Автор: о. Александър Шмеман

В Евангелието не е посочена точната дата на рождението на Иисус Христос. Не е посочено през кое време на годината е било и съдейки по това, че в евангелското повествование се говори за пастири, които пасат нощно стадо, може да се направи извод, че това събитие се е случило през лятото. От тук идва и въпросът: откъде и как е възникнала християнската дата на Рождеството – 25 декември? Този въпрос не е празно любопитство. Като отговорим на него, ние ще узнаем нещо и за същността на самата християнска вяра, по-точно – за разбирането на християните относно тяхното отношение към външния, т.е. към още непознаващия Христа, невярващ в Него свят. Факт е, че едновременно с разпространението на християнството в началото на нашата ера, в гръко-римския свят настъпило също толкова бързо разпространение  на последната голяма езическа религия: култът към слънцето. През 70-те години на III век римският император Аврелиан направил дори от тази религия на слънцето официална религия на цялата Римска империя. Тя прославяла слънцето като източник на живота и по тази причина като висша божествена сила. Както и цялото езичество, това било обожествяване на природата, на природните живоносни сили. Главният празник на религията на слънцето били дните на т.нар. зимно слънцестоене, т.е. последните дни на декември, когато след най-голямото отдалечаване на земята от слънцето отново започва нашето приближаване към него, и съответно – увеличаването на топлината и светлината, приближаването до пролетното възкресение на природата и тържеството на живота над зимното умиране. Разбира се, хората от онази епоха все още не познавали астрономическите закони за въртенето на земята около слънцето. За тях тази победа на светлината над тъмнината, това възкресение на природата било божествено чудо. А в центъра на чудото било слънцето – източникът на светлина, източникът на живота. Култът към слънцето станал и последната голяма религия от осъденото вече на погибел езичество, а празникът на зимното слънцестоене през декември – последният голям езически празник. Затова именно този култ бил за християните главен противник и съперник, именно той дал на християнството последна битка.

В началото на IV век римският император Константин, самият той бивш слънцепоклонник, се обърнал в християнството. Завършила епохата на гоненията, християнската Църква получила възможност открито и безпрепятствено да устройва своя живот, да строи храмове и най-вече да проповядва свободно своята вяра. Според изчисленията на историците, в момента на Константиновото обръщане в християнството, християните не били повече от 10% от цялото население на империята, освен това те принадлежали почти изцяло към градското население. Земеделската прослойка почти не била засегната от християнството. И станало необходимо проповедта за Христа като Спасител да се сведе и до тези 90%, за да ги обърне към новата вяра. А за това било нужно да се победи езичеството, но не с външни, принудителни мерки, а отвътре, т.е. да се покаже на човека не само превъзходството на християнството над езичеството, но и съдържащата се в него универсална и спасителна истина.

Главният метод за обръщане станало използването от християните на самите езически вярвания, като един вид тяхна „сублимация“: тяхното изчистване и изпълване с християнски смисъл. През декември езичниците празнували раждането, рождеството на слънцето. И ето в този ден християните започнали да празнуват рождеството на Иисус Христос, да го празнуват като рождението на истинското, духовното слънце, като влизането в света на истинската, духовната светлина… Това чуваме, дори и сега в деня на Христовото Рождество в главното песнопение на този празник: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието… се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата“. Както виждаме християнството приело обичайната за езичниците,  за цялата дохристиянска култура, тема за слънцето като светлина и живот и  направило от нея разкриване на своята вяра в Христос. „Вие вярвате в слънцето – както би казала Църквата на света, – но в крайна сметка то самото е природно, физическо слънце – символ, отблясък, оръдие на другото, висшето, духовното Божественото Слънце – и в Него е животът, светлината, победата… Вие прославяте раждането на физическото слънце, ние ви призоваваме да прославите идването в света на Божественото Слънце, призоваваме ви от физическото, видимото, вашият ум да се обърне към духовното и невидимото“.

Така празникът Рождество Христово се превърнал в едно изпълнение на това, което празнувало езичеството: празник на събитието, завършващо, изпълняващо чакането, очакването, вярването на всички хора. Всичко, което влагал човекът в своето поклонение на слънцето: вярата на човека в смисъла на света, в неговата светоносност, в неговата разумност и божественост – на всичко това християнството дало име – Христос. Така възникнал празникът Рождество Христово като едновременно увенчаване на всички човешки предчувствия и очаквания, на цялата незаличима в човека жажда за смисъл и добро, както и като начало на нова религиозна епоха. Епоха вече не на обожествяване на природата и нейните слепи сили, а на поклонението пред Този, Който е над природата, макар и да бива отразяван в нея. Който е самият източник на целия живот, неговото съдържание и цел. Така отвътре било преодоляно езичеството, т.е. поклонението пред творението, а не пред Твореца, така бил освободен човекът от неговото заробване на света и природата чрез приемането на „светлината на познанието“ от Христа.

превод: Мартин Димитров

Реклама