Автор: архим. Софроний Сахаров

За повечето хора е свойствено да имат  юридическо разбиране за справедливостта. Поемането на отговорност за чуждата вина се отхвърля от тях като нещо несправедливо.

Това не се вписва в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата любов говори иначе. В духа на тази любов споделянето на отговорността за вината с този, когото обичаме, и дори понасянето ѝ в цялата ѝ мяра, не само че не е чуждо, но е и до край естествено. Освен това, в понасянето на чуждата вина се изявява истинността на любовта и се постига нейното осъзнаване. Ако се ползваме само от услаждащата ни се страна на любовта, тогава къде е мъдростта? Но когато приемаме върху себе си доброволно вината и трудностите на любимия, тогава любовта достига своето пълно съвършенство.

Мнозина или не могат, или не искат да разберат, нито да понесат доброволно последствията от първородния грях на Адам. Те казват:

„Адам и Ева са яли забранения плод, аз какво съм виновен? Аз съм готов да отговарям за моите грехове, но само за своите лични, но в никакъв случай за чуждите“. И човекът не разбира, че с такова движение на сърцето си, той самият повтаря греха на Праотеца, който вече става негов личен грях и падение. Адам се отрекъл от отговорността, като прехвърлил вината върху Ева и Бога, Който бил му дал тази жена, и с това разрушил единството на Човечеството и неговото единение с Бога. Така и ние, всеки път, когато отказваме да носим вина за общото зло, за делата на своите ближни, повтаряме същия грях и с това разрушаваме единството на Човечеството. Господ попитал Адам преди Ева. И да се замислим, ако той не беше се оправдал, но бе взел върху себе си отговорността за техния общ грях, то съдбата на света би била различна, както тя би се променила, ако и ние понесем върху себе си тежестта на вината на ближните.

Всеки човек може да каже много в свое оправдание за всяка своя постъпка , но ако той внимателно погледне в сърцето си, ще види, че зад оправданието се крие лукавство.

Човек се оправдава първо, защото не иска да признае себе си, макар и частично, виновен за злото в света, оправдава се, защото не осъзнава себе си като надарен с богоподобна свобода, а се възприема само като явление, като вещ от този свят и с това става зависим от него. В подобно мислене има нещо много робско и затова оправдаването е робско дело, а не богосиновно.

Ние не сме виждали в блажения Старец склонност към самооправдаване. Но е странно, че подобен род действия, т.е. приемането на вината върху себе си и търсенето на прошка, се представя от мнозина като нещо робско. Колко голяма е разликата в мисленето между синовете на Христовия Дух и недуховните хора.

На недуховния му се струва невероятно, че целият човешки свят може да бъде възприет като едно цялостно битие, което се включва в личното битие на всеки човек, без да се изключват другите хора. Цялата съвкупност на общочовешкото битие, според смисъла на втората заповед: „Възлюби ближния като себе си“, може и трябва да се включи в собственото лично битие.

Тогава всяко зло, което става в света, ще бъде възприемано не като нещо странично, но и като нещо собствено.

Ако всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на абсолютните Божествени Ипостаси, е способна да вмести напълно в себе си цялото човешко битие, както всяка Божествена Ипостас се явява носител на цялата пълнота на Божието битие, като такъв е и дълбокият смисъл на втората заповед, то и всеки започва борбата със злото, космическото зло, първо от самия себе си.

Самият Старец винаги е говорел само за Божията любов и никога за справедливостта, но ние нарочно започвахме да го питаме по този въпрос. Той приблизително казваше така:

„Не бива да се казва за Бог, че е несправедлив, т.е. че в Него има несправедливост, но не бива да се казва и че Той е справедлив в онзи смисъл, с който ние разбираме справедливостта. Свети Исаак Сириец казва: „не дръзвай да наричаш Бога справедлив, понеже каква е тази справедливост – ние сме съгрешили, а Той предаде Единородния Си Син на кръст?“. А към това, което казва св. Исаак може да се добави: ние съгрешихме, а Бог е поставил светите ангели на служба за нашето спасение. Но ангелите, понеже са изпълнени с любов, сами желаят да ни служат и в това служение приемат скърби върху себе си. Ето, и неразумните животни и цялото останало творение, Господ ги предаде на закона за тлението, защото не им прилягаше да останат свободни от този закон, когато човекът, заради когото цялото творение е създадено, поради собствения си грях стана роб на тлението. Тъй че някои доброволно, а някои и не доброволно, но „всички твари стенат и се мъчат до сега“, според думите на Апостола (Рим. 8:20-22), като състрадават на човека. И това не е според закона на справедливостта, но според закона на любовта“.

Христовата любов като Божия сила, като дар на Светия Дух, Единият, Който действа във всички хора, онтологично съединява всички в една цялост. Този, който обича, възприема живота на любимия. Този, който обича Бога се включва в живота на Божеството; този, който обича брата си, включва в своето ипостасно битие живота на брата си; този, който обича целия свят, обгръща с духа си целия свят.

Тази велика молитва за света, с която се молеше великият блажен Старец Силуан, води именно до такова възприемане, по-добре казано, към осъзнаване на онтологическото единство на собственото лично битие с общочовешкото битие. Можем да се изразим и с езика на съвременните философи, че ако нашето чувствено възприятие за някаква вещ (обект) не е само субективен психически акт, отделен от обективното битие на самата вещ, но е самата тази вещ, която със своето реално действие влиза в нашето съзнание, с което се установява единство в битието, то колко повече трябва да говорим за единство на битието там, където действа единната, всичко пронизваща Божествена благодат на Светия Дух – Творецът на всичко.

Из „Старецът Силуан Атонски“, превод от руски: Мартин Димитров

Реклама