Подвигът

Автор: проф. д-р Здравко Пено

Истинското преживяване на вярата на Църквата извира от Евхаристията и подвига. В светата Евхаристия е дадено Откровението на Истината и в нея светът се преобразява и получава свое­то истинско назначение. Осъществяването на спасителния Божий план за света обаче е немислимо без човешкия подвиг. Това е онзи начин на християнски живот, в който истината за спасението на света се потвърждава и проверява и извън светата Евхаристия. Чрез Евхаристията Църквата ни показва как светът се спасява и как ще съществува във вечността, в Царството Небесно, а чрез подвига, чрез опита на светците тя ни показва как светът преминава през страданието до спасение. С други думи християнският живот е немислим без Евхаристията и неосъществим без подвига, защото, ако животът в Църквата би показвал само как истината на вярата ни въвежда в съвършенството — в Царството Божие, а не обръща внимание на това как тя се живее в историята, то тогава такъв опит не би могъл да се смята за православен.

Подвиг и кръст

Подвигът предполага поемане на кръста, изправяне на човека пред неговите слабости и приемане на новия живот в Христос. Под­вижникът поема Христовия кръст и е готов за страдание — така от евхаристийна истината става кръстоносна. Казвайки на Своите уче­ници, че не са от този свят (срв. Йоан. 17:14-16), Господ Иисус Хрис­тос е показал, че свидетелстването за истината в света неизбежно означава конфликт с него. И както светът е разпънал Христос, така разпъва и всички онези, които Го следват (срв. Йоан. 15:18). Хрис­товият кръст е същината на подвига и на опита на спасението, за­щото само Кръстът води към Възкресението. Подвижник е всеки, който в името Христово се бори със злото в света. Оттук подвигът не се поставя като изискване само пред монасите, но еднакво пред всички християни. Всички християни без изключение, според ду­мите на св. Иустин Философ, са призовани и чрез телесен подвиг да подготвят тялото си за вечен живот[1].

Смисълът на подвига не е в това да се преодолее или изостави човешката природа, дали изцяло, или една нейна част, напр. тяло­то. Аскетическото усилие се осъществява не чрез освобождаване­то от природата, а като освобождаване на природата, като нейно преобразяване и промяна на начина на съществуване. Всеки човек е призван чрез съдействието на Божията благодат и своята воля да промени начина на съществуване, т. е. като съобрази своето съществу­ване с Божията воля, да изпълни смисъла (логоса) на своето битие.

Подвигът и светотайнственият живот

В стремежа си да преобрази своя живот християнинът стъпва на пътя на подвига, който е неразделно свързан със светотайнствения живот. Началото на този живот — пазенето на заповедите — „има основа и изходна точка в благодатта на Светия Дух, която всички верни приемат в светото тайнство Кръщение“[2]. Участието в новия живот се наставлява чрез Причастието, чрез което верните участват в нетварните Божии енергии, т. е. в божествения живот на Света Троица. Светите тайнства и подвигът стават средоточие на преобразяването на верните и на тяхното въвеждане в живота на новото творение, т. е. в начина на живот, по който съществува въз­кръсналото Тяло Христово. Единствено животът в подвига и в све­тите тайнства дава възможност да се осъществи цялостната връзка (грц. ὁλική σχέσις— според св. Симеон Нови Богослов)[3] между Бога и човека, т. е. всяко сътворено битие да изпълни изначално даденото от Бога назначение, логоса на своето съществуване. Жи­вотът в Църквата, а не някакъв абстрактен духовен живот, е крите­рий за изпълнението на Божията воля и осъществяването на новия начин на съществуване на верните.

Както „не съществува пропаст между Христос и Духа, така не може да съществува разделение между светите тайнства и харизматичния (подвижническия) живот“[4]. Християнският живот не може да бъде двойствен, а е единен и цялостен, осъществява се както в Ев­харистията като Събрание на всички верни, така и в подвига, който трябва да има съборен характер. Божествената Евхаристия не тряб­ва да има характер на обред или представление, където се причастява само служещият. Също така Литургията „не означава само чес­то причастяване, но и принасяне на нашето битие на Бога“[5]. С влизането в Литургията верните показват готовност да принесат своя живот на Бога и „отвореност“ да станат причастници на Бо­жествения живот. Затова верните никога не идват на Евхаристия „с празни ръце“ и не излизат от Литургията празни. Влизайки в Църквата, те внасят със себе си целия си живот и целия свят, който им е даден. Това е смисълът на думите от прошението в Литургия­та: сами себе си и един другиго и целият си живот на Христа Бога да предадем. Връщайки се в света, защото на Литургията са се молили за мир в света…, за благоразтворението на въздуха, за изобилието на земните плодове…, вярващите внасят в секуларизирания свят бла­годатта на Светия Дух, която единствено може да го обнови и пре­образи отвътре.

Участието на вярващите в Евхаристията е автентично и из­пълнено с такъв смисъл само ако целият подвижнически живот е изпълнен с прослава на Бога и служение на ближните. Истинският живот в Христос, независимо дали се осъществява в Евхаристията, или в подвига, трябва да е чужд на всякакъв индивидуализъм. Пра­вославен християнин не е онзи, който приема или изразява опре­делена истина като индивид, а този, който вярва, изповядва и с живота (си) потвърждава онова, в което вярва Църквата, към която той принадлежи. С други думи, истината на вярата се преживява в Църквата като общност и е недостъпна за усамотените индивиди, макар и те да са големи подвижници.

От казаното дотук следва подвигът, като съставна част от жи­вота на Църквата, да не се разглежда психологически, т. е. чрез опита на отделната личност, отделена от църковната общност, нито морaлистично, т. е. чрез наложените образци на поведение. Истината на Църквата трябва да бъде в еднаква степен истина на всички нейни членове, а не на някои отделни групи от хора. Не на всеки човек е дадено богословски да изрази истината на вярата, както това са правили светите отци, но това не означава, че той не е в състояние да я осъществи в своя живот. В Църквата — както в Евхаристията, така и в ежедневния подвиг — вярващият е призван напълно реал­но да преживее истината за Троичния Бог, за Богочовека Христос, за спасението и т. н. Затова е погрешно някои членове на Църквата да се смятат за привилегировани — както по отношение на прежи­вяването на Евхаристията, така и по отношение на подвига, защото това води до елитаризъм, който не е присъщ на Църквата. Истина­та на Църквата е достъпна за всички вярващи — и за онези „най-грешните“, а не само за „избраните“ — и това се потвърждава от Христовите думи: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Марк. 2:17).

На различните житейски условия съответстват различни форми на подвига. По един начин живеят онези, които не са се обвързали с особени обети след Кръщението, и по друг — онези, които са дали обети за девственост и нестежание (монасите). И все пак има „задължение, общо за всички, които по името на Христос се наричат християни, и това е съсредоточаване на ума в Христос, което най-пълно се постига в молитвата„[6]

[1]Св. Иустин Философ, Слово за Възкресението, 10, ΕΠΕ 1985,1,256-258.

[2] Jaгазоглy, Ст. Светотаjински исихазам // Свети Григориjе Палама у историjи и садашњости. Србиње-Острог-Требиње, 2001, 58.

[3] Св. Симеон Нови Богослов, Нравствено слово, 2, ΕΠΕ 1989,19 В’, 228-302.

[4] Jaгазоглy, Ст., цит. съч., 64.

[5] Пак там, 60.

[6] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 6, PG 150, 641 В.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.