Автор: проф. д-р Здравко Пено

Следването на светите отци се проявява както в молитвата и богослужението, така и в богословието. Но докато в молитвата и богослужението то е постоянно, то в богословски план в по-новата история се стигнало до отстъпване от светоотеческото учение под отрицателното влияние на западното богословие. До такова влияние се е стигнало, когато представителите на Православната църква са се намесвали, без да е било необходимо, в богословските спорове между римокатолици и протестанти и погрешно са заставали на страната на едните или на другите. Такъв е случаят с изповеданието на вярата на Петър Могила, който възприел римокатолически възгледи, както и с изповеданието на вярата на Кирил Лукарис, който застъпвал протестантски, калвинистки позиции. В този аспект има голяма доза истина в ироничните, злонамерени думи на униатския епископ Ипатий Поцей, който е писал на патриарх Мелетий Пигас, че „Калвин е заменил Атанасий в Александрия, че Лутер се е възцарил в Константинопол, а Цвингли — в Йерусалим“[1]. Без съмнение в отношението си към западната богословска мисъл православното богословие е направило двояка грешка: а) по отношение на метода, тъй като е възприет методът на конфесионалното богословие и б) по отношение на позициите, тъй като са използвани аргументи, чужди на Преданието и на живия опит на Православната църква.

Богословието след XVII в. постепенно се отдалечавало от живота на Църквата, така че вече не е чувало ритъма на нейното сърце, не е изразявало нейната вяра и нейното свидетелство, докато в дълбините на църковния опит вярата е запазена непроменена. Настъпилото разделение между богословието и благочестието, между богословската ученост и духовността, между богословските училища и църковния живот[2] можело да се преодолее само чрез връщане към историческия опит на Църквата, към нейния богослужебен живот и богословие, което би извирало от Преданието като средоточие на живота на вярващите. Това е бил единственият и добре познат път на отците на Църквата през вековете, а връщането към този път и към автентичното преживяване на Бога е могло да бъде единствената гаранция, че богословието ще изразява автентичната вяра и опит на Църквата.

Актуалността на светите отци 

За да остане връзката със светите отци непрекъсната и в наше време, потребно е в съзнанието на членовете на Църквата да съществува нещо повече от обикновено позоваване на светоотеческото учение. „Връщането към отците“ предполага живото свидетелство за тяхната вяра, а не само заимстване на определени места от техните писания, независимо от богослужебната и подвижническата атмосфера, в която тези писания са възникнали. Следването на светите отци по думите на отец Георгий Флоровски се проявява преди всичко в придобиването на техния дух, по-точно в придобиването на Светия Дух, от Когото те са били вдъхновени[3]. Следователно животът на Църквата не е в научените от светите отци образци, а в усилието чрез тези образци да се стигне до съдържанието и пълнотата на преживяването на истината на вярата.

Преживяването на Господ Христос, Единородния Син Божий, Който се е въплътил, пострадал и възкръснал, трябва да остане и в бъдеще основно съдържание на вярата и живота на Църквата, тъй като от това преживяване светите отци са черпили своето целокупно богословско изповядване. За да бъде свидетелството на вярата на светите отци автентично, то трябва да има сотириологичен характер, да води вярващите към спасението и да направи възможно тяхното участие в Христовото Възкресение. Събитието на Възкресението от самото начало на мисията на Църквата е било основа на апостолската проповед, а по-късно основа на учението и проповедта на светите отци. Проповедта за Господ Христос като първороден измежду мъртвите (Кол. 1:18) и първороден между многото братя (Рим. 8:29) е дала велики духовни плодове, защото е имала подчертано евхаристиен характер и е извирала от светотайнствената съкровищница на църковното предание.

Величието на светите отци е в това, че в своето учение те не са изхождали от рационалното тълкувание на богооткровените истини, а от пълнотата на опита на Църквата, който се осъществява в пълнота в светите тайнства и подвига. Светите отци постоянно и неизменно са свидетелствали, че слабостта на стария, овехтял в греха човек, може да се победи само чрез подвиг и борба против злото в света, за да се придобие новия живот, който се предвкусва в Евхаристията. Понеже са истински свидетели на Христовото Преображение и Възкресение, преживяни в Евхаристията и в подвига, те са просияли като незалязващи светила на църковния небосклон.

[1] Φλορόφσκυ, Γ. Ου πατέρες της Εκκλησίας καί η Παλαιά Διαθήκη//Θέματα εκκλησιαστικής ‘Ιστορίας. Θεσσαλονίκη, 1979,190

[2] Най-опасната последица от поробването на източното богословие от страна на западното е била в това, че по думите на отец Георгий Флоровски ״богословската проблематика е изгубила връзка с живота, а истината за Бога е станала учебно упражнение, като се ограничавала само до специалистите и до онези, чиято професия била да са занимават с тези теми“. Вж. Φλορόφσκυ, Γ. Ου πατέρες της Εκκλησίας καί η Παλαιά Διαθήκη // Θέματα εκκλησιαστικής Ιστορίας. Θεσσαλονίκη, 1979, 208

[3] Φλορόφσκυ, Γ. Ου πατέρες της Εκκλησίας καί η Παλαιά Διαθήκη, 20

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.