Църквата не е съдилище, а лечебница

Автор: архим. Андреас Конанос

Много ми харесва това, че Господ не създал казармена атмосфера спрямо Своите ученици. Нито пък ги поучавал на някакви конкретни и формални начини на поведение, казвайки „всички ще Ми говорите по този и този начин, и да не слушам от вас незрели слова. Много ви моля!”. Той ги оставял да  се изразят така, както действително били. Той имал деца до Себе Си. Деца били светите апостоли. Незрели деца. Какви били? В даден момент, истина е, Господ им направил забележка и им казал, че още не знаете духа Ми, смирението и любовта Ми. Кога казал това? Когато учениците поискали от Господа да отмъстят на един град, който не ги приел. И Христос ги поправил. Да, но след като ги изслушал! Той ги поправил, но след като те се изразили свободно пред Него. Страхотното е именно това: че Той е Самият Бог, Господ, и не предизвиквал страх.

Защо обаче Църква днес да предизвиква страх? Защо аз и ти да предизвикваме страх? Защо лица, които са се отъждествили с авторитета, влиянието и властта на смирения Христос, да предизвикват ужас и страх? Сам Господ не предизвикал страх в апостолите, които се доближавали до Него. Св. ап. Андрей и св. ап. Тома отишли там, където Господ говорил на Планината на Блаженствата, където нямали какво да ядат и му казали „Господи, нямаме храна. Какво ще стане?” Виж каква простота. Виж каква непринуденост. Или това, което казах преди малко „Господи, да кажем да падне огън и да ги изгори?” – за града, където не ги приели. Такава простота и непринуденост. Сякаш всеки апостол казва „аз съм себе си. Това съм. Незрял съм, да. Но съм незрял в Господа. Аз съм незрял и отивам да говоря на моя Господ. И моят Господ ме обича така, както съм”.

Това е Църквата. Такава Църква ми харесва. Знам, че и на теб ти харесва такава Църква. Хубаво. Затова си пасваме. И тъй, ако ти харесва тази Църква, ходи в тази Църква. Коя е тази Църква? Църквата в твоя квартал. „Да – ми казва някой- аз тогава ще дойда там, където си ти”. Ама не аз съм целта. Както се извършва Литургията в твоя квартал, така се извършва и в моя квартал и където и да отида да служа. Не очаквай непременно промени около теб. Ти вътрешно ще се промениш. Ще се научиш така да виждаш Бога. Бога, Който иска от тебе да направиш стъпката. Макар и малка стъпка, да изкачиш едно стъпало. И Той ще ти даде останалите. Не се стресирай. Обичай Бога. Бог не е плашило. Господ не е паника. Господ не е страх. Не е заплаха; а милосърдие, смирение и любовта. Правдата и снизхождение. Но и вдъхване на строгост. Сам ще разбереш това. Мнозина, които се покайват, сами го разбират и казват „трябва да се подвизавам. Къде живеех? В мрак живеех!”. „Хубаво. Разбра ли го, че живееше в мрак?” „Разбира се. Бях в тъмна нощ. Гъст мрак. Искам да се подвизавам”. „Хубаво. Сега нямаш нужда от мене. Защо? Защото сега сам го разбра и го каза. Призна, че си живял в гъст мрак, значи ти е дошло просветление”.

Това ще рече просветление. Когато Бог те просветли, тогава виждаш мрака. И когато Бог те просветли, сам тръгваш напред, търчиш и се подвизаваш; и се подвизаваш с радост. С жажда. Искаш да се бориш. Искаш още. Казваш „искам да чета книги.” Някой ми каза „кога пак ще говориш, за да дойда да те слушам?”. „Няма да говоря отново. Само това предаване правя”. „Къде другаде мога да слушам беседи? Коя книга да прочета?”. „По радио „Църквата на Пирея” постоянно има предавания”. „Да, слушам. Слушам доста.” Това е. Божествено вдъхновение. Ревност. Това имам предвид. Когато душата „запали”, не спира. Но за да запали, трябва да видиш такъв Бога пред себе си. Смирен Бог. Бога на любовта, милосърдието и снизхождението. Любовта печели. Това е истината. Това не е психологически трик, тоест да искаш да направиш добър някой човек, имайки за примка Божията доброта, за да го пронижеш след това. В началото да му говориш сладко, а да имаш за цел след това да му говориш жестоко. Не. Бог винаги е любов и снизхождение. И в началото, и след това, и винаги.

Колко хора по-рано яли от всичко, въпреки че било пост. И никога не пазели пости; сега същите хора сами се подвизават. Постят, изповядват се. Мнозина от вас казвате, че сте отсекли някоя страст, някоя ваш недостатък, и сте се поправили, съвзели сте се, отишли сте вкъщи, обикнали сте вашето семейство, запазили сте вашия брак и не сте разделили. Защо? Защото сте почувствали нещо във вас, което ви е усладило и разкрасило вашия живот. И казахте „ще живеем заедно. Хубаво е да те обичам и ми харесва”. Така казахте на жена си, докато преди не се чувствахте така. Въпросът е в теб да дойде това просветление, което идва, когато познаеш истинския Бог.

Бог е един; но Неговите идоли са много. За съжаление, и аз много пъти може да създавам един идол на Бога около мене. Един мой бог. Да го оформя, както го искам и да ужасявам света. Или да казвам „Бог позволява всичко. Нищо няма да стане. Правете каквото искате! Защо се притесняваш? Пушиш? Пуши свободно! Бог няма проблем. Блудстваш? Не прéчи. Бог е любов”. Нямам предвид това.

Въпросът е да намерим Бога, както Той се явява в Св. Писание -нашият Христос, както ходил по земята и бил свят, безгрешен и снизходителен. Строг; но и с разсъдителност. Той знаел кога ще говори строго, кога ще говори снизходително, кога ще каже „прощават й се многото грехове, задето много обикна”. На грешната жена казал „прощавам й многото грехове, защото показа голяма любов и любовта покрива всичко. Тя плака, покая се, изпита болка. Аз виждам душата й”.

Видя ли колко е хубаво? Тази Църква е превъзходна. Този живот трябва да живеете вкъщи; такава църковна атмосфера трябва да имате във вашето семейство. Вашите деца да виждат в очите ви един красив Бог. Защото твоите очи отразяват Бога. Въпросът е в кой Бог вярваш. В Бога, както се е явил в Йерусалим, в Галилея, в Назарет и в Тивериада? Един толкова смирен, благ, достъпен, привлекателен, очарователен Бог? Или в един „Бог”, както ти го искаш, понеже ти е удобно и ти харесва да се бичуваш и искаш сега и другите да бичуваш? По-добре недей! Задръж бича за себе си! Би било добре обаче от този бич да махнеш надписа, на който пише, че е „бичът на Църквата”. Защото той не е на Църквата; а твой. Ти си строг; а не Христос. Ти, с тези твои претенции,с тази линия на поведение и възгледи. Твое право е. Мое право е да имам различни проблеми в моя духовен живот. Когато обаче превръщам моя проблем в църковен етос, когато предавам на цялата Църква това, което вярвам, и искам да разпространя тази атмосфера около мен, е, това вече е грях! Бог ме е поставил да бъда свещеник; теб те е поставил да бъдеш баща и майка и преподавател и учител и богослов и педагог и каквото и да е; не е ли така? Той те е поставил, за да помагаш. Да покажеш лицето на Господа; на Господа на любовта и милосърдието.

„Ама”, казва някой „Бог също е справедливост”. Той също е справедливост.  Той Самият е справедливост. Той не е поставил теб да издаваш присъди. И то преди да усладиш душата на другия! Защото в този случай говорим за съдилище. Църквата обаче не е съдилище. Тя е лечебница. Тя е място за опрощение; място, което обгръща и прощава. И знаеш ли какво става накрая? От многото прегръдки накрая започваш да плачеш. Защо ли? Защото, нека ти го кажа с пример. Веднъж отидох на Света Гора. Изморен и изпотен. Изкачих се нагоре до манастира, бидейки натоварен с моите вещи; миришех на пот. Дойде монахът, който ме посрещна; той ме хвана и прегърна. Усетих как неговата ръка докосва моята изпотена ръка, изпотения ми врат и усетих, че не се гнусеше от мен. Трогна ме това, тази прегръдка, която не се гнусеше от мен, докато аз бях изпотен. Именно това движение те трогва. Другият ще се трогне, когато го прегърнеш с твоята любов и сърце, а не когато хвърлиш по него светкавици и гръмотевици и му креснеш. Това не трогва, а отблъсква; вцепенява и ужасява другия. Изсушава душата му, отдалечава го от Христос, разваля в него представата за Бога и неговата душа се уврежда заради тебе. Внимавай в това!

Но и ти, който слушаш сега, отпуснат си и казваш „да, така е. Така. Говори! Така ме притискат!” и ти внимавай. Не казвам тези неща, обвинявайки някого. Нито оправдавайки теб, нито искайки да се правя на добър пред теб. Ти, който слушаш това, трябва да кажеш в себе си „аз обаче трябва да се подвизавам! Да стана по-строг към себе си и да не си прощавам постоянно. Църквата ме обича, но аз от любочестие ще се поправя и няма да си дам покой”. Господ е казал „Детето ми, прощавам ти. След като Аз казах да си прощавате взаимно до седемдесет пъти по седем, Аз ще ти простя, детето ми, много повече пъти”. „Хубаво, Господи, утешаваш ме и ми даваш надежда. Аз обаче няма да стъпча тази надежда, за да се отпусна. Ще се облегна на това Твое обещание, за да се трогна, да проявя любочестие и да се поправя.” Някой казва „Църквата позволява три брака.” Хубаво, но това не означава,че трябва да се възползваш и от трите! Тя позволява това заради твоята немощ, човече мой-когато някой не може да задържи първия си брак поради немощ, егоизъм, страсти, ревност, злоба и всички недостатъци, които има. В твой ущърб е, че го казваш. Сякаш казваш „нито с първата възможност се събудих, нито с втората, имам и трета”. Ама, въпросът е да се събудиш, да се поправиш; след това дори не е нужен втори брак. Само първият.

превод: Константин Константинов

Откъс от подготвяния за печат втори том с беседи от архимандрит Андреас Конанос „Завинаги любов”