Молитвеният подвиг

Автор: проф. д-р Здравко Пено

На много места в Свещеното Писание се говори за молитва­та, но най-характерните са две: А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая (Мат. 6:6), и ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен (Maт. 18:19). Първите думи се отнасят към личната, а вторите — към общата молитва. Двата вида молитва се предполагат взаимно. „Общата молитва — по думите на отец Георгий Флоровски — е невъзможна без личното упражняване и подвизаване в молитва­та, а личната молитва е възможна само в рамките на църковната общност, така че и в уединение, в своята скришна стаичка, хрис­тиянинът се моли като член на Църквата“[1]. Той никога не се моли само за себе си, защото отправя молитвите си към Небесния Отец, който е Отец на всички нас.

Според св. Николай Кавасила „няма нужда от някаква осо­бена подготовка за молитва, нито от някакво особено място, нито е необходимо да се молиш на глас…, защото няма място, на кое­то Христос да не присъства. Христос винаги е близо до нас. Той е по-близо до онези, които Го търсят, отколкото тяхното собствено сърце“[2]. Св. Йоан Златоуст дава предимство на общата молитва в Църквата и казва: „Ти можеш да се помолиш и вкъщи, но там не можеш да се молиш както в Църквата… Няма да бъдеш чут, когато усамотен призоваваш Владиката, както когато се молиш със своя брат. Защото тук (в Църквата) има нещо повече: единс­тво и съгласие в мисълта, връзката на любовта и молитвата на све­щеника“[3].

И наред с ясно изразените форми на молитва, събрани в книгата, която се нарича Молитвеник, акцентът е не върху изговарянето на самите думи, а върху тяхното чувстване, преживява­не и разбиране. Молитвата изисква събраността (= съборността) на вярващия: вътрешната „събраност“ на ума и сърцето и външната, която се отразява в съборността на всички светци в Христа Иисуса.

Духовната смиреност и „събраност“ са предпоставки за мо­литвата, следват ги призоваването на Света Троица, осеняването с кръста и подчертаване тайната на Изкуплението. Освен това тряб­ва постоянно да се има предвид, че съвършеният образец за мо­литва е дал Господ Христос в молитвата Отче наш, на която Той е учил Своите ученици, а чрез тях — всички християни — как да се молят. На първо място е прославянето на Бога и изтъкването на нашето недостойнство, а не стремежът да се изпълни нашето желание. Благодарението на Бога води до без-страстни молитви и богослужения, а най-висшият вид благодарение е светата Евхаристия: в нея хората се съпътстват от ангелите, които, без да търсят нищо, непрестанно славословят Бога с думите: „Свѧтъ, cвѧтъ, свѧтъ Господь Саваодъ“.

Молитвата, включена в структурата на светата Евхаристия, се различава от молитвата извън нея. Тя трябва да бъде „с едни уста и с едно сърце“. Тази една уста, която се моли за всички в Църква­та, не е човешка, а е Христовата. Вярващият народ знае това и из­разява своето съзнание с това, че идва на Литургия, дава имена за споменаване по време на Евхаристия, а Христос взема молитвите на народа и ги принася заедно с техните дарове на Отца.

Смисъл и цел на молитвата

Смисълът на молитвата е в това да направи личността способна да влезе в разговор с Небесния Отец, а крайната й цел е непрестанното пребиваване в близост до Бога. От най-голяма пол­за е опитът на Божиите светци, които са показали, че само непрес­танният подвиг и смирение привличат благодатта на Светия Дух. Великият подвижник на молитвата от най-ново време св. Серафим Саровски е казвал: „Ние трябва да се молим, докато Бог не ни осе­ни със Светия Дух…, когато Той дойде, ние преставаме да се мо­лим“[4].

Съвършените плодове на молитвата се появяват, когато Бо­жията светлина просветли и съедини ума и сърцето на човека, като дава истинско познание за Бога, което води до единение с Него. Затова тази молитва е истинска наука и изкуство, най-дълбоката философия на живота. Светите тайнства и молитвата са общият път за всички, общото ядро на духовния живот на всички, които искат да живеят със Светия Дух.

[1] Вж. Флоровски, Г. Елементи Литургиjе // Ο Литургии. Београд, 1997,200.

[2] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 6, PG 150, 681 В.

[3] Св. Йоан Златоуст. Против аномейците — За природата на невидимия Бог, 3, 6, PG 48, 725.

[4] Цит. по Флоровски, Г. Елементи Литургиjе, 202.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.