Чрез Божията благодат имаме великата възможност да станем святи. Но съществува само един път към светостта: смъртта на самите нас. Апостол Павел казва: „И вече не аз живея, но Христос живее в мен” (Гал. 2:20), – и само ако това стане реалност в живота на конкретния човек, всеки ще може да живее с вас и вие ще можете да живеете с всекиго. Светител Игнатий Брянчанинов в книгата „Приносът на съвременното монашество” говори за това, че едно от най-великите чудеса на монашеския опит се състои не в това, че аз мога да живея с някого, но в това, че другите се оказват способни да живеят с мен. Ако имаме възможност да клонираме себе си, спазвайки с детайлна точност всички телесни, духовни, социални аспекти на нашата личност, да се клонираме с всички наши достойнства и недостатъци, а след това да поставим пред себе си това съвършено копие на самите нас, бихме установили, че този клонинг ще ни доведе до такава степен на безумие, че бихме били готови да убием собственото си копие. Именно това правим и с другите хора и дори не предполагаме това. Причината, поради която не предполагаме това, е, че в центъра на нашия живот стоим самите ние, а не Христос. Ако Христос беше центърът на нашия живот, бихме били способни да заобичаме всекиго, никога не бихме се раздразнявали, не бихме излизали от равновесие. Но ние се раздразняваме, вълнуваме се, преживяваме тези неща, защото обичаме преди всичко себе си.
Ако говоря лично за себе си, то моят вътрешен живот се намира в състояние на пълен безпорядък. Казах на майката игуменка, че извънредно ме безпокои това, как ще ме приемете във вашата обител – иска ми се да побягна и да се скрия, защото разбирам, какъв съм всъщност. И ако се опиташ да разбереш какъв си ти, и Бог те благослови с това разбиране, то ще осъзнаеш, че в теб няма нищо достойно за любов – освен това, че Бог ни е възлюбил Първи. Бог ни обича не заради това, което можем или не можем да правим; Той ни обича защото ни е създал. И каквото и да извършим, Той не престава да ни обича.
Ето това сме длъжни да научим да вършим и ние. Но проблемът се заключава в това, че обичаме себе си. Ще кажете: „Не, не се обичам”. Когато така ми говори някой от моите монаси, аз му отвръщам: „Седни, ей сега ще те снимам, а снимката ще я дадем на иконописец, понеже сред нас живее светец!”
Из „Беседи на руска земя“, превод: Мартин Димитров