Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Вместо да казвате: „ако ще Господ и бъдем живи, ще направим това или онова“, сега в своята надутост се хвалите: всяка такава хвалба е лукава.

Тази надутост е подобна на безумство.  Евангелието нарича безумни двама човека –  рече безумец в сърцето си няма Бог, казва Писанието. Този, който не вярва в Бога, е безумен. Другият безумен е богаташът, който каза – ще съборя моите складове, ще построя по-големи  ще кажа на душата си: яж, пий, весели се – имаш за много години. Бог какво му казал: Безумецо, тази нощ ще ти поискат душата. Безумни човече, нощес ще ти вземат душата, на кого ще оставиш всичко това?

И двамата  човека имат едно и също заболяване – атеизмът. Вместо да вярват в Бога, те вярват в други неща: в мамона, богатството, мощта, здравето, хиляди неща. Бог нарича този човек безумец, защото той не се грижел да бъде близо до Него, и не е нужно да си християнин и да четеш св. отци и Евангелието, за да разбереш тези неща. Това е въпрос на здрав разум. Попитай който човек искаш, чийто ум работи правилно: знаеш ли какво ще стане  утре? Всеки ден има толкова  смъртни случаи. Четох колко хора умират всяка една секунда, времето ни разтлява, всяка минута, която минава, отнема част от живота ни. Следователно, въпрос на здрав разум е да разбереш това, а да направиш повече духовни неща  е въпрос на благодат. Това обаче, за което сега говорим, иска логика, за да го разберем. Защо Бог нарича безумен, абсурден и  луд човека, който не разбира и не проумява, че не може да постъпва по този начин? Защо се държиш така, безсмъртен ли си? И ще оправиш целия свят, говориш и си  въобразяваш, че  ще завладееш света? Ама къде ще ходиш? От тази гледна точка смъртта наистина е  благодеяние, защото прекъсва именно тази надутост, това самохвалство на човека, за да не стане злото безсмъртно.Смъртта е влязла в живота, за да не стане злото безсмъртно и така прекъсва тази лудост на човека.

Ние хем знаем, че ще умрем, хем правим толкова луди неща. Помислете си да знаем, че няма да умрем! Тогава какво щеше да става? Кой щеше да ни вразуми? Никой нямаше да може. Разбира се, ако човек помисли всичко това извън Христос, той може да се отчаe, т.е. помненето на смъртта е толкова ценно и силно събитие, то е  основа на духовния живот. Нужна е обаче издръжливост, защото смъртта не е в нашата природа, а функционира като враг на нашето съществуване, но само в Христос я преодоляваме, защото зад нея виждаме Христос и не оставамe в нея. Не оставам пред вратата, защото смъртта е врата, през която ще мина и понеже зная, че зад вратата е Христос, с радост я затварям;  докато, ако  загубя Христос, Който е зад вратата, тогава  преминаването през тази врата ще бъде много болезнено за мен. Човек винаги трябва да има Христос пред себе си. Особено когато се бори с отчаянието или вижда, че животът му свършва, остарява, боледува или го обхваща тази мисъл какво ще стане? Ще умрем в даден момент! Какво става с нас? Да, всичко това, което наистина е нежелано, но става сладко, когато в него вложим Христос. Тогава смъртта става за нас преминаване от настоящите към вечните неща, от тленните към нетленните, от този свят към вечния живот с Владиката Христос.

Помислете, ако някой сега ни каже: след една минута ще умреш! Ако вярвам, че сега ще видя Христос, Който макар и малко, колкото сме могли, сме Го обикнали в живота си, потърсили сме Го и Го искаме, тогава наистина ще почувстваме мир и това ще ни помогне да минем през това затруднение. Но ако сме желали други неща, тогава сърцето ни ще почувства скръб и ще се затрудним. Затова е нужно да поддържаме постоянно Христовото присъствие пред нас. Винаги виждах Господ  пред мене и така пренебрегвам тленните човешки неща. Отиваш  на огледалото и виждам, че пораснах, остарях, не съм така, както бях преди, гледам стари снимки и си казвам как бях тогава и как съм сега? На еди-колко години съм, животът ми свършва, как минаха годините!  Животът е като пáра. И тъй, на това противопоставяме Христовото присъствие. Христос е нашият живот и ние Него търсим. Или човек седи и си мисли за цялото човечество: колко хора като нас са минали през този свят, кой знае нашите предци? Прабаба ни, бабата на бабата на баба ни? Никой. И те са били хора като нас, със своите мечти, деца, внуци, работи, мечти, живели са своя живот, минали са през този свят, свършил е техният живот, нашият също ще свърши, след 100 години, ако светът съществува, никой няма да помни. Единственият, Който ще ни помни,  и ще ни помни, ако сме съединени с Него, е Бог. Затова в Църквата казваме вечна памет! За съжаление на погребенията говорят някакви абсурдни слова, които чуваме и започваш да се косиш. Не съществува по по-вяло  нещо от тези слова, леле, ужас, понякога се държа за трона и ми идва да скоча долу, ама ако е висок, ще се пребия….какво ли не чуваме! Понякога  предварително изключвам микрофона, защото се изкушавам да не избухна и затова си мърморя наум, за да не го кажа по микрофона.

Незабравими приятелю, вечно ще те помним!

Бре, нима ще живееш тук вечно, за да го помниш? Колко години ще живееш още? Нещастни човеко, кой ще помни вечно кого?  След като и ти не след дълго ще го последваш, и  другият, и аз,  и който и да е. Кой ще помни теб, и кой ще помни другия? Вечна памет означава Бог да те помни вечно и Бог помни тези, които са Го възлюбили и потърсили в живота си. Така се молим за починалия брат. Да, и ние ще те забравим, след като другите ще забравят и нас, и ние ще си тръгнем от този свят, но молитвено ти желаем Бог винаги да те помни! Това е вечната памет, вечната памет от Бога. Това казваме в Църква, споменаваме ги на св. Литургия, помним ги, разбира се, но и Бог ги помни, не че Той забравя някой, Той помни всички, но когато казваме Бог да те помни, това означава Бог да ти даде Своята милост и благодат, ако ти естествено си Го обикнал и потърсил. Затова верният човек не е заплашен от забвението, а пребъдва в Божията памет и Бог го помни. Затова имаме мир в сърцата си и вървим с мир в нашия житейски път. Да, това е тленен път, както и да го въртим, по колкото и дървета да чукаме, дето казват чукни на дърво! Е, чукни на дърво,  чукай по колкото дървета искаш! Няма да се избавиш.  Няма да се избавиш. Във всеки случай, столовете са пластмасови, казвам ви, ако решите да почукате на тях: не действа!

Именно Божието присъствие ни дава надеждата за живот. Правим всичко, подвизаваме се, живеем днешния ден, днес, насъщния ни хляб дай ни днес! Живей днешния ден богоугодно, колкото можеш по-красиво, по-хубаво, по-радостно, по-благословено от Бога. Остави утрешния ден, той не ти принадлежи, а принадлежи на Бога, вчерашният ден също, той е минал, край. Гледай днешни ден.

ако ще Господ и бъдем живи, ще направим това или онова,

Така казвайте, ако ще Господ, ако е рекъл Господ, ще направя това или онова. Знаете ли колко надежда дава това в сърцето ни? Първо ни извежда от стреса,  който ни разяжда, че непременно трябва да направим дадено нещо и горко ни, ако не стане! Не е така,  направете това, което можете, човешкото, ако стане, добре, ако не  стане, пак добре. Няма да загине светът, нищо съществено не е станало. Не се привързвайте към тези неща, те са преходни и не си губете времето в суета. Ако можеш да направиш дадено нещо, направи го. Направил си го? Благодари на Бога, че си го направил да се зарадваш, че си направил нещо добро и полезно за теб и семейството ти. Не си го направил? Не е станало? Да бъде благословено! Остави го на Божиите ръце. Пълното упование в Бога ни извежда от стреса, който разяжда дори малките деца, и те имат стрес. Ако Бог иска! Поставяй тази въпросителна. Не! Трябва на всяка цена  да стане! Е откъде знаем, че трябва да стане? И защо трябва да стане?  И ако ставаше всичко, което искахме?  Знаете ли, животът ни е толкова изменчив и не винаги всичко зависи от нас, защото, ако човек влезе в този процес да иска всичко да става така, както той го иска, наистина ще съсипе целия си живот. Добре, някои неща ще станат така, както ние ги искаме, но други не. Тогава защо съсипваш живота си с това противене? Приеми настоящата реалност, приеми нещата такива, каквито са.

Случайно четох един вестник, понякога чета, за да видя какво става в света. Имаше съобщение за погребение на 70 годишна жена, майка на безследно изчезнал. Казах си – виж, приключил е животът на една майка, която загубила своето дете, безследно изчезнал. Животът й е минал в голяма болка, помислете да загубиш детето си и да не знаеш жив ли е, не е ли жив, ще се намери ли, няма ли, поне ако го видиш умряло, знаеш, че е умряло, плачеш,  погребваш го, приемаш реалността, както и да е, но безследно изчезналият е най-голямата болка. Със сигурност това е голяма болка за тази жена, чийто живот е минал в трудности – 30 години без да знаеш какво е станало с твоето дете (След 1974 г. Северен Кипър е под турска окупация. При нахлуването на турските войски много хора изчезнали безследно).  Но и нейният живот  приключил, приключили са всички мъки,  и човек казва, ако тя е оползотворила тази болка по духовен начин,  сега, напускайки този живот, вижда цялата болка във вечното царство Божие като съкровище, сякаш е събрала скъпоценно съкровище, както казваше старец Паисий, когато умрем, първото нещо, което ще направим, веднага щом си отворим очите в царството Божие, –  и видим с реални очи действителността на нещата, а не както ги гледаме оттук – ще благодарим на Бога за всички скърби в нашия живот. Няма да кажем на Бога – Боже мой, благодаря Ти! Колко хубаво си прекарах! Имах деца, богатство, хубава работа! Ех, прекарах си хубаво предишния живот! Не! Човек няма да си спомни това, а скърбите, изкушенията, трудностите, онези неща, които са станали причина да събере небесно съкровище, защото всички приятни неща, които също са благословени от Бога, не приготвят венци, няма да имаме венец от Бога, понеже сме прекарали хубаво своя живот.

Помните ли Бог какво казал на богаташа – чедо, припомни си, че ти прекара добре живота, а Лазар зле, сега Лазар се утешава, а ти страдаш. Не се оплаквай. Той живя, бидейки захвърлен, изтерзан, а ти беше добре, нямаше трудности, не позна болка и скърби. Затова отците не възхваляват безскръбния живот, но не че сме мазохисти да се самоизмъчваме. Не, те не казват това,  но в живота  щем-не щем ще вкусим много горчиви чаши.  И нищо  друго да не вкусим, нашето тление е една горчива чаша, нашето тленно и болно „аз“, вървящо към смъртта, е една горчива чаша за нас. И тъй, ако човек оползотвори всички трудности, те наистина се претворяват във вечен живот и след това в царството Божие вижда как те са се превърнали в съкровище.  Както някой, който спестява пари и внезапно се оказва с огромни  суми, без дори да го разбере, от тези малки лишения, на които се е подлагал.

Важно е да казваме ако Бог иска, но не защото прехвърляме  отговорността за нашето дело или защото Бог ни лишава от нашата свобода, нито пък ние си я отнемаме. Свободно оставяме нашия живот в ръцете на Бога и така постигаме мир, излизаме от цялото напрежение и от  това Искам това! Не искам това! Така ще направя! Няма да го понеса, ако стане другояче! Така ще направя! Всички тези велики думи са като сапунен мехур,  всичко човешки неща да преходни, само Бог пребъдва вовеки. Човекът, който се уповава на Бога, има това чувство за вечността и мир в своето сърце, не се смущава, не се паникосва, не се разстройва, понеже нещо не е станало  така, както той го е планирал, а го приема, благодарейки на Бога. Какво пеем за починалите в погребалната служба: дойдете, да дадем последно целувание на починалия, благодарейки на Бога, тоест благодарим на Бога, не роптаем, а благодарим. Защо? Защо такъв е нашият път, нашият брат си е тръгнал, днес той, утре друг, един по един, както самолетите на летището, които излитат на всеки две минути. Следващият, по-следващият и накрая ще дойде  нашият самолет! Веднага щом служителката започне да говори  по мегафоните на летището: пътниците, които пътуват за Ларнака, да се насочат към изход №5, пътниците, които пътуват за . . .(небето) изход №0! Така е. Влизаш вътре  и отлиташ. . .

***

Никой не е влязъл с комфорт в царството Божие, казва св. Исаак Сириец, т.е. подскачайки и с тра-ла-ла. Наистина, казват, че  светците с радост загинали мъченически. Да, те се радвали, но преди това стигнали до крайния предел на своята издръжливост в изпитанието и именно там срещнали Бога. Човекът минава през това състояние един път  в живота си, едва ли втори път – веднъж стига до крайния предел на силите си. Това може да бъде часът на неговата смърт, може да е някой друг момент, не знаем, но стигайки дотам, тогава наистина  бива смазан от болка. Тук обаче е тайната, че Бог го  крепи през всички тези трудни часове и това може да е една минута, една секунда, един ден, една година, но Бог държи човека  за един конец, който се нарича вяра. Това е. Веднъж папа Ефрем Катунакиотис ни каза, че преживял наближаващата смърт, т.е. предвкусил я: потопих се в това отчаяние, в този ад за 6-7 минути, но онези минути за него били като цяла вечност. Бог обаче обаче го спасил и чул в душата си това, което Христос казва в Евангелието, Аз идвам при теб. Мракът веднага изчезнал, неговото сърце се съживило и Бог просветлил мрака.  Кое е това, което унищожава мрака на смъртта? Това е Христос.  Смъртта  идва и ти казва: сега ще те погълна!  Ще те разкъсам! Ти обаче постави Христос отпред и веднага всичко ще се промени. Затова  светците отивали с радост на мъченията– тях ги яли лъвовете, малки момичета, деца, кой не се страхува от един лъв, от един палач с меч? Те обаче не гледали лъва, а Христос зад лъва и затова   бързали и не се страхували. Всеки човек в своето затруднение трябва поставя Христос като противотежест и както в Стария Завет Моисей  превърнал горчивата вода в сладка, така и горчивата вода на изкушението ще се подслади, ако в нея вложиш Христос, ако си спомниш за Него и Го поставиш отпред.

Също така никой светец не вярвал в себе си. Напротив, колкото по-големи светци били, толкова по–отчаяни от себе си се чувствали. Знаете ли какво ги спасява? Упованието в Бога. Те казвали, да, аз нищо не съм направил, нищо нямам! Папа  Ефрем  казваше: търся да намеря в себе си нещо добро и нищо не намирам!, а бил толкова години в пустинята, исихаст, с толкова  опитни преживявания на Бога. Какво ще ни спаси? Упованието на  Божията милост, т.е. Бог по Неговата голяма милост, а не по нашите дела!

превод: Константин Константинов

Реклама