Автор: архим. Ефрем Панаусис

Нека разговаряме  с децата и да общуваме с тях. По какъв начин?  С любочестие. Старецът Паисий отдава огромно значение на тази дума, която се среща във всички негови книги. Любочестието действа, не винаги, но действа. То е добър начин, но предполага и ние да имаме вътрешна спокойствие и тук нашата душевна подготовка играе важна роля. Трябва да използваме и  похвалата, да казваме по някое Браво! Нека се радваме и на това, което детето е направило, защото, когато му поставяме за цел това, което няма и което не може да направи, тогава от даден момент то нататък ще си каже – я зарежи, защо да се мъча?! Следователно, използваме похвалата, но  с мъдрост и  разсъдителност и нека бъдем  вежливи, да казваме добри думи, защото  това действа като подбуда. Знаете, че когато децата имат успех в нещо, това действа пробуждащо и в други сфери. Също когато едно дете не върви добре – да ви кажа случай  с мене. Когато бях малък, четях, харесваше ми, четях с удоволствие, но брат ми не четеше и майка ми се  беше фиксирала в мене, защото четях. Янис обаче беше придобил прекрасен характер, беше златно момче, например в неделя наобед се караше с баща ми за футболните отбори, а след това заедно слушаха мачовете по радиото. За мене беше немислимо да се скарам с баща ми и след пет минути да си говорим. Аз имах алибито на добрите оценки. Един човек с добри  оценки може да прави каквото си иска! – и употребявах това –  мога да кажа  – с голям успех. Майка ми не осъзнаваше, че играеше в моята игра. Тя подминаваше добрия характер на брат ми и искаше от него това, което той не можеше да даде – високите оценки. Тя ни сравняваше и това още повече засилваше собствения ми егоизъм. Внимавайте в това, работете с дарбите, които всяко дете има, а не с тези, които бихте искали да има. Похвалата е добър начин детето да прави чудеса. Вижте, нека някой се научи да поправя чешми и да сменя крушки, т.е. да не бъдем прекалено взискателни за неща, които не могат да постигнат.

Св. Йоан Златоуст говори за заплахи и казва да ги използваш, но не винаги да ги  прилагаш.  Истината е, че изпадаме в две крайности – или ще заплашим детето, че ако направиш това,  ще ти се случи това!, и никога не го правим, или всеки път, когато го заплашим, го правим. И в двата случая грешим.  Мисля, че и в двата случая сме предвидими и това е грешка спрямо децата. Защото те ни разбират по-добре, отколкото ние тях. Те са неуморими, нямат дългове, не ги преследват разните сметки, които трябва да се платят,  и с какво друго да се занимават? – с това да „побъркват” майка си и баща си. Нещата обаче са по-сложни.  За някои неща ще спазите думата си докрай по педагогически  причини. За други неща обаче няма да го направите и   ще възнаградите тяхната искреност, но и към нея трябва да  се отнасяте внимателно, защото в противен случай детето лесно ще постига това, което иска. То ще си каже – Ще го кажа, и ще ми простят!, т.е. формално. Детето ни използва. Да знаете, че детето държи волана в ръцете си и знае как да прави каквото иска.

Един начин да общуваме с децата е да пренебрегваме техните грешки. Родителите често си мислят: От мене не можеш да се скриеш, всичко зная! Това май е масово явление, но така детето не може да върви напред. Както Бог пренебрегва нашите грешки, така и вие трябва да копирате Божията практика спрямо хората. Тоест, ако искаме прошка за нашите греховете, трябва да сме готови  да я даваме. Това означава да пренебрегваме грешките: правя се, че не виждам, че не чувам. Винаги ли? Не. С разсъдливост. Някои неща децата ги казват, за да ни подразнят. Знаете, че макароните кипват след 7 минути, яйцето след 5 минути, баща ми след колко минути ще кипне?  Да знаете, че децата знаят по-добре точката на кипене на родителя от самия него, затова и думите, които използват, например сега, растейки ще ви кажат – Религия ли? За какво е нужна? Не защото не я приемат, а за да видят как и докъде ще стигне майката – Как ще я разтърся във въздуха! Едва ли не ще я съкруши с някоя собствена мисъл, с която ще  я накарам да „падне от балкона”. Децата си играят с вас. Не преговаряйте в такива състояния, да знаете, че това е  игричка от типа котка и мишка. Не започвайте това, напразен труд е,  предварително сте загубили играта.

Друг начин за комуникация с децата е „каналът” на комуникацията постоянно да  бъде отворен, т.е. да слушаме. Много пъти децата  – и поради пола –  не могат да комуникират по същия начин с родителите си. Тук естествено родителите живеят няколко мита, те живеят  в собствен свят и духовниците знаят това. Питаш майката:

– Какво прави  Теодор?

– Добре е!

– Как се държи? Добре, с мене се държи добре.  С баща си не се разбира много добре.

Майката чувства вътрешна наслада от това, че детето се разбира добре с нея. Не казвам, че чувства удоволствие от това, че детето не се разбира с баща, но тя се радва, че то се разбира добре с нея. Идва детето. Питаш го:

– Как си? Как вървят нещата?

– Добре, добре.

– В семейството? Добре.

– С баща ти?

– Добре, всичко е наред с него.  С майка ми не се разбираме добре…

Тоест искам да кажа, че децата живеят други реалности и нека не се самоуспокояваме, защото децата винаги имат тайни. Затова  не казвайте: доверявам се на детето ми. С ръка на сърце, не се доверявайте на дете. Никога. В този живот никога не се доверяваме  на детето. Не защото е лошо дете, а защото детето винаги е дете. Думата „дете“ (παιδί) има връзка с думата „образование“, „възпитание“ (εκπαίδευση). Нужно е образование и възпитание. Ако децата нямаха нужда от образование и възпитание, нямаше да ходят на училище.

Да кажем  още нещо: преглеждайте телефона на детето ви, личните му вещи. Сега ще кажете: Какви ги  говори попът? Да, защото ние сме виждали много неприятни случаи именно поради такива състояния. Не живейте във вашия свят: моето детето никога! Няма такова нещо. Да знаете, че децата са ваши деца, тези деца, които са се забъркали в разни неща, произлизат от добри семейства. Не съществуват точно очертани линии, защото вие изпращате детето  на училище, т.е. имаме едно добро семейство, но детето има приятели, има познати и неговите приятели имат други приятели и детето не винаги има съпротивителни сили. Следователно, ще наглеждате какво става в живота му. Затова нямайте прекалено голямо доверие на детето.

Детето расте, ходи на училище, постепенно започват да проявяват своите реакции,  е, нека поговорим и за края на съня и мечтата, края на детската възраст, там, където вече си  представя, че ще стане млад човек, юноша. Днес живеем в  безумна епоха, да си юноша през 2013 г. означава – както се казва в стара песен – трудни времена за принцове. Тоест трудни времена за юноши, много трудни. Първо, защото, представете си един юноша, който търчи от сутрин до вечер по частни уроци и се подготвя да вземе една диплома, с която ще прави какво?  Помислете, не съществува бъдеще за тях, така, както направихме нещата, съществува само  хаос. За съжаление, съвременният млад човек прилича по-скоро на някой, който  се е полял с бензин, самозапалил се е, и докато се е разкаял за постъпката си и реално иска да се спаси, бяга, но  откъдето мине, гори другите. Този човек, юноша, това е страшна възраст, т.е. когато иска, той  преминава в детската възраст, когато се касае  за отговорности, е малък, когато му кажат, че е малък, бяга оттам, и изобщо не можеш да го уловиш. Изплъзва се, юноша е, прави каквото си иска. А? Командва семейството, обвинява  другите: Не сте добри родители!, изправя всички до стената, често сочи с пръст: Вие, лошите родители!  Това гнило общество! Постоянно обвинява, всички са му длъжни, на никого не е длъжен, има само права, изобщо няма задължения. Това е юношата от нашата епоха.  Той  има по малко от всичко, само пари няма в нашата епоха,  по-рано и пари имаше. Не можеш да наречеш щастливо това създание. По-рано родителите идваха на изповед и казваха, че детето ни не се прибира в вкъщи, сега детето не се маха от компютъра, пътува по всички части на света, вижда и живее невероятни състояния, знае всичко от малък,  живее ги от малък. Какво да правиш, как да го вразумиш, какво можеш да направиш за това човече? По човешки, сякаш седиш върху един камък и казваш: играта е напълно загубена, нищо не можем да направим! Но тъй като сме християни и християнинът е последният отчаян човек на света, последният, който ще загуби надежда, всички ще се отчаят и след това той – затова той се научава да живее с чудото и ще направим това, което казва старецът Порфирий – когато децата са малки, им говорим за Бога, а когато са големи, говорим на Бога за тях…

превод: Константин Константинов

Реклама