. Моята съвест продължава да ме изобличава за това.

Помня, че после на празника Въведение Богородично се случи аз да проповядвам на Вечернята. Разказах за момчето и се разплаках. Просто виждах какво ще се случи. Как всичко ще утихне и ние ще победим децата си. Както и стана. И те ще си отидат. И ние ще ги гледаме само по Скайп. Направо си представих този трофей на нашата плътска логика – размазания образ на детето по Скайп. И сълзите ми сами потекоха. Това не е никаква прозорливост. Не е дори разсъждение според духовните закони. А обикновена човешка логика.

Преди около месец гледах един репортаж по телевизията, че все повече деца успяват да намерят реализация в чужди университети. Попитаха едно момиченце, току-що завършило училище, дали ще се върне, след като завърши. И тя отговори: „Разбира се, ако България ми предлага същите условия, както в чужбина, ще се върна. Все пак това е моята родна страна.” Знаете ли какво означава това? Че няма да се върне никога. Не можахме да ги въведем в храма, но умело успяваме да ги изведем от страната, за да търсят нещо… Кой знае какво? Всичко друго, но не и Христос. А това значи всичко друго, но не и щастието. Протестираха срещу нас и сега заминават нанякъде да търсят по-добро бъдеще на нашата логика.

Спомням си и за един познат от началото на 90-те – грък на име Апостолос. Той учеше в Богословския факултет в София. Тъкмо беше дошла демокрацията, както маниерно наричат случилото се в България по това време. Бог „случайно” ме запозна с него. Той ме попита веднъж: „Ти вярващ ли си?”, „Да” – отговорих му, въпреки, че бях чел само едно Евангелие, това на апостол Лука. Не знаех нищо за Църквата. Нито имах представа за нейното учение. Бях просто едно момче от квартала, което скоро беше научило, че има Бог. Тогава той ми подари книгата за живота на свети Серафим Саровски, печатана в някаква гръцка печатница, но на български език. Сега казват, че Апостолос е станал свещеник в Гърция. Сигурен съм, че е уловил в мрежите на вярата хиляди хора. Но първият му бях аз. Бог да му даде 12 златни венци, когато иде в Царството Небесно. Тази книга и Евангелието от апостол Лука обърнаха живота ми. Промениха го напълно. Разбирате ли ме? Апостолос искаше да ме улови във вярата. Той не правеше анализ дали слушам Sex Pistols и защо са скъсани дънките ми. Просто попита дали вярвам в Бога и ми даде книгата. Чрез нея ми разказа за толкова много неща, от които се интересувах, без да мога да ги дефинирам.

Ето това ни липсва. Липсва искрен разговор за важните неща в живота. Сега чертаем стратегии как по-атрактивно да говорим на младите, така че да ни чуят. Веднъж някой ми изпрати линк с едни гръцки монаси, които пеят православен хеви метъл. И така проповядват на младите хора. Според мен това не може да предизвика друго, освен присмех. Аз и преди си слушах Metallica. За какво ми е да слушам някакви си техни имитатори. Имах нужда точно от това, което ми даде архимандрит Серафим Алексиев, разказвайки за живота на свети Серафим Саровски. Имах нужда от вяра, от благост, от кротост, от думи, които да осмислят живота ми, а не от православен PR. Имах нужда от пример. Някога свети Пахомий, когато бил млад, минал през един град, населен предимно с християни. И когато видял живота им, от все сърце пожелал да стане християнин. Сега най-често децата не искат да бъдат като нас. Ние сме лош пример.

Какво може да се направи? Според мен е съвсем очевидно. Имаме два варианта. Единият е да продължим да вървим по отъпкания път. Да продължим да си говорим за политически стратегии и да правим икономически анализи. Да чертаем планове за някакво бъдещо материално щастие, което все няма да се случва. И да оставаме все по-сами, без децата си, които пък ще бъдат сами някъде другаде. Или да влезем в храма. Ние не проповядвахме на децата си чрез благочестие. Но винаги има възможност за една велика проповед – проповедта на покаянието. Много малко са нещата, които така увличат, така мощно благовестят, както искреното преобразяване чрез покаянието. Сам Господ дойде да призове не праведници, а грешници към покаяние. Във всеки миг Той очаква нашето завръщане в обятията Му. И ако не знаем как става това, то митарят, блудницата и разбойникът бързо ще ни се притичат на помощ, за да ни покажат пътя. И дори да направим малки, неуверени крачки, със сигурност тяхната правдивост ще е толкова голяма, че децата сами ще поискат да дойдат с нас. Тук не става дума за някаква изненадваща масова промяна в обществото, а за промяната във всеки един от нас. За това да иска да се покае, да се промени. Не просто формално да изповядаме греховете си, а логиката на това, което се говори в храма, да стане част от живота ни. Да разберем, че тукашният живот е просто едно кратко пътуване към истинския дом, който е на Небесата. Че човек е създаден за вечността и тази вечност трябва да осветява живота му. Това означава „да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме Отца и Сина и Светия Дух”.

Някой днес би съжалил светите Йоаким и Анна. Толкова години са чакали дете, а съвсем скоро го предали на храма. Но всъщност те са направили единствено правилното – получили рожба от Господа и побързали да Му я върнат. Така че, да не се изгуби някъде по кривите друмища на този свят. Защото прекрачването прага на храма е влизане в пределите на вечността. Родителите искат най-доброто за детето си. Кое може да е по-добро от вечността? Някой ще каже: „Не можем всички да бъдем монаси”. Но, човече, аз не говоря за монашество. Когато пораснат, децата могат да станат каквито искат. Но първо трябва да познаят Христовата любов и тя ще освещава всички техни пътища и всички техни избори. Говоря за перспектива. За бъдеще. Говоря ти за богатство. За Любов. За осмисляне на всичко, което правим всеки ден. То може да има смисъл само чрез Христа. Целият ни свят има смисъл само в Христа. И без Него той е просто една жестока подигравка. Една стихия, която носи зареяни по вятъра прашинки и ги пръска по целия свят в желанието им да намерят покой.

Празникът Въведение Богородично е събирането на едни хора, които се обичат с Онзи, Който ги е възлюбил преди тях. Това е тържество на семейството, което включва майка, татко, децата и Христос. Защото и самият брак не е формален подпис или просто традиционен ритуал, а е аз, ти и Господа, съединени в любовта. Колко дръзко и колко страшно е това, че ние сме се научили да живеем без Бога. А без Него всичко е осъдено на разпад. Бог ни търси, вика ни и ни показва Света Богородица, Която Той приема в обятията Си. И превръща това малко Момиче, Което само е извървяло 15-те стъпала, в Тази, Която е по-голяма от Небесата. Това е същото онова Момиче, Което ангелите възпяват: „Тази е Небесната Скиния”. Това е желанието на светата Църква – да не останат хората сами, а да бъдат семейство. Да не бъдат осъдени на смърт, а да имат общение с Източника на живота. Да бъдат въведени децата в храма, където те да познаят Божията любов, която е корен на всяко истинско и искрено добруване, което няма за свой край смъртта, а е безсмъртно.