Мелодията на прехода врасна в мечтите на последните 25 години. Органично се просмука химерата на ситото щастие. Което стигане няма. Преход, преход, преход и хоп – щастие. Доста се проточи последното. Ако животът не се измерваше с време, може би щеше да си изглежда като че всичко отново предстои. Предстои и ще се случи, в бъдещето, по-натам, след следващия стълб. Да, понякога, дори в такъв преход като нашия, обикновената средностатистическа душица българска се сблъсква с елементарни открития като огледалото. Или с необоримия факт, че децата са израснали, косата им е побеляла, родителите им умират, а разрухата не си отива дори материално. Нематериално като че ли още по-малко.
Преходът. Това ли е нещото, което още шуми навън с натрапчивата си пропаганда и рекламата за спасение на кредит? – Отвътре, в човека прилича на изгубена невинност. Подменено доверие, подхлъзната в порой от добре звучащи думи приказка за свобода. Преход. И отново шум. Като онези радиа, които пускат едни и същи песни, от едни и същи изпълнители в еднакъв ред. Години наред. Хората се раждат, уморени са от битките за справедливост, а радиото върти ли, върти. Забравеното радио на прехода създава, случайно-нарочно впечатление за сковано време и замръзнал живот. Замръзнала истерия. Замръзнал хаос и замръзнали комплекси. Но само отвън. Отвътре понякога се пробуждат спомените на детето. Те са над прехода-наказание, нережисирани и надвеременни.
Има един град, за който се сещам. В него се носи въздуха на детството ми. Помня сияйния триумф на ангелския свят, свързан с това място. Щастието се събужда всеки път, когато си помисля за детските си пътешествия там, в рая. Вървиш по улицата, мълчиш пред особения звук, който дават паветата, обрамчените със социалистически мрамор витрини и център, подобен на всеки друг областен център с типов площад и специфична многоъгълна сграда с кафяви стъкла. Паметници на хора, които размахват юмруци и пушки, задължително. Не бяха важни пушките и твърде ръбатите фигури на паметниците. Такава е видимата част. Но си дете и за теб има невидима страна, понесла те на криле, минаваща през парка и люлките, чичкото с балоните и пуканките, голямата мъдра река, трепетните дървета. Има и необяснима песен, винаги има песен, която е сборна от всички любими песни сега. Харесвам ги, защото ме връщат към първата песен. Летях разкоша на слънчевите сенки, които танцуват по лицата на хората и ги правят най-добрите и благородни хора в света. Единствените хора, каквито всъщност те са.
Настъпи тихата война, наречена преход и този мой детски град се срути неузнаваемо, апокалиптично и злорадо. Ама той е истински и си има име, да не помислите!… Душата му си остана, хората му избягаха, а тези, които осъмнаха в него почти подивяха от нищета. Не се и опитваха да виждат отвъд видимите неща, защото понякога се биеха за преоценения вчерашен хляб. Наистина се биеха. После се заизселваха масово към близки и далечни страни, към столицата, бягаха инстинктивно и в паника. Някои – завинаги. Мелодията на прехода звучеше. Като забравено радио с два диска от 90-те, с една и съща музика и натрапчиво усещане за застинал край до безкрай. Не вървиш, а стенеш, тръгваш и се връщаш, остаряваш с 10, с 20, а звучи все същата песен, когато подкараш колата, в кафенетата. Песента на прехода.
Градът беше посещаван понякога от някогашните си деца, често важни и модерни еснафи, които зърваха мизерията и гледаха повече да не се връщат. И да не се обръщат. Пренесени в транса на нещонатрупването, озарените деца на 80-те оставиха своите отчаяни родители сами в озъбените панелки. Градът изчезваше, тарашеха го неспирно объркани от прехода прегладнели човешки глутници, които нямаха нагласата да се приспособяват. Може би нямаха и нагласата да стават дребни предприемачи, защото осъществяването за тях беше различно. И трябваше да е лесно.
Старците спяха все по-въоръжени и ставаха все по-малко. Стените на детския ми град обрастваха с некролози – пласт след пласт, много повече от предизборните плакати, много повече от обещанията. Много повече от естественото търпение. Мелодия на прехода.
Да, със сигурност знам, че този град, този край, за който се сещам, за немалък период се превърна в гробище на прехода. И още не му се е разминало. Беден край, бедни хора, живот на кредит, безвкусно нагли обещания за щастие. И съвсем скоро – наблизо, още много прясна – поредната огромна трагедия за отписаните хора.
Сигурно звуча безнадеждно дотук. Не си измислям. Неочаквано, красиво, започна да се зазорява в умъртвения град. Започна от недрата му, от душата му, зазвъня в камбаните. Страданието започна да връща душите на хората. Започна да ги прави по-истински, избелваше човещината и ги привързваше към вечното им родословие. Убогото място, в което никой не искаше да поглежда – та кой обича бедните, освен като евтин ресурс с предизборни обещания. Кой обича бедните? – Господ ги обича, в случай, че не знаем. Само Той със сигурност ги обича. И нека да бърчат чела любителите на популярни нетукашни митове за човешко благополучие далеч от неудачни и болни хора.
В забравените земи на забравен край, пълен с напълно примирени от изпитания възрастни, преходът за 25 години започна да връща аскетичното благородство и пречистената доброта. Силни и сити от малкото, хората започнаха да имат голямото – невидимо. И безсмъртните души понесоха наоколо своя обгръщаща, тиха и дълбока мелодия, по-истинска от монотонната досега. СБогом, преход! Въпреки теб и твоята неясна дължина, има възкресение!
Храм Свети цар Борис 