Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Чуйте сега вие, които казвате: „днес-утре ще тръгнем за еди-кой си град и ще проживеем там една година, ще търгуваме и ще спечелим“, вие, които не знаете, какво ще се случи утре: защото вашият живот какво е? пáра, която се явява за малко време, па изчезва. Вместо да казвате: „ако ще Господ и бъдем живи, ще направим това или онова“, сега в своята надутост се хвалите: всяка такава хвалба е лукава. И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави” (Иаков. 4:14-17)

Св. ап. Иаков говори на всички нас, които живеем с надутост, сякаш всичко  е в нашите ръце и  кроим планове, вземаме решения и говорим със сигурност, че ще направим едно, ще направим друго, никой не може да ни попречи, да ни спре и нищо не може да устои пред нас. Разбира се, тези планове, които правим, са суетни и нямат някакво духовно съдържание, а по-скоро съдържат житейски, всекидневни и ефимерни неща. Св. апостол казва, че вие не знаете, както всички ние, човек не знае какво ще стане утре. Какво е животът? Той  е пара, тънък дим, който се вижда за малко, а след това изчезва.

Апостолът говори с голям реализъм, защото кой може да каже, че всичко зависи от него? Никой не може да го каже, след като животът и смъртта не зависят от нас и  нямаме пълна сигурност, че и утре ще сме в този свят. Много хора казват – защо да се изповядам, след като утре  пак ще направя същия грях? Веднага щом изляза от изповедалнята, на другия ден отново ще направя греха! Наистина, с логическите дадености, които имаме, той отново ще го направи. Но колкото и този претекст да изглежда правдоподобен, той не устоява нито  на човешката логика, нито  на духовната логика, защото, кой ти дава гаранция, че доживееш до утре, за да извършиш този грях? Ти казваш, че утре отново ще извърша греха!  Разбира се, вероятно е така. Но някой дава ли ти гаранция, че ще доживееш до утре? Ние не знаем какво ще стане утре. Затова в духовния живот е  добре човек да отиде при Бога така, както e, например си  немощен, хладък, така върви, с твоето неверие, маловерие, тщеславие, хиляди неща, които за съжаление съставят нашето трагично съществуване. Така върви при Бога и Му кажи: виж, Боже мой, толкова мога, толкова имам в този момент, нямам нищо повече. Както вземаш един труп и го полагаш в нозете на Христос. Гледаш на себе си като на духовен труп, който няма духовни чувства, който не разбира нищо от духовния живот, няма нищо духовно в себе си, нито покаяние, нито търсене на Бога, нито болка. Поставяш твоето мъртво „аз“ в нозете на Бога, показваш Му го и казваш – виж, Боже мой, Ти можеш да възкресиш мъртвия! Аз съм този мъртвец, който нямам какво да ти дам. Е, това наше мъртво „аз“, това голо, презряно и окаяно „аз“, него да дадем. Така да отидем пред Бога, да паднем и да потърсим Неговата милост. Божията милост е безкрайна. Човек се надява на възкресението на своята мъртва душа и именно това виждаме и изповядваме като велико чудо на Църквата. Хората питат за чудесата: стана ли чудо? Не стана ли? Видя ли го?  Не го ли видя? Какво мислиш и т.н. Писанието казва чудесата са за невярващите, а не за вярващите. Нима чакаме да видим чудо, за да повярваме в Бога, за да утвърдим нашата вяра? Независимо дали е станало чудо или не, за нас е все едно, Бог е мощен да направи много чудеса, във всеки един момент. Но най-голямото чудо за мене –  и вярвам, че и отците на Църквата учат така –  не е да оздравее някой болен човек, защото и той ще бъде здрав още 20? 30? 50 години? И той ще умре, пак ще се разболее и ще умре. Св. Лазар възкръснал, след това дошъл в Кипър и починал. Да оздравее човек телесно не е велико чудо, нито забележимо събитие; великото чудо е душата на човека да оздравее, човек да възкръсне духовно и да живее вечно. Това чудо има вечни измерения и не свършва в настоящия живот. Именно това прави  този, който отива при Бога така, както е, смирено, а не с егоизъм, и  предава своето мъртво „аз“ на Бога. Моята душа е мъртва, но намирам сили да я  хвана с ръце, да я заведа пред Христос, да я хвърля в нозете Му и да кажа: Ето, този мъртвец съм аз, моята душа! Ти, Боже, Който си Жизнодавец и възкресяваш мъртвите, можеш да възкресиш и мен! Така трябва да правим и да нямаме лъжеусещането, че ще почакам да почувствам, че се покайвам, че ще се поправя, че взех решение, да се освободя от  греха (и тогава да отида на изповед)! Ама, кога ще го решиш? Грехът е  страшно нещо, голяма отрова, не излиза лесно от нас,  не ни оставя. Нима ще умрем в нашия грях? Затова върви и застани пред Бога така, както си сега, търси от Него да те помилва, търси Неговата милост и Той знае как да те помилва.  Когато отидеш при лекаря, не му казваш  какво да ти прави, а казваш: докторе, болен съм, умирам, загивам! Помогни ми! Оставяш в ръцете на  лекаря и не тръгваш да му се правиш на учител. Дори да си лекар, не ти ще кажеш на другия лекар: сложи ми тази инжекция! Направи ми тази операция!, а ще го оставиш да приложи неговото лечение.

Така и ние не знаем какво ще стане в утрешния ден. Св. ап. Иаков говори за това, не за да ни изпълни с песимизъм и да започнем да се вайкаме, че а-а-а, утре ще умрем! И да ни обземе депресия и тревога през нощта: утре ще осъмнем ли? Ще доживеем ли? Това е тревога. Един човек  ми каза: не можех да спя в бели чаршафи, защото ми напомняха погребалните повивки в ковчега! Аз му казах: тогава си вземи на цветенца!..  То пък ще ти напомня за венците!..  Най-малкото не ти се е спяло, защото, ако ти се спеше, щеше ли да гледаш цвета на чаршафите?! Веднага щеше да заспиш!

Е, човек има различно възприятие. Той иска да влезе в тази агония, но реалността, е че утрешният ден не ни принадлежи, нито днешният ден, защото, докато кажеш нещо, и край, вече го няма. Тоест това, което казахме преди пет минути, не може да се върне, настоящето е неуловимо, само да тръгнеш да го уловиш, и вече е минало. Времето се търкулва много бързо и трябва да го осъзнаем, ние сме християни, трябва да разберем, че преминаваме през този свят, че днес ни има, а утре не знаем. Утрешният ден не е в нашата власт. Затова нека имаме мир. Апостолът ни казва това, не за да ни паникьоса, а за да ни направи силни, и да посрещаме всичко с мир, да гледаме днешния ден, да сме готови във всеки един момент, да нямаме зад нас неуредени въпроси – духовни или някакви други. Тук ще направя малко отклонение. Вие сте големи хора и имате деца и внуци. Казвам ви от малкия опит, който имам като духовен изповедник вече толкова години. Не оставяйте зад вас неуредени въпроси, а още днес се  погрижете да ги уредите. Знаете ли колко тежко ще бъде за душата ви, ако, напускайки този свят, оставете неуредени въпроси и вашите деца се карат помежду си? Колко такива случаи виждаме като духовници. Родителите умират, не уреждат имотните и наследствени въпроси и децата им се трепят след това. Това е тежест за душата ви. Да го знаете. Също така никога не ощетявате някое ваше дете, а бъдете справедливи, за да не роптаят децата ви зад гърба ви, защото сме виждали много неща, виждали сме братя, които десетилетия наред не си говорят – от момента, в който разбраха, че техните родители са ги ощетили, т.е. дали се малко повече на единия. Това е голям грях и ще го вземем с нас и това ще ни терзае. Затова не правете тази грешка. Станахме на пределна възраст, стигнахме на 60-65 години, е, животът ни  приключва. Къде да ходи човек? Има деца, които отидоха на гроба на родителите си и вместо да ги облажават и да се молят за тях, ги проклинаха, защото им оставиха проблеми, нерешени въпроси, и децата имаха право, защото родителите бяха чепати и не искаха да се отлепят от своето. Бре, човече, какво ще правиш? Колко време ще живееш? Така е в този живот. Живеем  70-80 години,  както пише в Св. Писание, повечето от които са  труд и болка. Къде ще ходиш? Не се бойте, не мислете, че ако направите тези неща, ще умрете по-бързо. Не, всеки когато му дойде  времето.  Не ви плаша, не се плашете, но понеже тук се говори за ефимерността на човешкия живот, и понеже сме църковни хора, е добре да сме готови за тези неща и да си тръгваме от този живот с мир и да не оставяме зад нас неуредени въпроси най-вече по отношение на децата.

превод: Константин Константинов

Реклами