Учението на Светите Отци

Автор: проф. д-р Здравко Пено

Опитът на Църквата се основава върху Божието Откровение, което пророците са записали в Стария Завет, а светите апостоли — в Новия Завет, и което светите отци са потвърдили в своите писания. Съгласието във вярата между пророците, апостолите и отците винаги е било смятано за необходима изходна точка и мерило за истинността на живота на Църквата. Затова и решенията на Вселенските събори са завършвали с познатото изречение: ״Това е вярата на апостолите, това е вярата на отците, това е вярата на православните, тази вяра е запазила вселената“.

Апостолите са поставили темела, чийто краеъгълен Камък е Сам Господ Иисус Христос. Върху този темел учението на Господа е било потвърждавано от апостолските ученици, а след тях — и от светите отци. В ранния период на Църквата непосредствено след времето на апостолите активна дейност са развили апологетите, които чрез своите апологии (= защити) са се стремели посредством диалог да приближат образованите елински философи до християнската вяра. Най-познатите представители на Църквата през този период са св. Иустин Философ и св. Теофил Антиохийски. След апологетския настъпва периодът на великите свети отци: Ириней Лионски, Атанасий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Василий Велики, Йоан Златоуст и др. Техните богословски съчинения са били необходима изходна точка и пътепоказател за всички по-късни свети отци, които, сблъсквайки се с проблемите на времето си, са се стремели да развият своите мисли (като напр. св. Максим Изповедник) или да изложат основните си идеи в един текст, като св. Йоан Дамаскин, който е автор на първата Догматика.

Следването на светите отци се вижда ясно особено в решенията на Вселенските събори. Така в началото на Халкидонския орос и на решението на Седмия вселенски събор стоят думите: ״Като следваме светите отци, т. е. като следваме богодаденото учение на нашите свети отци и Преданието на католичната (съборната) Църква“. С тези думи отците от споменатите Велики събори потвърждават, че следват духа на светоотеческото учение преди тях и че продължават непрекъснатото свидетелство на божествената истина.

Апостолското наследство на Църквата

Тъй като Църквата е основана върху проповедта на апостолите и учението (догматите) на светите отци, тя е апостолска, но също така и светоотеческа. Светите отци в своите тълкувания изхождат от апостолската проповед и с това потвърждават апостолския характер на Свещеното Предание. В основата на тяхното учение е същата онази проста и дълбока проповед, с която апостолите са ״уловили“ цялата вселена. Светите отци са изложили апостолското учение в съгласие с нуждите и изискванията на времето, в което са живели, под формата на проповеди, насочени към онези, които са били извън Църквата, или под формата на догмати, които са предназначени преди всичко за вярващите в Църквата[1]. Те са били не само преносители на едно древно учение, но преди всичко са били свидетели на единствената права и истинска вяра.

Приемството на светите отци от апостолите се отразява и в начина на предаване на християнската истина. По думите на св. Григорий Богослов светите отци са излагали божественото учение пред своите слушатели ״по рибарски“, а не по аристотеловски — философски[2]. Тяхното богословие е имало винаги за цел предаването на живия опит на вярата в Църквата, а не празни и безжизнени фрази.

Светоотеческото наследство — израз на съборността

Големият принос на светите отци на Църквата е в това, че със своето учение те са изразили съборното съзнание на Църквата, в противоположност на еретическото, нецърковно и не-съборно мислене. Както вече споменахме, повечето свети отци са писали своите боговдъхновени писания против погрешното учение на еретиците, които са предизвиквали раздори в Църквата и са анатемосвани от съборите. Анатемата (грц. ανάθεμα) предполага прекратяване на общението, или по-точно прекратяване на евхаристийното общение. Това общение се осъществява чрез присъствието и действието на Светия Дух, Който единствено прави божествената истина достъпна за вярващите в нея.