Св. Григорий Богослов за любовта към бедните

Братя и съучастници в бедността (защото всички ние сме бедни и се нуждаем от Божията благодат, макар, когато измерваме хората с малки мерки, един да изглежда по-превъзходен от друг)! Приемете слово за любовта към бедните, не с бедно, а с щедролюбиво разположение на духа, та да наследите богатството на царството. А заедно с това се помолете, и аз да мога да ви предложа богато слово, да мога да нахраня с него душите ви и да разделя духовния си хляб с гладните (срв. Ис. 58:7), или, подобно на древния Моисей, правейки така, че да завали като дъжд храна от небето (вж.: Изх. 16:4) и подавайки хляб ангелски (Пс. 77:25), или нахранвайки до насита с малко хлябове в пустинята много хиляди, както по-късно Иисус е истинският хляб (Иоан. 6:32) и виновник за истинския живот.

Не е лесно човек да намери най-превъзходната добродетел и да ѝ отдаде първенство и преимущество, по подобен начин, както и на многоцветна и благоуханна ливада не може да избере веднага най-прекрасното и най-благоуханното цвете, когато ту едно, ту друго привлича към себе си обонянието и погледа и го кара да откъсне първо него. Според мен различните добродетели може да бъдат сравнявани и разглеждани така. Прекрасни са тия три: вяра, надежда, любов (1 Кор. 13:13). Свидетел на вярата е Авраам, оправдан с вяра. Свидетел на надеждата е Енос, който преди всички други се упова да призовава Господа (Бит. 4:26 – според превода на седемдесетте), и всички праведници, които, окрилени от надежда, издържаха на бедствия. Свидетел на любовта е божественият апостол, който се осмели сам да произнесе присъда против себе си заради спасението на Израиля (Рим. 9:4) и Сам Бог, Който се нарича любов (1 Иоан. 4:16). Прекрасно е страннолюбието. Негов свидетел сред праведниците е содомецът Лот, който обаче по нрав не е содомец (вж.: 2 Петр. 2:8), а сред грешниците е блудницата Раав, която обаче, според разположението на сърцето си, не е блудница и за страннолюбието си бе удостоена с похвала и спасение (вж.: Евр. 11:31). Прекрасно е братолюбието. Свидетел за това е Иисус, Който не счете за срамно не само да се нарича наш брат (вж.: Евр. 2:11), но и да пострада заради нас. Прекрасно е човеколюбието. Свидетел за това е Същият Иисус, Който не само сътвори човека за добри дела (Еф. 2:10) и съчета с плътта Своя образ, посочващ пътя към всичко най-добро и извеждащ ни – странниците – към горните блага, но и Сам стана заради нас човек. Прекрасно е дълготърпението. Свидетел за това е пак Самият Иисус, Който не само не поиска да повика легиони ангели против надигналите се против Него мъчители, не само упрекна Петър, който извади нож, но и изцели ухото на ранения (вж.: Мат. 26:52, 53; Лук. 22:51). Същото показа по-късно и Христовият ученик Стефан, който се молеше за убиващите го с камъни. Прекрасна е кротостта. Свидетели са Моисей и Давид, хвалени за това повече от всички други (вж.: Числ. 12:3; 2 Царств. 16:11, 12; Пс. 131:1), и Сам Учителят им, Който не се кара, не вика, гласът Му не се чува по кръстопътища (вж.: Мат. 12:19) и не се съпротивлява на водещите Го. Прекрасна е ревността. Свидетели за това са Финеес, който с един удар с копие прониза мадиамката заедно с израилтянина, за да избави израилевите синове от охулване и за ревността си получи славно име (вж.: Числ. 25:1-8); а след него – тези, които казваха: Пламнах от ревност за Господа (3 Царств. 19:10), Аз ви ревнувам с Божия ревност (2 Кор. 11:2), Ревността за Твоя дом ме яде (Пс. 68:10), и не само казваха това, но и го чувстваха силно. Прекрасно е обуздаването на тялото. В това ще те убеди Павел, който не престава да се отнася строго към себе си (вж.: 1 Кор. 9:27) и заплашва с примера на израилтяните хората, които се надяват на себе си и дават свобода на тялото си (вж.: 1 Кор. 10:5-8), и Сам Иисус, Който, бидейки изкушен, пости и побеждава изкусителя (вж.: Лук. 4:2-13). Прекрасни са молитвата и бдението. В това ще те убеди Сам Бог, Който преди страданието прекарва нощта без сън в молитва (вж.: Мат. 26:39, 42, 44). Прекрасни са чистотата и девствеността. В това ще те убедят Павел, който предписваше за това закони и определя справедлива стойност на брачния и безбрачния живот (вж.: 1 Кор. 7:1-11, 25-40), и Сам Иисус, Който се роди от Девица, та и раждането да почете, и да отдаде предпочитание на девството. Прекрасно е въздържанието. В това ще те убедят Давид, който, като завладя Витлеемския кладенец, не пи вода, а само я изля в чест на Господа, не желаейки да утоли жаждата си с кръвта на други (вж.: 1 Парал. 11:18, 19). Прекрасни са пустинножителството и безмълвието. Това ми показват Кармил и Илия, Иоановата пустиня, Иисусовата планина, на която Господ често се отдалечаваше, та в безмълвие да беседва насаме със Себе Си (вж.: Мат. 14:23; Лук. 6:12; 9:28; 22:39). Прекрасна е умереността. На това ме научават Илия, отседнал при вдовицата, Иоан, покриващ се с дреха от камилска вълна, и Петър, хранещ се със зеленчуци, струващи не повече от ас [1]. Прекрасно е смирението. Примерите за него са многобройни. Но най-добрият пример от всички е Спасителят и Владиката на всички, Който не само смиряваше себе Си до образ на раб (Фил. 2:7), и Очистващият целия свят от греха не само подложи лицето Си на поругание и заплюване (Ис. 50:6) и към злодейци биде причислен (Ис. 53:12), но и уми нозете на учениците Си в образ на раб. Прекрасни са нестяжанието и презрението към богатството. За това свидетелстват Закхей и Сам Христос; Закхей – когато, като прие Христа у дома си, принесе в дар почти цялото си имущество; Христос – когато посочи тази добродетел на богатия младеж като предел на съвършенството (вж.: Мат. 19:21). Накратко казано, прекрасно е съзерцанието, прекрасно е и деянието; първото – защото се издига над земното, влиза в Светая светих и издига ума към онова, което му е сродно; другото – защото, приемайки при себе си Христа и служейки Му, доказва любовта си с дела. Всяка от тези добродетели е отделен път към спасението и несъмнено довежда до някое от вечните и блажени жилища. Защото, както са различни видовете живот, така и у Бога има много жилища (Иоан. 14:2), и те се разпределят и определят всекиму според достойнството му. Затова нека един извършва една добродетел, друг – друга, трети – много, а някой, ако е възможно – и всички, нека само всеки да върви, без да спира, да се стреми напред и да следва неотклонно стъпките на добрия водач, който насочва право пътеката му и по тесния път, през тясната врата (вж.: Мат. 7:14), го извежда на простора на небесното блаженство.

Но щом като, съгласно учението на Павел и на Самия Христос, трябва да считаме за първа и най-важна заповед любовта, като съкратен израз на закона и пророците (вж.: Мат. 22:37-40; 1 Кор. 13:13), то считам, че най-превъзходната част от нея трябва да представлява любовта към бедните, жалостта и състраданието към тези, които са от един род с нас. Защото никое служение не е угодно на Бога така, както Му е угодно милосърдието (защото то е най-сродно на Бога, пред Когото вървят милост и истина (Пс. 88:15) и на Когото преди съда трябва да поднасяме в дар милост (Иак. 2:13), и праведният Въздаятел, Който е поставил милостта на теглилки и везни (вж.: Ис. 28:17), не награждава за нищо друго така със Своето човеколюбие, както за човеколюбието. И така, съгласно заповедта, която повелява да се радваме с радващите се и да плачем с плачещите (вж.: Рим. 12:15), трябва да отваряме утробата на милосърдието за всички бедни и страдащи по каквато и да било причина; като човеци, трябва да принасяме на човеците дан благотворителност, независимо каква нужда ги кара да търсят помощ – вдовство или сирачество, изгонване от родината или жестокост на владетели, наглост на началници или безчовечност на данъчни служители, убийствена ръка на разбойници, или алчност на крадци, описване на имущество или корабокрушение. Защото всички те имат еднакво право на съжаление и ни гледат в ръцете така, както ние гледаме в Божиите ръце, когато просим нещо. Впрочем и сред самите тях по-голяма жалост заслужават ония, които, след като са били в по-добро положение, изпадат в нещастие, отколкото тези, които вече са свикнали с бедствената участ.

А особено състрадателни трябва да бъдем към заразените с проказа, които, съгласно страшната присъда, произнесена срещу някои хора в Свещеното Писание, са изядени чак до плътта, костите и мозъка (вж.: Иов. 33:21), и на които това многобедствено, унижено и вероломно тяло е изменило. Не разбирам как съм се съединил с него и как, бидейки Божи образ, съм се смесил с калта! Тялото, когато му е добре, се вдига на война; а когато воювам против него, ме хвърля в скръб. Обичам го като съслужител и същевременно се отвръщам от него, като от враг. Бягам от него като от окови и го уважавам като сънаследник. Да се реша ли да го изтощя? Но тогава няма да имам кого да използвам за сътрудник в добрите дела; а аз зная защо съм създаден, зная, че трябва да се издигам към Бога посредством дела. Да почна ли да го щадя като сътрудник? Но тогава не зная как да избегна размирните му нападения и се боя да не би да отпадна от Бога, натежал от оковите, които ме теглят към земята или ме задържат на нея. Това е ласкав враг и коварен приятел! Чудно съединяване и раздвояване! От което се боя, за него се държа, и което обичам, от него се плаша. Още не съм успял да вляза в сражение, и сключвам мир; и още не съм успял да се помиря, когато отново започвам война. Каква е тази премъдрост, която се появява върху мен и каква е тази велика тайна! Бог не ни ли вкара в тази борба и бран с тялото с цел ние, бидейки част от Божеството[2] и произлезли свише, да не почнем да се надигаме и превъзнасяме с достойнството си и да не пренебрегваме Създателя, а винаги да насочваме взора си към Него, и свързаната с нас немощ да държи достойнството ни в определени граници, и освен това, за да знаем, че сме едновременно и много велики, и много низки, земни и небесни, временни и безсмъртни, наследници на светлината и наследници на огъня или тъмнината, в зависимост от това в коя посока ще се наклоним? Така е устроен съставът ни и това, доколкото мога да видя, е с цел земната пръст да ни смирява, ако решим да се превъзнасяме с Божия образ.

Но който иска, нека разсъждава любомъдро за това. При по-удобен случай и аз не ще откажа да поразсъждавам заедно с него. А сега трябва да говоря за това, към което ме подтиква болката за собствената ми плът и за собствената ми немощ, щом погледна страданията на другите. Трябва да ви кажа, братя, че сме длъжни да се грижим за тялото, този сродник и съслужител на душата (защото, макар да го обвиних като враг заради това, което претърпявам от него, все пак го обичам като приятел заради Този, Който ме е съединил с него), и при това – да се грижим за телата на ближните ни не по-малко, отколкото всеки се грижи за собственото си тяло, независимо дали сме здрави или страдаме от същия недъг. Защото всички ние сме едно в Господа (вж.: Гал. 3:28), без значение дали някой е богат или беден, роб или свободен, здрав или болен по тяло; всички имаме един глава – Христос, от Когото е всичко (срв. Еф. 4:15, 16), и че отделните членове са един за друг същото, каквото е и всеки от нас за другия, и всички за всички (вж.: 1 Кор. 12:12-27). И затова не бива да пренебрегваме и да оставяме без грижи онези, които по-рано са станали подвластни на общата за всички немощ; напротив, трябва не толкова да се радваме за благополучното състояние на тялото си, колкото да плачем за телесните страдания на братята ни. Трябва да считаме човеколюбието към тях за единствен залог за нашата телесна и душевна безопасност.

Трябва да гледаме на тях така: другите са жалки само поради бедността си, от която може би ще ги освободи или времето, или трудът им, или някой приятел или роднина, или някаква промяна на обстоятелствата; а тези нещастни биват угнетявани и от бедността не по-малко от споменатите, но дори и повече; тъй като те, лишавайки се от телесни членове, се лишават заедно с това и от способност да се трудят и да си помагат в нуждите си, и при това, винаги повече се страхуват от утежняване на заболяването, отколкото се надяват на оздравяване, така че дори и надеждата, този единствен лек за нещастните, почти ги оставя без помощ. Но при тях към бедността се присъединява и друго зло – болест, изключително ужасно и тягостно зло, което при необразованите хора най-бързо попада на езика, когато кълнат някого. С това е свързано и трето зло – мнозина не искат да се доближат до тях, не искат да ги погледнат, бягат от тях, гнусят се като от нещо отвратително; и това зло – да се чувстват ненавиждани единствено поради това, че са изпаднали в нещастие, за тях е по-тежко от самата болест. Не мога да гледам без сълзи техните страдания и дори само при спомена за тях се смущавам духом. Имайте и вие същите чувства, та чрез сълзите да се избавите от сълзи. И не се съмнявам, че тези от стоящите тук, които обичат Христа и обичат бедните, и притежават присъщото за Бога и дареното им от Бога милосърдие, действително чувстват така.

––––––––