автор: архим. проф. Павел Стефанов
„И някой си началник Го попита: Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен? А Иисус му рече: защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог; знаеш заповедите: не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, почитай баща си и майка си. А той рече: всичко това съм опазил от младини. Като чу това, Иисус му каза: още едно ти не достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене. А той, като чу това, натъжи се, защото беше твърде богат. Като видя, че той се натъжи, Иисус рече: колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Които чуха това, рекоха: а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците е възможно за Бога.“(Лук.18:18-27).

о.ПавелЕвангелският епизод, за който разказва днешното неделно четиво, е описан от св. Лука (18:18-27). „Някой си началник” задава въпрос на Иисус Христос: „Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?” Този случай напомня за друг, при който един законник, познавач на Тората, става сред седналия народ и като Го изкушава, задава същия въпрос (Лука 10:25). Някой, който чете текста с цел намиране на „противоречия”, би се заял, че евангелистът поради разсеяност смесва два всъщност тъждествени епизода. Но това едва ли е вярно. Христос обикаля пеш Юдея, Галилея и Самария в продължение на три години и половина и няма никакво съмнение, че на различни места различни хора му задават едни и същи въпроси. Спасителят ни най-малко не се дразни от повтарящите се недоумения и запитвания, а като проникновен душевидец реагира съобразно личността на питащия.


В днешния случай началникът задава въпроса с добро намерение, а законникът постъпва лукаво и зло, защото търси да „изкуши” Христос, да Го хване в противоречие, да Го изложи пред хората и по този начин косвено да подчертае своята казуистична „мъдрост”. За да се получи правилен отговор, трябва да се формулира правилен въпрос, но не трябва да се смята, че във формулировката на един въпрос влизат само думите. В него се изразява самата личност на питащия, неговата интонация и намерение, околната ситуация. След въпроса на законника Христос го кара сам да цитира Закона, който ни задължава да обичаме Бога и ближния „от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум” (Лука 10:27). При този провокатор Иисус прибягва до „провокация” и си служи с неговото оръжие, като го заставя да произнесе цитат от Свещеното Писание. При началника, който според евангелист Марко дори пада на колене пред Богочовека (10:17), заповедите се цитират от отговарящия Христос. Когато вижда, че човекът е искрен и търси истината, Иисус не прибягва до сократическия метод, а Сам изброява библейските постулати. Към искрено търсещия началник Спасителят отправя много по-големи изисквания от простото изпълнение на заповедите. Иисус му казва в очите, че той трябва да раздаде огромното си имущество и да тръгне след Него – нареждане, което е радикално и трудно поносимо. Затова началникът навежда гузно глава и като разблъсква тълпата, си отива. 

Иисус го разглежда като потенциално здрава и силна личност. Днес той проявява слабост и колебливост, но утре може да се покае и да стане Негов ученик. А враждебно настроеният законник се сравнява от Христос със слабия, пребит, ограбен човек от притчата за милостивия самарянин. Затова законникът се задоволява само с тази иносказателна притча. Спасителят не изисква от него да си раздаде имота, защото от Христовата гледна точка няма нищо за раздаване. Той е поставен на мястото на нуждаещата се, ограбена, лишена от всичко жертва. Иисус иска да каже, че всеки, който се отнася към света и ближните с презрение и враждебност е такъв беден, слаб, лишен от добродетели човек. Той се отнася към околните така, сякаш те са грабители, заплаха, опасност за него. 

И двамата, които задават един и същ въпрос, са богати. Началникът е богат с пари, а законникът не само с пари (юристите винаги и навсякъде са добре платени), но и със знания. Началникът явно е получил богатството си по наследство, защото не се решава да го раздаде. Хората, които сами са спечелили богатство, по принцип са по-склонни да го споделят с другите. Според Христос добрият богаташ трябва да се научи да раздава своето тленно богатство на хората, които се нуждаят. А злият богаташ трябва да се научи да приема нетленно богатство от Бога, Който не се нуждае от нищо – това е богатството на чистия дух, смирението, състраданието. 

Трябва да се подчертае, че на началника от днешния евангелски епизод му липсва много важно качество. Той изобщо няма съзнание за своята греховност. Неговото желание за спасение се основава на смътната душевна нужда, която изпитва. Той се терзае от безпокойство и разочарование и търси радост, любов, мир и надежда. Но този слаб и неясен копнеж не променя неговия светоглед и живот, не го превръща в последовател на Христос. Затова Спасителят не го милва, не го утешава, не предлага облекчение на неговата душевна липса. Напротив, Той го изправя пред краен избор, предназначен да разкрие неговата вътрешна нищета. Трябва да се откажем от излишната собственост в полза на хората, за да станем насъщна собственост в полза на Бога. Ние не осъзнаваме същността на библейския термин „раб Божи”. Той означава буквално роб, а робът е човек, който няма собственост и който възприема всичко в живота като дар. 

Заблуда е да се приема християнството, както правят милиони хора, за да се задоволи психологическа нужда, да се уталожи душевен смут, да се постигне субективно чувство за равновесие и покой. Това е самозалъгване. Спасението е за хората, които осъзнават греховете си, които ги отхвърлят и и които искат да ги избягват в бъдеще. Призваните за спасение разбират, че досега са се бунтували срещу Всевишния и вече искат да живеят само за Неговата слава. А тази слава се разкрива чрез служението на хората и за хората.