Автор: протопр. Георги Флоровски

Старецът Силуан е бил смирен, но учението му е било смело. И тази смелост  идва не от любознателния ум, зает с умозрителни изследвания и доводи, а от безстрашната духовна увереност  в това, че, по думите на стареца, „съвършените” нищо не говорят от себе си, но само това, което Духът им да дава да кажат.” Старецът Силуан, разбира се, е от съвършените. Това „съвършенство”  е плод на смирение, което може да се достигне – и, което е не по-малко важно, да се задържи и запази – само чрез постоянно и непрестанно усилие  в самоотверженост и самоотречение. Но самоотречението – съвсем не е отрицателно усилие, съвсем не е само-отрицание, само-снижаване и само-унижаване. Напротив, това е процес на възстановяване на истинското „аз”; и начало му дават вярата и любовта. Човек се отказва от себе си заради Христа поради своята голяма любов към  Него; в  този  процес  има  положителен стремеж,  то винаги  е  съзидателно.

Това, както казва преп. Серафим Саровски, е „ придобиване на Светия Дух.” Тук имаме наистина едно парадоксално напрежение. Целта на духовното търсене е възвишена и дръзновена: consortium divinae naturae (причастност на Божествената природа – прев.), да станем „причастници на Божественото естество (2 Петр. 1:4).  Както и да се тълкува този поразителен пасаж от Писанието, той ясно и определено показва крайната цел на целия християнски живот: „вечният живот”, животът „в Христа”, „съ-творчеството на Светия Дух”. Гръцките Отци са използвали дори такъв смел израз като theosis – „обожение”. Но най-верният път да се достигне това е чрез решителното самоотречение; наградата се дава само на смирените и кротките. Освен това, и самото смирение не е човешко достижение, то е винаги дар Божий, който се дава свободно, gratia gratis data (благодат, дадена безвъзмездно – прев.). Цялото устройство на духовния живот всъщност е парадоксално – богатството на Царството се дава само на бедните; а заедно с богатството се дава и власт. Смирените никога не говорят от себе си, но всеки път, когато те се осмеляват да говорят, те говорят с власт. И властта не им е нужна за самите тях, а за да може с тяхното посредничество да се разкрие онова, което произхожда свише. В противен случай те са длъжни да запазят мълчание. „Впрочем вие имате помазание от Светия и знаете всичко” (1 Йоан 2:20).

Думите на стареца Силуан са прости; в тях наистина няма нищо ефектно, освен тяхната простота. Той няма особеното „призвание” да разобличава. Обичайно той е говорил за общите неща и дори и за общите неща той съвсем не е говорил с обобщени образи. Той не се е стеснявал да говори за своите съкровенни преживявания. Любовта е и началото, и самия център на стремежите на християнина. Но на „новината” за християнската любов твърде често не се обръща внимание и тя се пренебрегва. По думите на Самия Христос, единствената истинска Любов – това е „любовта към враговете”. И това съвсем не е строга заповед и още повече – съвсем не е свободен избор. Това по-скоро е първия критерий, отличителния признак на истинската Любов. Тази гледна точка настойчиво изразява и ап. Павел. Господ ни е обичал и когато, сме Му били врагове. Самият Кръст е вечен символ и знак за такава Любов. И християните са длъжни да споделят изкупителната Любов на своя Господ. По друг начин не е възможно да се „устои в Неговата Любов”. Старецът Силуан не само е говорил за любовта. Той е обичал. Със смирение и в същото време без страх той е отдавал своя живот в молитва за враговете, за погиващия и отвръщащия се от него свят. Но без абсолютно смирение такава молитва представлява опасен и съмнителен опит.  Лесно е да разчувстваш своята любов, но след това тя ще се окаже разединена и заразена с тщеславие и гордост. Невъзможно е да бъдеш свят, освен ако не се осъзнаваш като „жалък грешник”, който безусловно се нуждае от помощ и прошка. Само Божията благодат измива целия позор и изцелява всяка немощ. Славата на светиите се явява в тяхното смирение, така както славата на Единородния се явява в Неговото абсолютно унижение в земния Му живот. Любовта Сама се разпъва в света.

В своя духовен възход старецът Силуан е изпитал печалния опит от „тъмната нощ”, изпълнена със самота и оставеност. Но у него никога не е имало мрачност или униние. Той винаги е бил тих и спокоен, винаги е излъчвал радост. Това е била радостта в Господа, съвършено отличаваща се от всяка светска радост. Оставайки сам човек чувства отчаяние и самота. Спасението е само в Господа. Душата е длъжна да се съедини с Него. Човек никога не остава сам, освен ако той сам не остави Бога. Старецът Силуан опитно е знаел и страха и опасността от външната тъмнина. Но той също така опитно е познал и безкрайността на Божествената Любов. Тя сияе дори през бездната на изпитанията, мъката и страданието.

Старецът Силуан е пребивавал в отдавна съществуващата древна традиция. Той не е бил единствен дори в своето съвремие. Във всяко поколение е имало сонм от свидетели на Тайните на Царството Божие. Нашата беда се състои в това, че ние не знаем за тях, не се интересуваме от тях и от тяхното свидетелство. Ние сме погълнати от житейски грижи. Историята на стареца Силуан е своевременно напомняне на нашето поколение за единственото благо, което никога не се отнема, а също така и покана за поклонение пред вярата и надеждата.

източник: http://www.pravbeseda.ru, превод от руски: Мартин Димитров  

Реклама