„Отче, искам да говоря с вас за нещо сериозно…”

Девойката стоеше на входа на свещеническата канцелария, като чакаше одобрение да влезе.

Нямаше вид на „благочестив” човек. Носеше тесни панталони и беше гримирана.

Старият свещеник я погледна с добрина. „Моля, за всичко, което желаете!”

Девойката влезе и седна пред бюрото на свещеника. „Търся съвет от вас”, каза тя отсечено и решително. „Майка ми е на края на живота си. Голяма част от живота и премина работейки нощем на лоши места.. Знам.. Може би малко ще ви съблазня…” Спря се, като гледаше свещеника изпитателно, но с искреност в очите.

„Моля ви, продължете”.

„Майка ми с парите, които заработваше успя да отгледа мен и брат ми, без да се налага да ни дава в чужди ръце. Не знаем кой е баща ни…

Но не отгледа само нас. Половината от парите си, че и повече, ги даваше като милостиня. Много деца пораснаха благодарение на нея. През целия и живот милостинята и беше първо задължение.. Сега умира. Трудно комуникира. Бих искала тя да се причасти, но не знам как да и го кажа… Разбирате.. тя никога не е имала връзка с Църквата.. не беше съвсем равнодушна, но.. разбирате…”

Свещеникът наведе глава и я слушаше с разбиране.

„Не се грижете”, каза и той. „Направихте това, което трябваше. Сега и двамата ще се молим за майка ви. И Бог ще покаже някакъв начин. Във всеки случай, каквото и да стане, да знаете, че Бог няма да остави такава милостия без покаяние…”

Минаха няколко дни. Свещеникът нямаше новини от тази девойка. Но веднъж една сутрин видя некролога за смъртта на майката, залепен на един стълб. Реши да отиде на погребението. След края на опелото девойката се приближи до него. Подобаващо го поздрави и му благодари, че е дошъл да изкаже съпричастността си. Беше много отпаднала.

„Много съм загрижена за душата на майка ми, отче”, каза тя.

„Не се безпокойте, казах ви: щом вашата майка е показвала такова милосърдие, Бог няма да позволи да я остави без покаяние и прошка. Само това мога да ви кажа. Останалото го знае само Той…”

„Отче, да ви запозная с брат ми”. Последва представяне. „Този отец е от църквата на „Света Фотинa”… знаеш я…  малко по-нагоре от мамината къща.”, каза тя на брат си. „Както и да е, отче, не крия, жал ми е, че тя си замина така”, отново се обърна към свещеника. „Може би повече трябваше да настояваме. Не знам.. разбирам какво ми казвате, но нямам толкова вяра, за да се утеша от това…”

„Какво се случва?”, намеси се братът.

„Ами отидох преди няколко дни при отеца, за да го помоля да дойде да изповяда и причасти мама, но някак си не успяхме… не знаехме как тя ще приеме това.. и ето – не успяхме…”

Братът се изненада, усмихна се и каза:

„Не се грижи, успяхме.. Онзи ден вечерта, когато ти не си беше у дома, мама сякаш се събуди от летаргията си, обърна се към мене – като че не беше болна – и ми каза: „Отиди бързо в „Свети Димитрий” и повикай тук попа”… Отначало се учудих. Не исках да и пречупвам желанието, но не очаквах да намеря някой в църквата по това време..

Но попът беше там. Обясних му и той дойде веднага… От къде да знам аз, че си говорила със свещеника от „Света Фотина”?!.. Извини ме, че не ти казах нищо, но покрай погребението и грижите забравих.. а и ако трябва да съм искрен, не знаех как ще реагираш на това.. Не ми беше казала, че ще ходиш при попа… Както и да е, тя се причасти…”

Свещеникът се усмихна. Поздрави ги топло и си замина. „Бог не оставя милостинята да не бъде придружена от покаяние”, си казваше трогнато на себе си…

Откъс от книгата „Малък градски патерик: Колкото можеш“, източник: crkvaveles.wordpress.com, превод: Мартин Димитров