Автор: архим. Георги Капсанис

Според светите отци, първата предпоставка за обожението е смирението. Без благословеното смирение човекът не може да влезе в орбитата на обожението, да приеме Божията благодат и да се съедини с Бог. Човекът се нуждае от смирението дори само за да разбере, че обожението е целта на живота му. Как може да разбереш без смирение, че главната цел на твоя живот е извън теб, а се намира в Бога?

Когато някой живее егоцентричен живот, човекоцентричен живот, той поставя себе си в центъра на този живот. Той става цел сам за себе си. Той вярва, че може да постигне самоусъвършенстване, автономност и самообожение. Без съмнение това е духът на съвременната култура, съвременната философия, а също и на съвременната политика. Всички тези клонове имат една и съща цел: да създадат един по-добър свят, по-справедлив и по-честен, но по автономен начин, свят, който ще постави човека в центъра на всичко, без никаква връзка с Бога, без признаване, че Бог е изворът на всяко благо. Адам е направил същата грешка, като е вярвал, че може да стане бог чрез своите собствени способности и средства, т.е. да стане съвършен. Всички хуманисти правят грешката на Адам през всички векове. Те не отчитат единението с Бог като фундаменталната причина за съвършенството на човека.

Всичко, което е православно е Богоцентрично и има за център Богочовека Христос. Всичко, което е неправославно: протестантизмът, папизмът, масонството, хилиазмът, атеизмът и др., имат свой общ знаменател: човекът в центъра. За нас центърът е Богочовекът Иисус Христос. Затова е лесно за някого да стане (или да бъде) еретик или хилиаст, масон – или каквото и да е – но е трудно да бъде (или да стане) православен християнин. За да бъдеш (или станеш) християнин, ти първо трябва да приемеш, че не ти си центъра на света, но че това е Христос. С други думи това, че началото на пътя към обожението е смирението, означава, че ние признаваме, че целта на нашия живот е извън нас и че тя се намира в нашия Отец и Създател.

Смирението е нужно също така, за да ни покаже, че ние боледуваме, че сме изпълнени със слабости и страсти.

Този, който започва да върви по пътя към обожението, трябва да има непресъхващо смирение, за да бъде непоклатим по този път. Ако той започне да мисли, че може да напредва със собствени сили и способности, тогава гордостта влиза в него. В този случай той загубва всичко, което е придобил до този момент, така, че той трябва да започне пътя си от самото начало, да стане смирен, да осъзнае слабостта си, и да спре да разчита само на себе си. Нужно му е да разчита на Божията благодат, за да остане непоколебим по пътя към обожението.

Затова в житията на светиите, най-голямо впечатление прави тяхното велико смирение. Въпреки, че те са били близо до Бог и са живяли в Неговата светлина, били са чудотворци, мироточиви, в същото време те са мислели за себе си, че са много ниско, че са далече от Бог и че са най-лоши от всички хора. Това тяхно смирение ги е направило богове по благодат.

превод: Мартин Димитров

Реклами