Автор: о. Василий Термос
Чували сте, че молитвата се характеризира като централната ос, гръбначният стълб на духовния живот, както и че нейното качество въобще определя качеството на връзката с Бога. Имам чувството, че молитвата, колкото е важна, толкова е и недоразбрана и понякога се изненадвам, когато виждам хора на средна възраст, които са извървели определен път в живота, успели са в различни сфери, семейни и професионални, но тяхната молитва е почти както когато са я отправяли, когато са били на десет години. С други думи, те са се развили във всички сфери, но не и в молитвата. Навярно защото молитвата е съпроводена от различни погрешни тълкувания, тоест, смята се, че тя е съобщаване на определени неща на Бога или „подаване” на молби към Бога. Оттук изникват и познатите недоумения, които всички сте чували – например „добре, защо е необходимо да го казваме на Бога, Той не ги ли знае?” или другото объркване, което следва молитвата, е че тя има смисъл, най-вече когато минаваме през затруднение и след това я забравяме.
За да разберем нашата тема – защо молитвата се нуждае от истината и любовта, трябва да осъзнаем естеството на молитвата. Молитвата, по моето мнение, не съществува, за да казваме нещо на Бога, да Го информираме за нещо и да искаме нещо от него. Молитвата съществува, за да се конституираме като личности пред Него. Начинът, по който живеем, с повече или по-малко разлики, съобразно човека и условията, включва изключително много затруднения по пътя към истината и любовта във всекидневието. Често губим себе си и смисъла на живота, от минута на минута, тоест понякога може да изминат дни, където през целия ден, от сутрин до вечер, да се движим в пространство, което не е истинно и няма любов. Поради тази причина се нуждаем от състояние, което ще ни формира като личности, т.е. с истина и любов. Това означава, че се нуждаем от състояние, в което ще застанем пред Бога. Друг начин да обясня какво е молитвата би било да кажа, че молитвата ни води до лична и отговорна среща с Бога и човеците.
Тъй като молитвата ни формира като личности, затова за нея са необходими истината и любовта. Защото от нашия опит знаем, че във всяка междуличностна връзка се нуждаем именно от тези два основни елемента: истината и любовта. От много неща се нуждаем, но това са двете онтологични оси, които определят човешката личност и нейните отношения. Не случайно Самият Христос в Евангелията заявява, че Той е Истината и Любовта. Тоест Той идва и открива, че тези две онтологични оси се отъждествяват с Неговата личност. Изборът не е случаен. Защо споменах за опита от нашите междуличностни отношения? Всички разбираме колко ни дразни, вреди и изморява лъжата на другия, но малко пъти разбираме колко дразни и изморява другите нашата собствена лъжа. Всички се дразним, ако не получаваме любов от другите, но малко пъти осъзнаваме колко много изморява другите това, че не им даваме любовта, от която имат нужда.
Във всички наши междуличностни отношения наш противник е нашата екзистенциална лъжа, тоест, не само когато съзнателно лъжем пред другия, но и когато несъзнателно лъжем, когато сме лъжливи пред него, за да спечелим нещо. Едно и също нещо е това – врагът на истината. И второ, себелюбието, което е врагът на любовта. Това са двамата основни врагове на нашите междуличностни отношения. Много е интересно, че истината и любовта се намират във взаимна зависимост, чието най-добро описание открих в един разказ на старец Зосима от романа „Братя Карамазови” от Достоевски, който съветва „ да не говорите лъжи и преди всичко да не говорите лъжи на себе си. Защото, ако свикнете да говорите лъжи на себе си, с времето постепенно ще загубите способността да обичате”. Една асоциация, която не може да се види толкова лесно, но която включва изключително голяма мъдрост. Какво се получава, когато нашата молитва съдържа истина и любов пред Бога? Да го кажа по различен начин – за да може нашата молитва да притежава истина, трябва да смятаме за достатъчно наивно да бъдем лъжливи пред Бога. Можем да не сме в състояние да съградим пълната истина пред Бога, навярно това принадлежи към сферата на утопията, малцина може да го постигнат, но най-малкото да поддържаме чувството за наивност, когато до голяма степен се явяваме лъжливи пред Бога.
В степента, в която постигаме известна истина (защото нещата не са количествени, не са бяло или черно), тогава истината на нашата молитва ни позволява да познаем по-добре както самите себе си, така и Бога, т.е. тези две неща вървят заедно. Себепознанието води до богопознание. Защо? Защото се очистват познавателните органи на човека и той по-добре може да познае Бога. Св. Исаак Сириец казва това– „този, който напълно е познал себе си, му е било дадено познанието на всички тайни на света и на Бога”. Постигаме това, когато нашата молитва е истинна. Разбира се, процесът е постепенен. Какво постигаме, когато молитвата ни има любов? Тя ни свързва с Бога и с човеците. Защото би било нещо неопределено и напълно теоретично да съществува истина, тоест знание, без любов. Какво да го правим? Нещо подобно би открил човек и в стиха на песента, който гласи „свобода без любов, светлина моя, е река без вода”. В езика на Светото Писание думата знание означава участие. Участвам в другия. Оттук и в Стария Завет съществува изразът „позна жена си”, тоест те са имали интимен контакт, единият участвал в другия. Същата дума била използвана и за връзката между човека и Бога.
Следователно, виждаме, че истината е неразривно свързана с любовта, тоест истината води до знание, което се определя като участие в Бога и в човеците. Старец Софроний (Сахаров), който ще спомена достатъчно пъти– чували сте го, сигурно сте чели неговите книги, които са изключително важни, казва: „Животът на истинския Съществуващия Бог навлиза в нас чрез проводника на молитвата”, тоест става преливане на живот. Сега всичко това звучи достатъчно теоретично за съвременния човек и тук съществува един залог за всеки от нас, които сме деца на нашата епоха – как, без да излизаме от нашата епоха, можем да навлезем в умовъзприятието на Църквата. Залогът е да можем да схванем тези истини, защото днешният човек не се интересува много от това, за което досега говорим. Причината, по която го интересува молитвата, ако го интересува, е за да се успокои. Затова молитвата е полезна за него, независимо дали се намира у дома или в някоя църква – той смята молитвата много полезна точно поради тази цел. Тя наистина го успокоява, но това – без изобщо да е за пренебрегване сред стреса и напрежение, в което живеем – докато имам нужда от него, то буквално представлява страничен ефект, напълно второстепенно нещо по отношение на същността на молитвата и нейните последици. Ако се концентрираме в това молитвата да ни успокоява, тогава се открива пътят за една психологическа „духовност”, в смисъла, който днес се използва навсякъде.
Когато казват spirituality, хората разбират психологически преживявания, които включват спокойствие, мир, себепревъзмогване, излизане от аз-а, откриване за всемира и сакралното по неопределен начин. Старец Софроний възприел молитвата много сериозно. Аз действително смятам, че хора, които са били нейни „професионалисти”, могат да ни предадат молитвата. Той пише (и с това изречение започва своята книга за молитвата) „Молитвата е безкрайно творчество”. Нека свържем това с човешките дадености. Всички познаваме постоянното творчество. Преживявали сме го в различни състояния от нашия живот, в нашата професия, хоби, в различни наши занимания и тн. Този, който твори, не живее в постоянно екстатично състояние. Например трябва да предадете някакъв труд в университета или на вашето работно място, да напишете роман, или да рисувате и т.н., и работите за известно време. Един път се радвате и наслаждавате, друг път обаче бършете вашата пот, въздишате, изтривате, поправяте, разочаровате се, настоявате, удивявате се, въодушевявате се, учите се. При всяко творчество има смяна на приятни и неприятни състояния, което създава, ражда, дава раждане на нещото, което създаваме.
Чудното е, че сме готови да признаем това за всякакъв вид творчество на човека, но не и за молитвата. Защо казвам това? Защото много често срещан аргумент е „нямам подбуда”, „не винаги имам желание”, „започам, но се уморявам”. Чуват се различни възражения, които реално не биха ни занимавали сериозно, ако бяхме разгледали молитвата като процес на сътворение. Сякаш зад всичко това се крие очакването, че молитвата ще бъде постоянно екстатично състояние. Ако слушахме някой необвързан човек да си представя, че има връзка или ще се ожени и бракът му ще бъде постоянно щастие и наслада, бихме му казали – „ама, какво говориш, няма да е така!”. Бихме го поучили какво представлява една връзка, как тя се завоюва, как се научава лека-полека. Любопитното е, че ние не сме разположени да дадем цената за този урок, за систематичния труд, който определени пъти изглежда неблагодарен. Тоест съществува метод, съществува процес. Друго, което творчеството включва, е че се учим от грешките си. Старец Софроний казва на друго място „мнозина влизат в ръкотворни храмове, за да се помолят, но малцина стигат до скинията на Бога”. Независимо дали молитвата се отправя в ръкотворни храмове, тоест в църковното богослужение, или у дома, действително малцина стигат до Божията скиния. Наистина вярвам, (разбира се, това не е единствената причина), че определени пъти това е и въпрос на количество. Колкото и да изглежда банална тема. Тоест чувствам, че много пъти свършваме нашата молитва дори преди реално да сме я започнали, когато човекът е още в предверието и всъщност не е почувствал вътрешна топлина.
Също така нещо друго утешително – значими хора, какъвто е старец Софроний, който стигнал до много чиста молитва, са снизходителни и живеят нещата христотворно, тоест придобиват ум Христов и затова стават снизходителни както Христос. Тоест той не ни казва „ако стигнеш там, това се нарича молитва”. Чуйте какво казва „много пъти молитвата означава да изповядваме пред Бога нашето окаяно състояние”. И това може да бъде автентична молитва. След това ще дойде по-истинно състояние, ако стъпим върху това стъпало. Човек би могъл да каже, че много пъти молитвата означава да изповядваме пред Бога, че в онзи час нямаме разположение или възможност за молитва, но трябва да пребиваваме в това положение пред Него, което ни конституира като личности.
В заключение ще кажем, че молитвата изисква минимум истина и минимум любов, за да тръгне напред. Ако съществуват тези два минимума, те взаимно се увеличават. Едното увеличава другото. Никога няма да съществува пълна истина в молитвата на човека, освен в малцина. Бих казал, че това е дар, който се дава на сърца, които имат изключително чисто произволение и твърда борба. Също така никога не би могла да съществува пълна любов в един човек, освен само в онези редки случаи, където неговата молитва подражава на молитвата на Христос в Гетсиманската градина.
Преди да приключа нека припомня нещо, което св. ап. Павел казва и е малко трудно да го разберем, защото представлява съработничество между Бога и човека, което до голяма степен е тайна. Той казва, че Този, Който ни учи как да се молим, е Светият Дух. И продължава още малко: определени пъти Светият Дух се моли в нас. Въобще нашата връзка със Светия Дух е малко занемарена, навярно защото няма нещо осезаемо, както е с Христос. В действителност обаче пътят на човека е от Светия Дух, Който го води до Христос, а Христос го води до Отца. Не сме придобили достатъчна близост със Светия Дух. Св. ап. Павел казва тази тайнствена истина, че Светият Дух се моли в нас. Малко е трудно да го разберем. Въ всеки случай, неговият израз е „приехте духа на осиновението”. Това е Миропомазанието, което сме получили след Кръщението. Приемайки св. Миропомазание, станахме Божии деца и чрез този Дух на осиновение можем да наречем Бога Баща.
Припомнете си, че в Литургията, към края, преди да се причастим, е моментът за „Отче наш”, когато всички вярвящи (по правило трябва всички заедно) да изповядаме Бога като Баща, да изповядаме дара на осиновението. По-рано, когато пренесохме св. Дарове на Великия Вход и ги поставихме върху св. Трапеза, свещеникът се моли със следната молитва „Изпрати Светия Дух върху тези дарове и върху всички нас”, имайки предвид момента на освещаването. С други думи, молим да ни осени Светият Дух, за да можем след малко да наречем Бога Баща, в молитвата „Отче наш”, и след това да вкусим плода от осиновлението…
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 