Автор: о. Владимир Дойчев

Неделя след Рождество (Мат. 2:13-23)

В неделното Евангелско четиво се разказва за това, че съвсем скоро след раждането на Богомладенеца светът започнал да Го преследва. Още с първия си дъх Христос тръгнал по Своя път към изкупителната Голгота. Ирод Го намразил и пожелал да Го погуби. Много често същото се повтаря и вътре в нас. Ние пуснахме Христос в сърцата си на Рождество, пожелахме си да се превърнем в пещера, в която Той да се възцари. Но често това става само за малко. Христовите правила предстои да се срещнат с вътрешния ни Ирод – нашия егоизъм, който има известна власт над територията на живота ни. И той започва да мами, както Ирод лъжел халдейските мъдреци: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня” (Мат. 2:8). Егоизмът ни не иска да Му се поклони. Не иска да загуби властта си. Страхува се. И тъй като няма силата да погуби Самия Христос, започва страшна сеч над нашите сърдечни младенци – мислите и чувствата ни. Всички тях той се опитва да подчини на онова, което е смърт, което е тленно – богатства, власт, земни удоволствия, претенции, дрехи, украшения, самолюбие, високоумие, суета… Онова, което можем да вместим и само в една дума – егоизъм.

Някога евреите именно затова не приели Христос – защото пречел на техния егоизъм. Те очаквали Месия. Очаквали Го трескаво. Очаквали Го като освободител. Но не Този Месия. Те търсели спасител, който да угажда на страстите им. На склонността им да властват. На желанието им да се големеят и забогатяват. Вместо това се явил Смиреният Син Божий. Този, Който нямал де глава да подслони (Мат. 8:20). Който предлагал на искащите да бъдат съвършени да продадат имота си и го раздадат на сиромаси (Мат. 19:21). Който казвал, че ако искаш да си по-голям, трябва да станеш слуга на останалите (Лука 22:26). Който обещавал Царство Небесно и скърби в този свят (Йоан 16:33). Тогава еврейските старейшини Го възненавидели, защото обичали повече себе си от своя Спасител. Така често става и с нашия егоизъм. Той почти винаги е съгласен да приеме Христос, дори да Му се поклони. Но не на истинския Христос, а на някакъв свой, измислен. Такъв, който угажда на представите ни.

Синът Божий се явява в света в толкова смирен вид, че хората си казват: „Не е ли Той на дърводелеца син?” (Мат. 13:55). Отговорът е: Не. Това е Синът на Живия Бог, както изповядва апостол Петър (Мат.16:16). Но Той е скрит зад великата добродетел на смирението. Тази добродетел е нетърпима за нашия егоизъм и той представя какви ли не академични схеми, какви ли не благоразумни оправдания, какви ли не други оръжия за масово духовно поразяване, за да унищожи Смирения Христос. За да не допусне Смирението да застраши властта му.

Ще ви дам един съвременен пример. Някога работехме с жена ми заедно в един вестник, където главният редактор беше голяма работа и голям шеф. Ще спестя името му, за да остане още малко голяма работа и голям шеф и да не го притеснявам с нищо. Казвам една сутрин преди ежедневната оперативка на жена ми (тя попадаше сред тези, които имаха право да ходят при уточняването на задачите за броя): „Кажи на шефа, че искам да пиша за стенописите в Търновската църква „Възнесение Господне”. (За тези, които не знаят, стенописите в Патриаршеската църква са на Теофан Сокеров и са чудесен образец на социалистическото изкуство, но нямат нищо общо с църковната иконопис и мястото им не е в храма. За това исках да пиша тогава.) Моето мнение обаче никак не съвпаднало с това на „паметника“ на българската журналистика. И той изригнал на оперативката порой от хули срещу Православната Църква, веднага щом чул от жена ми какво смятам да напиша. Наричал Църквата „остаряла”, „задръстена” и други отвратителни неща, които тук не искам да повторя. „Смелите” началници на отдели кимали с глава, добродушно угодничейки на големия шеф. Жена ми обаче подобно на халдейските мъдреци решила да мине по друг път и направо му казала (тя не е от тези, които деликатно напудрят изразите си): „Нали знаете, че за тези думи можете да отидете в ада?”. Това вцепенило присъстващите. Но по-важно, изглежда притеснило застаряващия гений на журналистиката. В същото време аз кротко си пиех кафето в стаичката за почивка на репортерите. Известно е, че големите шефове не влизат в подобни пространства, отделени само за простосмъртните и ако имат да казват на някой нещо го викат в кабинета си. В случая обаче големият шеф влезе в стаичката и взе да обикаля около мен като ранен котарак. Накрая започна отдалече: „Ти нали си богослов?” „Завършил съм и богословие” – отвърнах аз, без да подозирам какво се е случило на оперативката. „Искам да те питам нещо”  – каза той. „Ако човек не вярва в Бога, но спазва 10-те Божи заповеди, ще отиде ли в ада?” Какви ли мисли не ми минаха през главата. Някои от тях доста агресивни. Отговорих му: „Да!”. После се опитах да му обясня защо, но не мисля, че ме разбра. Като гледам как пише и сега – едва ли е разбрал и до днес, макар доста често да се опитва да цитира Библията.

Разбирате ли какъв му беше проблема? Казваше, че спазва 10-те Божи заповеди, но всъщност още на първата бе закъсал здраво. Беше съгласен да приеме част от учението на Бога, но не и Самия Бог. Защото Бог заплашва егоизма на човека. Той очаква да бъде призната волята Му като всеблага и всесъвършена. Тогава човек просто трябва да се покори, да се смири. И да се покае. Онзи обаче, който разсъждава за себе си като за паметник, не може да се поклони. Паметниците не се покланят и не се каят. Те са идоли. Егото на човека, нашето самолюбие, нашето самохаресване, е идол, който очаква от нас приношения. Да му принесем мислите и емоциите си в жертва. Накрая идолът поглъща и самите нас. Нашият вътрешен Ирод избива младенците ни.

Какъв е изходът от ситуацията ли? Вътре в нас да се чуе плач и ридание и писък голям. (Мат. 2:18). Защото плачем за децата си, убити от гонителя егоизъм. Защото чувствата и мислите ни са станали жертва на гонението срещу Христос. Не бива да се успокояваме, докато Христос не ги възкреси, докато не им даде нов живот. Най-доброто решение на всички наши проблеми е покаянието. И именно защото то отсъства, Христовата благодат все не успява да се задържи в сърцата ни. И скоро след Рождество те отново остават пусти. И така до Възкресение. Когато отново ще се надяваме Христос да ни възкреси за нов живот. Но ако няма покаяние, това отново няма да се случи и след няколко дни пак ще сме си старите. Ще философстваме по стария начин. Ще се обиждаме и ще укоряваме, ще се сърдим и ще се чудим защо вътре в нас няма утеха.

Когато Христос влязъл в Египет идолите не издържали силата Му и рухнали. Така трябва да стане и с нас. Ако наистина сме поканили Христос, трябва да рухнат идолите на нашето самохаресване, на нашата умност, красивост, овластеност, гениалност и т.н. И на тяхно място сред руините да израсте живото цвете на смирението. Само смиреният е способен да побере в сърцето си Бога. „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Йоан 14:23).

Битката с егоизма наистина е много трудна. Понякога не е просто битка, а е кървава война. Но Христос казва: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24). Тоест, вървенето след Христос предполага да се отречеш от себе си, да приковеш стария си егоистичен човек на кръст и той да умре там, на него. За да възкръсне заедно с Христос новият, евангелски човек. И друг път няма. Защото Христос се роди, за да вземе нашите грехове. Ако не му ги дадем, то значи нашето празнуване на Рождество е било измамно. Но измамените сме само ние, подобно на „Ирода, като празнословец, който не знае да пее: Алилуя” (Акатист на Пресвета Богородица, Кондак 6).

Реклами