Устройството на Църквата

Автор: проф. д-р Здравко Пено

Църквата представлява целта на Божието домостроителство на спасението, тъй като тя в историята въвежда целия сътворен свят в Божието царство. Тя се отъждествява именно с Божието царство, което е Царството на Света Троица. За начина на присъствие на Света Троица в Църквата най-изразително говори апостол Павел в Послание до Коринтяни, когато казва: Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас. Амин (2 Кор. 13:13). Любовта на Бог Отец задейства тайната на Божието спасение и, следователно, тайната на Църквата. Благодатта на Господ Иисус Христос означава, че Синът въплъщава в Себе Си единството на тварното и нетварното, а Светият Дух, Който прави възможно общението на божествената и човешката природа в Христос, е Духът на общността, Който прави събранието на вярващите Църква.

Църквата — общност на Бъдещия век

Църквата е преди всичко общност на Бъдещия век. Според св. Максим Изповедник истината на Църквата е в Бъдещия век, а нейният образ (икона) е в историята[1]. С други думи Църквата е като дърво, вкоренено във вечността, чиито клони са в историята. Според св. Атанасий Велики тя е ״отражение и образ на Христос“[2]. Основата на нейното вечно съществуване е във Възкръсналия Христос, Който е Дървото на живота и извор на бъдещото съществуване на човека и света.

Образът на бъдещото съществуване на света може да се доближи до хората по различни начини. Един от начините е, когато казваме, че Царството Божие е присъщо именно на времето, в което живеем. Другият начин е Божието царство да се види в духоносните хора, които със своя живот и облик свидетелстват как светьт ще съществува във вечността. При това трябва да се има предвид, че като образци на истинския живот на Бъдещия век светците не могат и не трябва да се преживяват като личности извън общността — Църквата.

Събранието на верните и на света в Литургията

От казаното дотук следва, че Царството Божие трябва да се търси там, където извира истинското слово за него и където могат да се намерят истинските граждани и наследници на това Царство. Това означава, че Царство Божие трябва да се търси в Евхаристията. Според учението на много свети отци Литургията е Събрание[3] на разсеяния Божий народ и на разделеното творение в едно Тяло Христово. По думите на митрополит Йоан Зизиулас тя съдържа всички елементи, които насочват към съществуването на света в Божието царство[4].

Първият от тези елементи е събранието и то се осъществява, когато верните, т.е. светците и многообразното творение, събрани от Светия Дух, са в единство. За да има събранието на всички (на светиите) и на всичко (на света) в Църквата динамична, а не институционална природа, трябва да съществува онтологично отношение между всички елементи на това събрание. Това отношение се установява, когато всички творения осъществяват логоса на своето съществуване в Бога, по такъв начин, че Бог ги събира в хармонично, неслитно и неразделно единство[5], без да отхвърля тяхното природно различие, като показва приноса на всяко битие за целостта на съществуването. Така се проявява единството на творенията, без при това да се премахват разликите на техните природи.

Всеки дар, с който творенията разполагат, е подражаване на Божията енергия. Подражанието има за цел със своя живот тварните същества да осъществят логоса на съществуването, като допринесат за съборното единство на цялото творение. Различието на даровете показва богатството на Божията воля и изобилието на начините, по които благодатта на Светия Дух действа съборно. В това действие на Бога върху Събранието на всички и на всичко Църквата присъства във всеки дар и във всички дарове заедно.

Събранието в Христос

Центърът на Събранието на целия свят в Бъдещия век и в историята е в Личността на Господ Христос, Който е дошъл в света, за да събере отново в едно всичко, което е било разделено. В посланията до колосяни (срв. 1:18) и до ефесяни (срв. 5:23) се казва, че Глава на новото творение е Христос, Който със Своята любов привлича всичко към Себе Си. В този век в Евхаристията Той се изобразява (иконизира) от епископа, който като предстоятел на евхаристийното събрание принася сътворения свят на Бога. Епископското служение е център и основа на общността в Христос на всички църковни дарове. И все пак, тази роля не прави епископа причина или източник на божествените дарове, защото те изначално принадлежат на Христос, а не нему.

Във връзка с казаното се поставя въпросът как трябва да се разбират думите на св. Киприан Картагенски: ״Епископът е в Църквата и Църквата е в епископа и онзи, който не е с епископа, не е в Църквата“[6]? Дали в даден случай може да се постави под въпрос мястото на епископа в устройството на Църквата? Отговорът би бил отрицателен само ако високото назначение и ролята на епископа имат институционална или законова природа. Неговото място и значение в устройството на Църквата обаче имат екзистенциална и онтологична природа, което ще рече, че те не са само дадени, но и зададени, и че тяхното осъществяване изисква посвещаването на цялото им съществуване и живот. Напротив, ако епископът не изобразява (иконизира) Христос, т. е. ако с начина си на живот той е отделен от църковната общност — когато остава непокаян в греха — той губи това високо назначение. Тогава по думите на същия светец народът, който има страх Божий и който изпълнява Божиите заповеди, трябва да прекъсне връзката с епископа[7], защото има власт да избере достойни епископи и да отхвърли недостойните[8]. Св. Киприан определя като единствено служение на епископа ״дара на екзистенциалната проява на единството в Христос и непрекъснатото съгласие на народа с него[9]״, защото така се запазва есхатологичното предназначение и устройството на Църквата в историята.

Апостолското свидетелство

Истинското съществуване на света в Царството Божие включва събранието на всички и на всичко в Христос и около Христос, но преди всичко — светите апостоли. В новозаветните свидетелства апостолите се наричат съпрезвитери Христови (срв. 1 Петр. 5:1). Св. Игнатий Богоносец вижда дванадесетте апостоли в образа на презвитерите, които в Евхаристията на поместната Църква са около епископа[10]. Това е образ на Второто пришествие, за което Христос е загатнал, когато казва на апостолите: ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена (Мат. 19:28). Апостолите са изпълнили живота си със свидетелството на истината за Господ Христос до такава степен, че в съзнанието на Църквата те остават като пътепоказатели, които не могат да бъдат заобиколени в осъществяването на вярата в новия и вечен живот.

Следователно светът не може да бъде изкупен, ако не се уповава в Събранието и ако не се обедини в Личността на Христос с Бога, ако не стане Тяло Христово. Но и Христос не може да бъде Глава на преобразения свят без участието на светците в Неговото Тяло, т. е. без свидетелството на онези, които са видели и преживели в живота си Неговото Възкресение.

Устройството на Църквата в Бъдещия век се открива според принципа на иконичната онтология в този век в светите тайнства и на първо място — в светата Евхаристия. Връзката на Църквата и Евхаристията е подчертана до такава степен, че устройството на Църквата зависи от устройството на Евхаристията. Като съществува по евхаристиен начин, Църквата, макар и да е в света, показва, че не е от света. Тъй като живее извън закона на света, тя явява образа на преобразения свят, какъвто ще бъде в Царството Божие.

[1]״Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а Бъдещият век е истината“. — Вж. св. Максим Изповедник, Коментар към съчиненията на Дионисий Ареопагит, 3, 3, 2, PG 4, 137 D.

[2] Св. Атанасий Велики, Против арианите, 2, 80, ,PG 26, 316 В.

[3] Св. Методий Олимпийски, За свободата на волята, 2, PG 18, 241 В; св. Йоан Златоуст, За неяснотата на пророчествата за Христа, PG 56, 182. Вж. Jевтић, Ат. Васељенски сабори и саборно предање Цркве // На путевима отаца. I, Београд, 1991, 20.

[4] Зизиулас, J. Евхаристjска заjедница и католичност (саборност) Цркве, 142//СЦ. Београд, 1986,131-161.

[5] Св. Максим Изповедник, Мистагогия, PG 91, 665 А.

[6] Св. Киприан Картагенски, Писма LXIX, VIII, PL 4, 406: ״Scire dehes episcopum in Ecclesia esse et ecclesiam in episcopo, et si quis cum episcopo nоn sit, in Ecclesia nоn esse“, [на бълг. език: ״От това ти трябва да разбереш, че епископът е в Църквата и Църквата — в епископа, и който не е с епископа, той не е и в Църквата.“ — Вж. Методиев, М. Папите и тяхната империя (II-VII в.). ВТ, 2001, 26. – Бел. ред.]

[7] Св. Киприан Картагенски, Писма LXIV, TV, PL 4,392: ״Si vera apud insanosfuror insanabilis perseveraverit, et, recedente Spiritu Sancto, quae coepit caecitas in sua nocte permanserit, consilium nobis erit singulos fraters ah eorum fallacia separate, et, ne quis in laqueos erroris incurrat, ab eorum contagione secernere, quando nес oblatio sanctificari illic possit ubi Spiritus Sanctus non sit, пес quiquam Dominis per eius orationes et preces prosit qui Dominum ipse violavit“.

[8] Св. Киприан Картагенски, Писма LXVII, 3: ״Propter quod plebs obsequens praeceptis dominicis et Deum metuens a peccatore separare se debet, nес se ad sacrilegi sacerdotis sacrificia miscere, quando ipsa maxima habeat potestatem vel eligendi dignos sacrdotes vel indignos recusandi“. — Цит. no Λουδοβίκος, Ν. Άποφατική έκκλησιολογία τοΰ ομοουσίου, Αθήνα, 2002, 47. Чак до V в., дори и на Запад, изборът на епископ е дело на цялата поместна Църква — всички са имали полагащата им се роля в избора и са вземали активно участие в съответствие със своята служба в Църквата. Вж. Ganshof, F. Note sur l’electiоn des eveques dans l’empire romain au IV^me et pendant la premiere moitie du V^me siecle // RID A, vol. IV, 1950, 467-498. [Вж. на бълг. език и: Методиев, М. Папите и тяхната империя (II-VII в.), ВТ, 2001,45.]

[9] Λουδοβίκος, Ν. Άποφατική έκκλησιολογία τοΰ ομοουσίου, Αθήνα, 2002, 49.

[10] Откр. 4:4. Св. Игнатий Богоносец, Послание до смирненци, 8, 1, ΕΠΕ 1994,138; Послание до ефесяни, 20, 2, ΕΠΕ 1994, 4, 90.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.