И знаеш ли, младите, които се смеят през цялото време и са много екстровертни, често пъти имат скрита меланхолия, скрита младежка депресия, (която проявяват) когато са самички. Виждал съм това в едно дете, което беше много буйно в училище, постоянно вдигаше врява и казвах на майка му – „Представям си, че вкъщи не ви оставя на мира!“ Тя ми каза: „Точно обратното. Вкъщи се затваря, на никого не говори, затваря се в себе си, живее своята самота, живее скрита меланхолия.“ Децата, които са буйни, определени пъти може да са меланхолични в сърцето си. Тези, които вдигат шум и дразнят другите, имат проблем в своята душа и търсят помощ, но понеже не намират изход от болката, къде да я кажат? На кого? На тебе? След като ти постоянно отсъстваш. Търчиш, работиш, готвиш, пазаруваш, гледаш телевизия, постоянно гледаш телевизия – детето ти говори, но след като ти гледаш телевизия, и то гледа – след като не си се научил да говориш с детето. Ти говориш ли с детето си? И какво му каза? Какво написа, каква оценка получи и дрехите ти миришат, защото пушиш! И коя е тази, която ти говореше и какво пише в телефона ти? Постоянно разследвания; това не е разговор с детето. За да говори и за да признае своето състояние, детето трябва да намери благоприятен климат на любов около себе си, който не намира нито в мене, нито в тебе, нито в преподавателите си, нито в родителите си, нито в никого. И това дете има проблем, затова има проблем, не може да разкрие душицата си и се затваря в себе си, а в училище се отпуска.
Естествено при всяко дете това се проявява по различен начин. Едно дете се затваря и в училище стои изолирано в ъгъла, друго вдига шум и влиза в групи от маргинален тип, защото там намира ценност, намира някой, който го обича, кой? Приятелят му, компанията му. Там не чува критика, там бива прието, със странна прическа, имо, емо, как се казва, с която идват сега и се сресват, сякаш вятърът ги е обрулил. Там казва: „На мене така ми харесва. Там приятелите ми ме обичат и не ме съдят. С такъв панталон, съдран, както си искам, така го искам. Докато вкъщи ме съдят, сравняват ме, отхвърлят ме, обиждат ме, карат ми се, удрят ме.“ Не сме намерили начина да направим детето си добро, т.е. да го направим добро по добър начин. Това е – искаме добри неща за него, но не сме намерили добрия начин, за да го направим добро. Просто знаем да крещим и тези, които имат тежка ръка, я използват – понякога със зрелищни резултати, тоест дланта им се отпечатва върху лицето на детето със зачервявания, насинени очи: след това детето отива на училище и казва други неща. „Паднах, ударих се!, едно, друго“ – а всъщност „ядох бой“. Това не е начин на комуникация, не е начин да направиш детето си добро; трябва да обичаш детето си.
И не се карай. Извинявай, че го казвам така, зная, че го обичаш, но трябва да го обичаш правилно, защото любовта, която имаме, не винаги е здрава. „Обичам“ означава да зная как да се отнасям към другия – така, както Бог обича мене. Трябва да разбираш, да проумяваш детето и да тълкуваш неговото поведение. Има деца, които ми казват – „Мене баща ми и майка ме не ме познават, не ме познават!“ И не, че ми го казва на мене, който съм негов духовник, понятно е, че на свещениците децата са казали някои неща – защото родители никога не са разбрали децата си – не само грехове, а имам предвид техния характер. То казва: „Майка ми, баща ми никога не ме познават, както ти ме познаваш!“ Отвъд това, остави греховете. Ти би трябвало да познаваш характера на детето си. Ти би трябвало да можеш да чувстваш детето си, да го знаеш, да се познаваш с детето си, да го разбираш. Но това не става чрез разследване, това не става, когато си баща и майка-чудовище. Когато майката казва на детето: „Чакай да си дойде баща ти да му кажа всичко!“, това говори не за връзка, а за ужас, заплаха, бич, тираничен режим вкъщи, тирания.
Добре, ти сега слушаш и казваш – ама какво говориш сега?!
Аз завиждам на твоя дом, защото си прекарваш добре – тогава прославяй Бога! Ако ти сега слушаш това и чувстваш, че говоря за други страни и места, тогава прославяй Бога, че никога не си имал такива неща, не си ги видял и изживяваш хубави семейни моменти. Обаче има домове, където хората живеят това, с драми, проблеми, където родителите казват – „Имам лошо дете!“, но детето им не е лошо. Това ти казвам. И когато говориш на детето си, трябва да бъдеш спокоен. Ако си нервен, правиш детето по-лошо, защото пробуждаш в него защитни механизми, то се отбранява, ти си нервен, и то става нервно. И когато си смутен, е нормално да не можеш да вземеш спокойно решение, нито да говориш нормално, а говориш тежки думи, заплахи, които не изпълняваш, – ако пак направиш това, „ще те заключа отвън!“ и го казваш сто пъти и никога не си го правил. И хубаво правиш, че не го правиш! Не го прави! Но дори не го казвай! Погледни спокойно на нещата и когато си ядосан, не говори. Не говори, остави го, да отмине, кажи: „Добре, сега не мога да говоря, нервен съм. Ще говорим в друг час. Когато се успокоим, ще говорим.“ И да видиш, че когато се успокоиш, ще кажеш нещата много по-добре, други неща ще ти дойдат на ум, тогава словата ти ще бъдат изпълнени с повече любов, ще бъдат по-благоразумни, по-внимателни, по-спокойни, по-смирени и ще направиш по-добри изводи.
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 