Автор: схиархим. Йоаким Пар

Ние, монашестващите, сме длъжни да забравим от какъв пол сме – женски или мъжки. Ние сме монаси. Господ ни призовава да живеем вън от тези слабости, причина за които се явява нашият пол, и в Него да станем единни. Когато в мъжките манастири започваме да осъзнаваме себе си преди всичко като мъже, ние нанасяме вреда на нашия манастирски живот, защото едновременно с това в нашия живот започва да преобладава агресията и чувствеността. Това се случва и при монахините. Когато преобладават женските чувства, животът се усложнява значително. Бог е простота, а човекът е сложно същество. Тази мисъл звучи, разбира се, малко като философска концепция, но това означава, че Бог е преди всичко Този, Който е, у Него няма никаква сложност, както няма отклонения от правата линия в геометрията. Това ние обозначаваме с думата „простота”. Когато в света се привнесе сложността, тогава нещата стават объркани. Например някой ви задава въпрос и вие в течение на един час му отговаряте – предметът на вашия разговор става много сложен. Но ако отговорът ви е „да” или „не”, то разговорът става прост и разбираем. Да допуснем, че имаме няколко дъски с еднакъв размер – с еднаква ширина, дължина, височина. Това са просто дъски. Може да се вземат хиляди такива дъски и да се сложат на едно място, те идеално ще си паснат една на друга и ще представляват някакъв единен обект, защото са прости. Ако се вземат дъски с различни сечения, различна дебелина, гладки, рендосани, заоблени и се опитате да ги напаснете една с друга, полученият обект ще се развали, защото дъските не могат да съставят единна фигура. Така е и в манастира. Колкото повече се уподобяваме на Бога, толкова по-добре заедно можем да съградим единен организъм. Колкото по-сложни ставаме, колкото повече се занимаваме със себе си, толкова по-малко представляваме единен организъм. Кои сме ние: прости дъски, които Господ складира в една структура, или сме набор от криви дървета, които е съвършено невъзможно да събереш заедно?

Чрез Божията благодат имаме великата възможност да станем святи. Но съществува само един път към светостта: смъртта на самите нас. Апостол Павел казва: „И вече не аз живея, но Христос живее в мен” (Гал. 2:20), – и само ако това стане реалност в живота на конкретния човек, всеки ще може да живее с вас и вие ще можете да живеете с всекиго. Светител Игнатий Брянчанинов в книгата „Приносът на съвременното монашество” говори за това, че едно от най-великите чудеса на монашеския опит се състои не в това, че аз мога да живея с някого, но в това, че другите се оказват способни да живеят с мен. Ако имаме възможност да клонираме себе си, спазвайки с детайлна точност всички телесни, духовни, социални аспекти на нашата личност, да се клонираме с всички наши достойнства и недостатъци, а след това да поставим пред себе си това съвършено копие на самите нас, бихме установили, че този клонинг ще ни доведе до такава степен на безумие, че бихме били готови да убием собственото си копие. Именно това правим и с другите хора и дори не предполагаме това. Причината, поради която не предполагаме това, е, че в центъра на нашия живот стоим самите ние, а не Христос. Ако Христос беше центърът на нашия живот, бихме били способни да заобичаме всекиго, никога не бихме се раздразнявали, не бихме излизали от равновесие. Но ние се раздразняваме, вълнуваме се, преживяваме тези неща, защото обичаме преди всичко себе си.

Ако говоря лично за себе си, то моят вътрешен живот се намира в състояние на пълен безпорядък. Казах на майката игуменка, че извънредно ме безпокои това, как ще ме приемете във вашата обител – иска ми се да побягна и да се скрия, защото разбирам, какъв съм всъщност. И ако се опиташ да разбереш какъв си ти, и Бог те благослови с това разбиране, то ще осъзнаеш, че в теб няма нищо достойно за любов – освен това, че Бог ни е възлюбил Първи. Бог ни обича не заради това, което можем или не можем да правим; Той ни обича защото ни е създал. И каквото и да извършим, Той не престава да ни обича.

Ето това сме длъжни да научим да вършим и ние. Но проблемът се заключава в това, че обичаме себе си. Ще кажете: „Не, не се обичам”. Когато така ми говори някой от моите монаси, аз му отвръщам: „Седни, ей сега ще те снимам, а снимката ще я дадем на иконописец, понеже сред нас живее светец!”

Из „Беседи на руска земя“, превод: Мартин Димитров