Евхаристия и енория

Ако смъртта е отделяне от Бога, извършено от греха чрез дявола, чието единствено дело е разделението, животът е единение с Бога, извършено от Христос чрез Въплъщението. Това е делото на спасението като повторно обединяване на разделения свят, на разпръснатите хора и премахване на разделението като власт на греха и смъртта. Това ново единение в Христос чрез Духа е Църквата в Евхаристията и Евхаристията в Църквата. Става въпрос за новото обединяване на всичко в Христос, за тайната на спасението и на безсмъртието чрез „Емануил”, чрез което „не-народът” отново става „народ” и „възлюбената” става отново „възлюбена” (Срв. Осия 2:23).

***
Следователно, смело трябва да се съсредоточим върху първото, основно и възвишено дело на Църквата, осъществявано най-вече чрез нейните свещеници-пастири във време, когато допуснахме животът да бъде безкрайно насилван от смъртта, постоянно придобиваща все по-противна, грозна и ужасна форма. Смъртта вече не се споменава като очакване или упокоение на праведника. Тя придобива нови образи, носещи печата на обезобразяващото насилие, което новите болести на цивилизацията и новите сили (!) на технокрацията упражняват върху хората, които самият човек гениално, но немъдро създаде в галопиращото си отчуждение от Христос и Неговата Църква, не изобщо и неопределено, а от тяхното евхаристийно осъществяване и есхатологична реалност. Всичко се социализира и осъзнава – дори и смъртта – бидейки насила откъснато от Тайнството и есхатона. А всички ние в нашето де-християнизиране и разцърковяване от хора ставаме просто самоосмиващи се същества, които са се превърнали в идоли за самите себе си.

Затова за наше първостепенно и пророческо дело считаме новото и действително откриване на евхаристийното Тайнство като живот на Църквата и след това като живот на света. Божествената Евхаристия е заключителното тайнство на цялата икономия (домостроителство) на спасението, живата душа на тайната на Църквата. Става ясно, че жизненото преоткриване на Тайнството Евхаристия по своята дълбочина е преоткриване на църковното Тайнство като Тайнство на спасението – „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Църквата е храмът за оцърковяването на цялата история, “страшното” място на Христовото явяване и на събранието на вярващите, вечно благославящи и благодарящи, възхваляващи и прославящи Бога (Лук. 24:53). И тогава, като служат и се освещават, те проповядват навсякъде; и Господ им помага и подкрепява словото с личби, от каквито то се придружава (Марк 16:20).

Преоткриването на Евхаристията чрез участието на вярващите като Тайнство на Църквата и на спасението води до поредица от важни разкрития за християнското съществуване. Става въпрос за основните истини на църковния живот, които продължаваме да пренебрегваме или своеволно сме заменили с религиозни вярвания, подменящи светотайнствения характер на този живот. Между тези истини, чиято пълнота се намира в нашето послушание към Христос, си заслужава да споменем онези, които ще върнат църковния живот към неговата действителна евхаристийна динамика:

Божествената Евхаристия не е едно от Тайнствата на Църквата (обикновено определяни като седем на брой), които можем да назовем и най-вече да определим, а оттук да ги разделим и разграничим. Школското или западно богословие, което продължава да влияе на същността на църковния ни живот, ни е завещало изцяло технологичната идея и символично значение на светите Тайнства – на уникалния начин, по който Бог съществува и действа в хората. В общи линии те са се превърнали в обикновени ритуални действия, които се извършват с подчертана пиетистична нагласа, бидейки напълно обективирани; в показни индивидуални възможности за лъже-кинонийност, покрити с необходимата сакралност; в инструменти или средства за придобиването на Божието благоразположение и благодат. С други думи, те са загубили своята онтологическа реалност, в която истинският човек възраства и истинският живот се утвърждава като постижение и завоевание в истинския Бог. Църковните Тайнства са есхатологични събития, които преобразяват битието и обезсмъртяват живота. Евхаристията е централното църковно Тайнство, Христово Тайнство и основа на всички Негови есхатологични действия в Църквата.

Евхаристията:

„…не е едно Тайнство, наред с другите, а техен връх и завършек. Разбира се, тя е „свещенодействието на свещенодействията” и благодарение на насаждането, което осъществява, е най-пълното проявление на Църквата. В своето битие, в самата си същност Църквата се явява като общност” [1].

Характерно е, че за да назовем Евхаристията, използваме множествено число; казваме „божествени, пречисти, безсмъртни, животворящи, небесни, страшни и т.н. Тайни на Христос” – факт, който изразява нейната всеобхватност и църковност.

Отчуждаването и всяко отделяне на останалите църковни Тайнства, които обхващат целия живот на човека, от централното Тайнство – Евхаристията – ги принизява до обикновени случайни и частни прояви (колкото и да настояваме да говорим за свещенодействия), извършвани от хора, подчинени на човешки стремежи, а не от Бога, съобразно Неговата човеколюбива икономия. Без евхаристийното си възпълване всяко църковно Тайнство се изопачава в индивидуален въпрос с религиозен и ритуален характер, в нещо близко до магически действия и сили, напълно непознати в реалния живот на човека. Цялата ни светотайнствена практика свидетелства за невежество и главно за отсъствието на преобразяващата сила на вярата, както и за опростеното изпълняване на някакви социални роли, изкоренени от сотириологичното дело на Христос, така че реалното Тайнство остава несподелимо и следователно бездейно. Спасителното дело, което реално обхваща целия човек и целия му живот, като ги насажда още тук и сега в техния есхатологичен завършек, потенциално и актуално се продължава във и чрез божествената Евхаристия. Затова, когато е откъснато от евхаристийната практика на Църквата, всяко църковно Тайнство се повтаря като благочестив, но механичен обичай, който задължително се съпровожда от неговото удобно окарикатуряване.

Първоначалното формиране на свещените Тайнства се извършило в структурата на божествената Литургия (Кръщение, Миропомазание, Изповед, Брак) [2]. Ако тази традиция днес се счита за анахронична и отблъскваща от непрекъснато секуларизиращата се Църква и от нейното бюрократизирано свещенство, тогава това, което сме призвани да възлюбим, е богословското знание наред с пастирското изкуство и придобиването на духовен опит на полето на плодове на Духа. Преди всичко Тайнствата са богословски и духовни дарове и подвизи. Затова сме длъжни отново да влезем в Църквата на Тайнствата, които са чудеса от времето на Новия Завет, Божии дела във века на Духа, напомняния за Кръста и Възкресението, пътища на благодатта към пълното откриване на есхатона, на Идващия и на идните неща. И накрая, трябва да се научим да различаваме Тайнствата от символите, при положение, че символите естествено вече не ни насочват към конкретни събития, а придобиват напълно друго и чуждо религиозно и нравствено съдържание. Тайнствата са Божий дар за живота, за спасения и безсмъртен живот. Те са залог за нашето спасение, събития на живота и причина Христос да присъства сред хората и Своите съвременници отвъд всяко изкушение на мимолетната актуалност и модернистичното безумие. Църквата на символите и на предобразите бързо стига до състоянието на църква от миналото и на музейна църква, неразпознаваема в отчуждението си от Духа, Който прави всички силни и живи, настоящи и активни в Христовото тяло.

Действителното светотайнствено преоткриване на Църквата, необходимостта от приоритет на Църквата на Тайнствата, тъждествеността на Тайнствата и Евхаристията основно предполагат възстановяването на самата Евхаристия, на уникалното й значение като средоточие на целия християнски живот на дело. Евхаристията не представлява някакъв привидно сериозен аспект на пиетистичното благочестие на хората. Тя е основата на църковния живот, а чрез него – и на живота на света, средоточие на целия литургичен и духовен живот, какъвто трябва да бъде истинският християнски живот. Достатъчно е само да живеем Евхаристията в конкретното й извършване, за конкретния човек и в конкретно място. Отдаваме специално значение и на конкретното място, което е енорийската общност с център храма, защото Светата Литургия предполага конкретно място за конкретния начин на евхаристийното събрание и общност. Мнението, според което обикновена сграда до храма може да се нарече духовен център, е антиевхаристийно, защото истинският духовен център е храмът –  църквата като топос на божествената Евхаристия и на евхаристийното общение. Това означава, че енориите са призвани отново да се върнат към живот чрез Евхаристията и така да станат „действителни пророчески общности, които ще бъдат работилница на свободата и любовта” [3].

Следователно, преоткриването на Евхаристията води и до друга важна истина – до откриването на реалността на енорията като поместна църква, която се изгражда чрез Евхаристията, в чиято пълнота е призван да се кръсти целият човешки – и този на света – живот, за да се преобрази в християнски живот. Темата е особено важна поради множеството подмени и отчуждения, които са претърпели най-вече съвременните градски енории, естествено, без да пренебрегваме голямата и многообразна оскъдност и нищета (главно евхаристийна) на селските енории. Най-голямата подмяна и отчуждение на нашите енории е второстепенното и напълно случайното значение, което отдаваме на Евхаристията като пълнота на християнския живот. Това води до поредица от други явления, които конкретно свидетелстват за криза на личните отношения, за злоупотреба със социалните функции в живота на енориите и то в лицата на нейните членове. Енорията е общност от личности и среща на имена, като тяхното видимото средоточие е Евхаристията; така че истинската, жива (а не, както се казва „образцова“) енория е тази, в която всеки се обръща към другия по име, а предстоятелят на Литургията споменава имената на всички нейни членове, живи и мъртви.

***
Само в не-анонимната енория (поместната църковна общност), тоест в общността на личностите и в мястото, където хората се обръщат един към друг по име, в събранието на едно и също място „с всички светии” придобиваме църковен начин на мислене и евхаристийно съзнание. Какво е значението на енорията днес, когато тя се е превърнала в място на преминаващи и любопитни посетители или клиенти, които не се познават и не общуват помежду си в благодарението и любовта, когато всеки от нас сам преценява и сам решава, а онова, което обикновено търси в нея, е не уникалната ценност на любовта и радостта от ближния, а лъжливото усещане за самооправдание и индивидуално спасение? Отчайващо е, когато енорията се изтласква и изоставя от самите й членове, а за съжаление това продължава да е израз на духовна леност и умъртвяване на нашите сърца – почти повсеместно състояние, което може да бъде преодоляно с развиването на една евхаристиология, която да отговаря на своето еклисиологично и христологично, сотириологично и антропологично съдържание. Спешно трябва да потърсим и приведем в действие богатството на харизмите на вярващите, така че енориите да престанат да бъдат правни учреждения или социални заведения, където задоволяваме всякакви наши потребности и изцеряваме всякакви болести.

Това, което Църквата трябваше отдавна да направи, за да се утвърди като светодуховно тяло на Христос, е живо да прояви харизматичния дар и отговорност на всеки неин верен член. Защото живата енорийска общност е не само евхаристийна, но и харизматична. Заедно с извършването на Евхаристията трябва да се активират харизмите на миряните чрез Миропомазанието, така че те вече да не се смятат за по-низши членове на църковното тяло, годни само за дела от второстепенно значение. Християнинът не се оценява по неговата интелигентност или активност въобще, а по мъдростта на Духа, проявявана чрез верността към служението на Неговите харизми. В Западната църква острото разделение между миряни и духовници в края на Средновековието довело до заблуждението да се говори за две тела на Христос [4]. Но и в Православната Църква нещата сочат за скрито разделение с едностранчивото изтъкване на свещенството и лицемерното отхвърляне на харизмите и служенията на миряните, а последицата от това е, че днес много енорийски дела се възлагат на платени служители дори без значение от тяхната вяра. Единствено съработничеството между свещенството на клира (получено чрез Ръкоположението) и на свещенството на вярващите – мъже и жени (получено чрез Миропомазанието) може и в нашата епоха да доведе до живи, личностни, пророчески и апостолски енорийски общности.

Все по-голямото отсъствие на такива църковно-евхаристийни общности принуждава вярващите да напускат енориите си заради някоя друга енория, където нещата привидно изглеждат по-добре, или да сравняват енорията с манастира, избирайки манастира като по-благоговейна литургична среда. Това несъмнено се предшества от невежество – а именно, че подвижничеството, което погрешно се отъждествява със съвършенството и чистотата, е белег не на монашеството, а на цялото християнство – и не е правилно да поставяме монашеството над светостта на Църквата като харизма, която монополизира духовния живот, който е подвижнически, но преди всичко светотайнствен и евхаристиен. Несъмнено проблемът е в самите енории, когато безличието, липсата на любов, на причастност и неблагодарността имат своето начало в безжизнеността, хладността и безразличието, в умъртвяването на евхаристийните събрания и литургии. Правилният ход на вярващите не е енорийското им бягство в търсене на място за метафизичен покой, а преди всичко приносът им чрез упражняването на тяхната харизматична отговорност, която отново ще разгорят в Тайнството Света Евхаристия, в промяната на действително тежкото и потискащо състояние на нашите енории. В стремежа да разрешим проблема с индивидуализма и пиетизма създаваме огромен еклисиологичен проблем. Енорията, както и манастирът, е клетка на Църквата в нейното евхаристийно осъществяване.

И накрая, в енорията научаваме, че Църквата е не просто случайно общество, а есхатологична общност. Тя е новата общност в единството на Христос и общението на Духа – цялата и конкретната Църква, бидейки самата Божие дело, свободна не само от влиянието на произволни идеи и религиозни вярвания от миналото, но и от всяко малко и голямо изкушение на историята – идеологическо или националистическо – което се стреми да внесе разцепление и да раздели самите вярващи. Църквата е новата реалност в настоящия свят, която има своето начало и край на друго място, в другите, последни неща на Бога, за да може да отхвърли светските и човешки въздействия и влияния, като в своя връх – Евхаристията заличи всяка разделяща и враждебна сила, демонската сила, злото. Отричането на това есхатологично съвършенство увековечава разцеплението между частното и църковното, между индивидуалното оправдание и всеобхватното спасение, между пиетисткия морализъм и противопоставянето на всички и дори т. нар. нечестиви, естествени врагове на Църквата (и на народа). Така в Църквата е (станало) нещо нормално и традиционно да се сблъскват групите на благочестивите и не-благочестивите, а Литургията да бъде доминирана от обособени островчета (на свещеници, на певци, на клисари, на настоятели, на мъже, на жени…); когато проявленията на възможностите се заменят от някакви роли. Тук си заслужава да се запитаме какво в крайна сметка означават така наречените „частни литургии” [5], когато пренебрегваме факта, че църковното е отхвърляне на частното; че домашната молитва подготвя за литургичното богослужение и литургичното богослужение възпълва домашната молитва.

Обобщавайки всичко казано по-горе относно богатството на основни идеи на божествената Евхаристия, си заслужава да припомним, че нейната неповторима ценност се състои не само във факта, че тя е централното и всеобхватно, но и окончателното и завършително Тайнство. Светоотеческото богословие определя Евхаристията като граница на живота, като „предел на живота”, като върхова точка на нашите стремежи и очаквания. След божествената Евхаристия „няма нищо повече, което да желаем, а трябва да спрем дотук и да изследваме как можем да задържим това съкровище докрай” [6].

Просто Евхаристията е това, което наистина е, с една основна, уникална по своята светотайнствена динамика и цел: осъществяването на Църквата в нейния есхатологичен завършек. Тук ние общуваме с бъдещите и вечни блага и още сега участваме активно в сиянието и радостта на божествения живот; в благодатното оживотворяване и пълнота на нашия богочовешкия живот.

Превод от гръцки: Константин Константинов

1 Διονύσιος Αρεοπαγίτης, P. G., 3, 424; Вж. Π. Ευδοκίμωφ, Η προσευχή της Ανατολικής Εκκλησίας, Η Λειτουργία του Αγίου Ιωάννου του Χρυσοστόμου, Εκδόσεις Αποστ. Διακονίας της Εκκλησίας της Ελλάδος, 1980, σελ. 63
2 Π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, σελ. 169.
3 Ol. Clement., цит. Съч. σελ. 106.
4 Пак там, стр. 101.
5 С решение на Св. Синод на Еладската църква практиката на извършването на т. нар. частни литургии е забранена.-бел. прев.
6 π. Γ. Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτρωση, σελ. 177.

източник: pravoslavie.bg