Автор: митр. Йоан Зизюлас

Още в самото начало трябва да отхвърлим един предразсъдък, който властва днес навсякъде. Църквата не лекува толкова с това, което притежава, но с това, което е. Този момент е много важен. По правило всички търсим в Църквата средствата за спасението, но спасението се намира в самия факт на Църквата и в участието в нея. Тази разлика е огромна и има практическо значение за цялото лечение на човека.

Църквата има изповедници (духовници, които могат да извършват изповед, бел. прев.) и притежава тайнството на Изповедта или по-точно на Покаянието. На този елемент е отдадено голямо значение за лечението на човека. Търси се съвършеният изповедник или съвършеният начин на изповед и т. н. и се забравя, че духовникът не лекува. Той може да е изморен по време на изповедта или да няма необходимите знания – често срещани неща. Лечението няма да се случи в момента на Тайнството, просто защото Тайнството има за цел да постави човека в общността на Църквата. И само там, лека-полека и дългосрочно ще се осъществи лечението. Как става това?

Църквата е лечебница, защото дава на човека възможността да преодолее своето състояние на индивид и да стане личност. В какво е разликата? И как това се случва в Църквата?

Индивидът е бройно понятие, коренящо се в изолацията от останалите индивиди: то е това, защото не е нещо друго. Индивидът в същността си е отрицателно понятие. Когато човек съществува и действа като индивид, той се самоизолира, отделя се от другите. Става дума за патологично състояние, което е причината за множество болестни феномени и, може би, е изворът на всички болести – онова, което св. Максим Изповедник нарича себелюбие. Проблемът за индивида не е само от морален или от психологичен порядък, но има и онтологични измерения. Той има връзка със смъртта, която е основният източник и същевременно потребител на индивида: смъртта е тази, която изолира индивидуалността, отделяйки я окончателно от другите (всеки умира сам), за да я доведе накрая до разложение и небитие. Индивидуалността е носител на болест или на болести, точно защото в нейната дълбочина се крие страхът от смъртта, от онтологично небитие, ако ми позволите това парадоксално, но вярно противоречие. Същото важи и за тялото. Ако някой, подобно на преп. Максим Изповедник, свързва самолюбието с тялото, то не е, защото тялото е лошо, а защото то е главната крепост на индивидуализма, защото там се крие възможността за откъсването ни от другите и там в крайна сметка се цели и успява смъртта.

превод: Златина Иванова, откъс от статията на Пергамския митр. Йоан Зизюлас „Болест и лечение в православното богословие“, линк към цялата статия: тук

Реклами