Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Сълзите са  необходими в молитвата. Трябва да се научите да плачете – ако искате да се молите и да влезете мощно в пространството на търсенето на Бога и да преживеете Божието присъствие във вас, трябва да научите тази тайна на молитвата със сълзи.  Тоест трябва да прекършите  себе си и да започнете да плачете. Докато човек не заплаче в молитвата си, това означава, че вратата още е здрава и не  се е отворила, но в даден момент ще бъде разбита. Първият знак, че вратата е била разбита  и си влязъл вътре, са сълзите.  Разбира се, има хора, които лесно плачат, както и такива, които трудно плачат, но и лесните сълзи са добро нещо. Как да го кажем, една сълза на трудно-плачещия  е равносилна на цял варел със  сълзи на другия.  При първият течността е по-концентрирана.  Но  и  това е нещо и помага.

Това, което ви казвам, е много важно и за цялостното ни изразяване. За съжаление, днес не знаем да изразяваме себе си и не го правим нито спрямо майка си, нито спрямо баща си и оттук нито спрямо Бога.  Прави ми впечатление, когато питам децата:

– Разбираш ли се с родителите си?

– Да, всичко е наред!

Тоест когато попитам по-големи момчета  и момичета, 14-15-17 годишни:

– Отиваш ли при майка си да я прегърнеш, да  я целунеш? Да отидеш близо до нея?

– О-о-о,такива работи! Не правя такива неща!

Питаш и родители:

– Ходиш ли при детето си, при сина си, при дъщеря си като баща  да го прегърнеш, да му кажеш благи думи? Да го стоплиш с твоето присъствие?

Хора сме, човекът не е дух само да кажеш – виж, аз те обичам, детето ми, но от разстояние! Човешката любов не е такава, човекът е психо-соматично същество и изразява своята любов с цялото си същество. В ранната Църква преди Евхаристийния канон, когато дяконът възгласял Да възлюбим един други и в единомислие да изповядаме!, всички християни се целували, но  това се е запазило  днес само при свещениците. Когато служат няколко  свещеника, в този момент, преди Символа на вярата, те първо се покланят на честните Дарове,  след това се целуват един друг и продължават извършването на Евхаристията.  В миналото всички християни без изключение се целували в този момент, за половин час, по време на Литургията. Разбира се, това не могло да продължи дълго, защото броят на  християните нараснал, гоненията свършили, хората  охладнели, станали по-лоши – така да се каже – и се ограничили само до Добър ден! Лека нощ!  и до такива неща.

И тъй, детето  и  родителят нямат тази сила да се изразяват, не знаят как да го направят, но това има  последица в нашата връзка с Бога. Човек не знае как да изразява себе си пред Бога, не може, не се е научил как да отвори сърцето си пред Бога, да падне на земята със сълзи и да Му  говори от душа. Хората казват: не знам как да се моля! Никога не съм се молил през живота си! Мисля, че молитвата е изкуството на правилната комуникация и ако се научиш да говориш на Бога по този начин, тогава ще говориш по много красив и благ начин и на другия човек, и на родителите си, и на жена си, и на децата, и на другите хора. Признавам, че ми направиха много голямо впечатление  светите хора, които видях, когато отидох на Света Гора, т.е. начинът, по който  изразяваха себе си- четете писмата на старец Йосиф Исихаст, който почина през 1959 г.  да видите с каква красота  и изразителност пише на свои духовни чеда. Както и други  подвижници на Света Гора –  с каква красота се изразяваха, а  бяха пустинници, живяха  в горите, в недостъпни места. Сещам се, когато папа-Ефрем видя за първи път малко дете след  30 години. Представете си  Катунакия,  пещерите, върху скалите, 30 години да не види дете, а тогава го гледаше и казваше: видях едно дете! И го гледаше  отдолу догоре, неговите крака, ръце, глава, защото за него това беше нещо велико. Да видиш дете след 30 години. На Света Гора не ходят малки деца, забранено е,  но някой благочестив баща бе взел своето детенце със себе си.

Тези хора, които живяха в такива места, имаха страхотна изразителност, любезност и възможност за комуникация, която наистина е пример за подражание, което означава, че намирайки се в състояние на молитва, тези хора се научили преди всичко  да комуникират със себе си.

Влизането в себе си чрез молитвата ни научава първо да  комуникираме със самите себе си, да гледаме себе си очи в очи, да виждаме нашето вътрешно затруднение, но  следващото движение не е да останем в себе си и да се заключим там, защото това би било медитация, а да се обърнем към Бога, тоест чрез себе си да възходим към Бога в пряк диалог с Бога, да Го помолим да дойде и да изцели нашето болно аз, което има нужда от лечение поради греха. Така се  получава диалог между човека и Бога  вътре в самия него.  Когато стане това, т.е. когато Бог посети сърцето на човека, следващата стъпка, която става   веднага без да си имал намерение, е, че се съединяваш в пълнота на любов с целия свят, с всички хора. Затова Христос ни  казва, че първата заповед е да възлюбиш Бога с цялото си същество и веднага след това  казва втората заповед е подобна на първата-да възлюбиш ближния си като себе си, което всъщност не е заповед, а естествен резултат: когато възлюбиш Бога и Той дойде в теб, тогава резултатът и доказателството, че това, което живееш, наистина е реалност, е че сърцето ти веднага се разтваря и побира в себе си всички хора и цялото миросъздание. Човек веднага се съединява в пълнота на любов с цялото творение, с всичко, с животни, растения, камъни, планини. С цялото творение и  чувства като първи опит от благодатта логосите на съществата, както казва св. Максим Изповедник и други св. отци, които означават целта на съществуването на нещата. Тогава човек разбира не интелектуално, а опитно, вкусва, че всяко нещо има своя логос (онтологина причина) на съществуването, защото творението не е безлогосно. Логосът на съществуването е познанието на Бога, на Твореца. Тоест чрез познанието на творението да стигнеш до познанието на истинния Бог и до обожението. Тогава  човек  разбира, че Бог го е създал, че е цар на творението, че всички тези неща са били сътворени за него, но не  с цел да ги подчини, а да му помогнат и да го доведат до обожение и богопознание. Когато стане това, тогава човек функционира по здрав начин и е духовно здрав човек. Той има общение със себе си, с Бога и с целия свят. Страхът веднага  изчезва, щом има любов. Затова  светците не се страхували от нищо, но не защото  били безчувствени, а защото обичали всичко и всички.  Те веднага се сближавали с цялата природа, с творението и творението с тях. Затова в житията на светци виждаме, че  те живеят заедно с диви зверове- св. Герасим в Палестина живял  с лъв, св. Серафим Саровски с мечка,  старец Паисий на Света Гора със змии- той хващаше змията, изкарваше я навън и казваше върви, имаме гости! Друг старец имаше три змии  и  веднъж хвана едната с една ръка, другата с друга ръка, остана третата, но той каза: секунда и  ще везма и теб! Той завърза първата през  кръста си, взе третата  и ги изкара навън. Старец Йосиф Исихаст имаше стотици плъхове в пещерата си. Той нямаше склад, понякога от  скита „Света Анна”  му носеха  малко домати, хляб, сухари, но плъховете отиваха и ги ядяха. Той им казал- вижте, не става така! Всеки трябва да си гледа своето ядене! Това е за вас,  а това ще го оставите за мен! Той поставяше своето ядене от едната страна,   това за плъховете от другата и години наред те никога не  докоснаха неговия дял. На Света Гора има много такива явления, такива хора, в които творението разпознаваше първия човек. Затова авва Исаак казва, че творението, дивите животни и зверове имат в себе си  усещането за Адам както бил преди падението, където живял  заедно с всички зверове и никой звяр не го докосвал. Животните  пазят в себе си това чувство и когато човек стигне до такова духовно състояние, тогава творението не се обръща срещу него, а от само себе си се движи по този начин. Затова светците превъзмогвали законите на природата и нищо не им ставало, не чувствали никакво затруднение; пускали зверове да изядат мъчениците, но  те не ги докосвали. Пускали гладни лъвове, но веднага щом отивало до мъченика, те спирали, разкъсвали палачите, но не и  мъчениците.  Не помня коя светица поставили в казан с врящо олио, с врящо олово,  а тя пеела. Палачът отишъл да види дали оловото е завряло и дали тя е станала на пепел, но на нея нищо й нямало. Оставили св. великомъченик Георги три дена в пещ с негасена вар. Не знам дали сте виждали вар, сега я купуваме наготово, но на Света Гора за първи път видях как се приготвя – вземахме варовикови камъни, имахме големи резервоари с вода и хвърляхме камъните в тях. Веднага щом ги хвърлиш вътре,   се получава страшно висока температура, водата ври  и се получават такива изпарения, където дори при леко вдишване можеш да пострадаш много зле, да се обели кожата ти, очите ти да пострадат, тоест да изгориш. Затова се казва негасена вар, нещо, което не угасва и на Света Гора казваме гасим негасена вар! и може да отнеме цяла година докато угасне напълно.  И тъй, в такава пещ  хвърлили св. великомъченик Георги и го оставили три дена. Палачите казали- даже костите му няма да останат! Те отишли да го видят, но той бил невредим и седял там сякаш бил в хубав ковчег. Защо? защото природата от само себе си пази човека, който  е открил древната красота, която Бог му дарил при неговото сътворяване. Има изключително много такива примери, които ще намерите в житията на светците. Човек намира отново себе си, изчезват страхът, несигурността, тревогата, нямаш никаква тревога, защото молитвата ти дава увереност за всички неща, друг поглед към нещата и имаш увереност, че Бог присъства. След това, никога не се чувстваш сам, не е възможно да си сам, защото  Божието присъствие те съпровожда навсякъде.

И още нещо много важно: молитвата е пристанище, което винаги е до нас. Факт, че в нашия живот имаме много бури и понякога се чувстваме изключително затруднени, тоест нямаме никаква човешка утеха, а всичко е хаос, буря и страшно. Там именно човек наистина се отчайва и  дори смъртта може  да сметне за избавление. Помислете до какво затруднение може да стигне човек, че черната смърт за него да бъде избавление, тоест колко черен е неговият живот, след като черната смърт е  нещо бяло за него. Невероятно е това, което човек преживява, бидейки в  отчаяние. Молитвата е пристанище, което винаги е до теб, където може да влезеш във всеки един момент, където имаш дълбок мир  и никой не може да те помръдне. Там Бог присъства и в теб настава пълен мир, нищо човешко не може да те поклати и стоиш върху твърда скала. Затова е необходимо с цената на всяка жертва да се подвизаваме в свещения труд на молитвата и да открием нейната тайна…

превод: Константин Константинов