Акад. Владета Йеротич: Родителите имат какво да научат от детето

Академик д-р Владета Йеротич е роден през 1924 г. в Белград, където е завършил гимназия и медицински факултет. Специализирал е невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция, а по-късно учи психология и богословие. В продължение на дълги години той работи като ръководител на Психотерапевтичното отделение в болницата „Драгиша Мишович” в Белград и има значителен принос за цялостното развитие на психотерапията в Сърбия. Публикуваме интервю с акад. Йеротич от началото на този месец, проведено в Скопие след негова лекция в местния богословски факултет на тема „Кога религиозността става психологически проблем?”:

– Св. Исаак Сирин казва, а вие го цитирате: „Този, който се е удостоил да види себе си е по-съвършен от човек, който се е удостоил да види ангели”[1]. Какво е това, което се крие в човека, което може (или не може) да се съзерцава и да се види, но е и по-ценно от виждането на ангели?

– Човекът е природно и духовно битие. В това природно или биологично битие има много гнили неща, които човек не иска да опознае. Човекът има една илюзия, че познава самия себе си. Опознаването на самия себе си продължава цял живот. Това го казват и психолозите, и психотерапевтите, и духовниците, а най-вече и Исаак Сирин, защото като светец, а и като психолог (макар и да не е бил психолог, както и да е) е разбирал сложното човешко битие, което се опознава в продължение на целия му живот и не може да се опознае до край. Затова той казва, че е по-лесно да се видят ангели, отколкото човек да опознае себе си.

От тук, като извод бих могъл да кажа, че човекът постоянно трябва да опознава себе си. По различни начини: в диалог с другите хора, чрез сънищата,  чрез разпознаването на неволните грешки на езика[2], чрез интроспекция, чрез симпатиите към другия пол, чрез приятелството със същия пол.. Всичко това са начини за опознаване на самия себе си.

– Можете ли малко повече да ни разкажете за паралела, доколкото съществува, между индивидуализацията и обожението?  И още – за връзката между духовността и душевността, както и за паралела между духовника и психолога/психиатъра? И разбира се, между страстите и болестите: унинието и депресията? Можем ли да говорим за едно сближаване между езика на Църквата и езика на психологията?

– Не би трябвало да съществува такава разлика между езика на психолозите и духовниците, съответно богословите. В Европа отдавна съществува едно по-голямо сътрудничество, и при протестантите, и при римо-католиците, въпреки, че не е постигнато споразумение между психотерапевтите и духовниците. В православието ние се намираме още в началото и този процес тепърва започва, но трябва да се потрудим.

Що се отнася за отношенията между духовното и душевното, това е въпрос за трихотомния или дихотомния състав на човека. Психолозите, а и много духовници, казват, че съществува трихотомия: тяло, душа и дух. Но нашите, православните автори знаят как да го кажат: „Стигат ни тялото и душата, а духът е благодатта Божия. Ако постигнеш и дух по време на живота си, това значи, че си постигнал Божията благодат. Ако не – тогава се грижи за душата”.

Като душевен психотерапевтът подразбира психичeския живот, всички възможни вътрешни конфликти. Виждате, че Фройд е говорел за „комплекси”. А Юнг е казал: „Всички хора имат комплекси, защото имат конфликти”. Затова човек не трябва да говори за „комплекси”, а за конфликти. И тези конфликти трябва да се разпознават.

Следователно душевният живот е психическият живот. Това е душевно. Тогава духовният живот би трябвало да бъде по-близък до религията като такава, а след това и до определена религия, например християнство, ислям, юдаизъм и т.н. В самото християнство пък – в православието, римо-католицизма и протестанството има разлики, понякога много големи, друг път малки, за това какво представлява духът и какво означава понятието „духовен живот”. Постепенно трябва да се опитваме да уеднаквим тези различия, съответно да разберем какво представлява духът за римо-католика, какво за протестанта и какво за православния.

– Премъдрият Соломон казва: „Начало на мъдростта е страхът Господен”[3]. Как днес, когато човекът повече от всякога се страхува, а същевременно живее безстрашно, да разберем страха Божий, който, както казахме, е начало на мъдростта? Съществува ли добър страх и да не би в него да се крие изходът от това раздвоение в човека?

– Християнската църква винаги е говорела за страха Божий. Същото го има и в юдаизма. „Начало на мъдростта е страхът Божий”. Това е добър въпрос. Аз правя разлика между страх и страхопочитание. И правя паралел със семейството. Децата не трябва да се страхуват от родителите, а да ги обичат. А ако ги обичат, тогава ги уважават.

Страх и страхопочитание не е едно и също нещо. Към Бога би трябвало да развиваме страхопочитание. Същото се развива и към родителите. Ако се страхуваме от родителите, ще се страхуваме и от Бога. Така започва психологията, психопатологията (които поставят въпросите): „Защо се страхуваш? От какво се страхуваш?” Тук се намесва и психоанализата, която казва: „Бой се от онова, което желаеш. Желанието (по този начин) е забранено”.

Така че трябва да се отделя, макар че не знам дали теолозите биха се съгласили, страха Божий от страхопочитанието. Когато обичаш някого, тогава го и почиташ.  Примерът с децата мисля, че е достатъчен. А замислете се какво казват антипедагозите[4]: „не е достатъчно да обичаш детето си, трябва и да го уважаваш” (смее се). Още повече, бих добавил, не само да го уважаваш, но и да се учиш от него. Родителите имат какво да научат от детето. Аз нямам деца и не мога да коментирам тук, но ми се струва, че това е правилно. Следователно да се обича, означава и да се уважава. Но да се уважава не означава да се обича.

Нашите жени по време на патриархата в най-добрия случай са уважавали своите мъже. Не знам дали са ги обичали.

– Те не са ги познавали, за да могат да ги обичат..

– Не са ги познавали, да, преди брака. А по време на брака, въпросът е бил дали са имали какво да обичат. Или поне да уважават. Разбира се, някои не са били достойни и за уважение. Така че жените трябвало да бъдат покорни и да слушат. Но тук не говорим за послушание, а за покорност и страх.

– Но дали при това положение може да става дума за истински брак?

– Разбира се, това е бил истински брак, такъв е патриархалният брак. Аз не искам да критикувам патриархата, но патриархатът е бил такъв. Жената е била покорна. Ако е имала какво да уважава, тогава е уважавала и мъжа. А това, че някоя жена през патриархата е заобичала своя мъж… Възможно е.

– Изключение, което само потвърждава правилото, така ли?

– Да, и за тези примери би трябвало да се говори (смее се). Такива примери е имало и в ранния патриархат, и днес. Иначе не е едно и също: да уважаваш, да се покоряваш, да имаш страхопочитание. Но сме послушни от любов. Така че трябва да се прави разлика. Това е най-хубавият въпрос, който ми поставихте. Мисля, че към Бога трябва да развиваме страхопочитание.

Например така: бащата и майката не искат да накажат своето дете заради някоя пакост, което е сторило, но са тъжни. А детето, което обича своите родители ще забележи, че те са тъжни и няма вече да я прави тази пакост. Ето това е.

Нашият (сръбски) известен актьор и режисьор Небойша Дугалич ми разказа следното: детето му е на три години. И сега влиза Небойша в детската стая и вижда, че детето е извадило всичко от чекмеджетата. Бащата му казва: „Върни всичко вътре”. Детето отговаря: „Няма”. Бащата отново му казва: „Заповядвам ти да върнеш всичко вътре”. И отново отговор: „Няма”. „Ще получиш шамар”, казва Небойша. И пак: „Няма”. Тогава леко го ударил по ръчичката и детето пак казва: „Няма”. И тогава Небойша казал на синчето си: „Натъжи ме” и отишъл в другата стая. След няколко минути отива при него, слага главата си в скута му и казва: „Тате, ти си добър. Натъжих те”.

– Още само един въпрос. В едно интервю, дадено по повод промоцията на една от вашите книги[5] бяхте казали: „Бих плакал над Европа като Достоевски”. А защо не бихте плакали над Балканите? И защо да плачем над Европа, а не над Балканите?

– Да, прави сте. Над Балканите трябва да се тъжи (смее се). Да го кажем по-добре – трябва горко да се плаче. А за Европа, както казва Достоевски, „отивам на гробищата, в милата Европа”. Тоест „милата Европа” е гробище и това, което той е преживял там, го е преживял по този начин. И това е добър въпрос. Над Балканите трябва горко да се плаче, но не само да се плаче, но и да се опитаме да променим нещо.

Вижте, плачът е нещо добро, а в патриархата няма плач. Добър е този въпрос. В патриархата няма плач, а мисля че беше авва Доротей, който казва: „Като плачем се изкупваме от греха”. Светиите са плачели, а балканецът не смее да плаче. В Европа видях образовани европейци как плачат пред жената и децата и няма никаква реакция. Тук мъжете трябва да се научат да плачат. Науката започна да открива отрови в сълзите – та, моля ви, дори и ако има отрови в сълзите, плачете. Но не на всяка цена (смее се). Когато ви се плаче, плачете.

– Проф. Йеротич, накрая има ли нещо, което сме пропуснали, а искате да пожелаете на нашите читатели?

– Същото, с което завърших и днешната лекция: опознавайте себе си все повече, подобрявайте се, усъвършенствайте се, Бог е дал на всички живи същества (не само на човека, но най-много на човека) да се усъвършенстват. „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Отец небесен”. Опознавайте себе си и не си въобразявайте, че се познавате. Опознавайте се през целия си живот, а и казах как: чрез водене на дневник, анализ на сънищата, анализ на отношенията с приятелите, анализ на любовните отношения с партньора, всичко това е част от запознанството със себе си. Разпознаване на грешките. Вижте кои грешки повтаряте постоянно. А понеже има седем християнски гряха, тъкмо да си помислиш, че нещо си постигнал спрямо един от тях, те чака втори, трети и т.н. Не трябва човека да извърши всички грехове, но те са тук, чакат удобен момент.

Тук е седмият грях, отчаянието, който въобще не е лек. Но Сьорен Киркегор[6] казва: „Отчайвайте се”. Така той искал да каже, че от отчаянието се ражда истинската вяра. Блестящо! Философът Киркегор, голям човек, застъпник на екзистенциализма в Европа. „Отчайвайте се”. Дали става дума за християнски (екцистенциализъм), когато отчаянието е грях? Не. Отчаянието завършва със самоубийство, депресия. А Киркегор казва: „Отчайвай се, за да направиш скок, както казва Ясперс[7] „в екзистенцията. Скок в екзистенцията”.

интервю на Милан Яковчевски, източник: http://agapi.mk, превод: Мартин Димитров