Автор: архим. Василий Гондикакис

Избрах  молитвата „Отче наш”, защото мисля, че тя е най-характерната молитва, защото е „Господнята молитва”, молитвата, която Господ ни е дал. Мисля, че Господ ни е научил на  молитвата, която Той отправял, дал ни е животът, който Той живя и ни преподаде Самия Себе Си; и това е истината на Иисус Христос. Както Той казва на друго място: „Аз съм лозата, а вие пръчките” (Йоан 15:5), както връзката между лозата и пръчката е органична и сокът на лозата безшумно напредва към пръчките, така и Господ ни е дал цялото Си битие. Затова  в тази молитва – ако я отправяме съзнателно и я живеем – мисля, че живеем в Иисус Христос. Нека я проследим дума по дума.

Отче наш, Който си на небесата

Мисля, че нашият голям грях е един – т.е. много се разочароваме и забравяме едно нещо: не че сме безсилни, а че Бог ни обича. Ако ние, безсилните, имаме някакакво богатство, то това е, че Бог ни обича и Той е наш Баща. Казваме, че бащата, майката обичат детето си, не защото е добро, а защото е тяхно дете; затова е велико нещо, ако придобием това съзнание и почувстваме, че можем да наречем Бога наш Баща. Защото тази дума казва всичко. Тя ни поставя директно в атмосферата на Църквата. Някой може да е сирак, да са го изоставили неговите близки, може всичко да е загубил и да се чувства сам; но от момента, в който Бог е негов Баща, той чувства сигурност, безопасност и целият свят става негов дом. Бих се осмелил да кажа следното: нима не би било по-добре да ни изоставят всички, за да почувстваме тази Божия любов? Смея да твърдя, че и това можем да кажем. Затова в блаженствата Господ казва „блажени скърбящите, блажени жадните, блажени гладните, блажени плачещите”. Тоест дано да се лишим от човешката обич, да загубим всичко, за да почувстваме, че Бог е наш Баща. Сещам се, че веднъж попитахме една старица в Париж – рускиня: какво е монахът? –  и тя спонтанно ни каза, че монахът е човек, който виси от едно въже и това въже е Божията любов. Мисля, че в крайна сметка можем да  кажем това за всеки човек: че човекът има сила в живота си и тази сила е фактът, че Бог го обича. Дойдохме в живота и имаме надежда, защото Някой ни обича; и този Някой е силен независимо дали ние сме безсилни.

 „Отче наш, Който си на небесата”. Наш Баща не е просто някой, който може да бъде локализиран тук и там, а е на небесата, небесният Баща. Следователно, целият свят, цялото небе става наш дом. Така можем да се чувстваме уютно и свободно. Затова се казва, че когато известили Евагрий Понтийски, един от първите подвижници в Нитрийската пустиня, че баща му умрял, той реагирал спонтанно и казал „не богохулствайте! Баща ми никога не е умрял!”. Чрез първото изречение Господ ни окуражава, прави ни Негови братя и ни казваме да наричаме Неговия Баща  наш Баща.  Отците казват и нещо друго : Казваме на Бога „Отче наш” –  т.е. не казваме просто Отче мой – и затова Бог е Баща на всички нас и така всички сме братя помежду си.

„да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство”

В тези изречения отците на Църквата ни виждат присъствието на Сина и на Светия Дух. В тези две изречения „Отче наш … да дойде Твоето царство”, присъства цялата Света Троица. Името на Бог Отец е Словото на Бог Отец – Синът Божий, а царството Божие е Светият Дух. (Дори съществува по-древен евангелски  ръкопис, където вместо „да дойде Твоето царство” се казва „Светият Твой Дух да дойде върху нас и да ни очисти”). Следователно, тук имаме присъствието на Света Троица.  Именно това, което казваме – „Вярвам в Един Бог Отец, Вседържител…, в Един Господ Иисус Христос …, в Светия Дух”. „Да се свети Твоето име”. Молим се да се свети Божието име. Тук, ако виждаме това, което казват отците, че името на Бог Отец е Синът и Словото Божие, тогава можем да  свържем думите „да се свети Твоето име” с онова, което Господ казва „и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (Йоан 17:19). Думите „посветявам Себе Си” означават, че Аз жертвам Себе Си, за да се осветят в истина, реално, верните. Така и ние, когато казваме „да се свети Твоето име”, сякаш казваме: да се свети жертвата на Сина и Слово Божие. Затова Господ е нашето освещение, изкупление и правда. „Да дойде Твоето царство”, да дойде Светият Дух на Петдесетница; и Светият Дух винаги идва, а Църквата е постоянна Петдесетница.  В тези три изречения виждаме присъстваща цялата Света Троица. В тях също можем да видим  реалността на епиклезата в централната молитва на св. Литургия, където, свещеникът моли Бог Отец да изпрати Пресветия Дух и да претвори хляба и виното  в Тяло и Кръв Христови.

„да бъде Твоята воля”

Стигаме до четвъртото изречение, което е централното изречение на молитвата „Отче наш” и централният момент от живота на Господа и на нашия живот:  Това е изречение: „да бъде Твоята воля”, което навярно може да се оприличи с „Амин!” от епиклезата. Думите „да бъде Твоята воля” са завършек и обобщение на предишните изречения, където казваме „да се свети Твоето име”, „да дойде Твоето царство” „да бъде Твоята воля”. Обръщаме се към Бога, казваме да се свети Неговото име, да дойде Неговото царство, да бъде Неговата воля.  Даваме всичко на Бога и това се утвърждава и обобщава в едно изречение– „да бъде Твоята воля”.  За да разберем по-добре значението на думите „да бъде Твоята воля”, е добре да си припомним това, което Господ казва, че е слязъл от небето да „изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело”, както и „Моят съд е истинен”; т.е. Моят съд е справедлив и правилен, защото „не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил”. И нещо друго. Помните срещата на  Господ със Самарянката, когато учениците Му дошли и Му казали „Рави, яж!”, а Той им отвърнал, че „Аз имам да ям храна, която вие не знаете. Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело”. Това, което Мене Ме храни, е да върша волята на пратилия Ме Отец.

Мисля, че това е основното нещо, което определя живота на Господ и нашия собствен живот.  Затова по-късно виждаме Господ в часа на Гетсимания, т.е. в часа на реалната борба – някой би казал  часът на силното сътресение, където всичко се изпитва, и Господ „понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно” – да казва „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мат. 26:42). Това, което Господ ни е зарекъл да казваме, и Той го е казал в трудния момент и продължава спокойно, но и като Вседържител, към Страданието, именно защото, казвайки „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”, непосредствено се обръща вътрешно, получава допълнителна сила и продължава напред.  Не би било лошо да се пренесем и в нашия собствен живот. Ние се подвизаваме в нашия живот, поставяме начало, имаме планове, програми, вървим добре, но в даден момент можем да минем през трудности. Мисля, че не съществува човек, който да не мине през своята Гетсимания.  В часа, когато всичко рухва, само тогава всичко възкръсва и само тогава човек разбира това, което Господ е казал, а именно да върша волята на изпратилия Ме Отец, а не Моята, е това, което ме храни. В онзи момент, където всичко се руши, не съществува никаква надежда, никаква светлина и всичко е покрито с мрак, ако човекът каже – Боже мой, да бъде Твоята воля!, той веднага получава допълнителна сила, бива вдигнат и честно и царствено напредва по пътя, към Пасхата, която е Христос, в процес, който никога не спира.

След това човек ще благодари на Бога не за лесните неща, а за трудностите в живота си и за своята Гетсимания, която го е принудила – в артикулирането на собственото си аз –  да каже свободно своя помисъл, да стигне до „Боже мой, да бъде Твоята воля”. Мисля, че това „да бъде Твоята воля” прилича с миросъздателното „да бъде”, (Това, което се казва „Той каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха”) и с литургичното „да бъде” (когато свещеникът извършва Тайнството св. Евхаристия , моли Отец да изпрати Светия Дух и да претвори хляба в Тяло Христово и виното в Кръв Христова и казва Амин! Амин! Амин!, – и оттук Тайнството вече е извършено. Съществува връзка между миросъздателното и литургичното „да бъде”(т.е. Амин!)). Когато човек съзнателно каже „Боже мой, да бъде Твоята воля и върху мене” това прилича на казаното от Девата на Архангел Гавриил „нека ми бъде по думата ти”, да бъде в мене, в моето същество, в мене, по думата ти; Боже мой, да бъде по Твоята  воля! Оттук човекът се освещава и получава допълнителна сила. Авва Исаак Сириец казва, че, бидейки послушен на Бога, човек може да стане бог по благодат и от небитието да създаде нови светове: човекът става съвършено нов, безсилният получава допълнителна сила, мъртвият получава нов живот и продължава напред.

Тогава той разбира, че моментът, когато спокойно може да каже „Боже мой, да бъде Твоята воля, а не моята”, наистина е реална храна. Затова виждате, че истинският богослов не е този, който отива в университета и получава отлични оценки, понеже помни няколко хронологии, няколко имена или пише даден труд; а истински богослов, който познава коя е силата и истината на учението на Господа е този, който в трудния момент казва: да бъде не моята, а Твоята воля! Тогава целият Бог влиза в него, прави самия човек богослов, прави го бог по благодат и по един друг начин напредва в Иисус Христос.  Както Господ възкръснал и минавал през завторени врати, така и човекът, този безсилен, но и всесилен чрез Божията благодат, напредва независимо дали проблемите са решени или нерешени. Затова, ако евентуално минаваме през трудности, нека казваме своя помисъл свободно; нека човек се изрази, както иска, защото Бог е наш Баща. Но след това нека кажем – Боже мой, аз не зная, Ти знаеш, Ти ме обичаш повече, отколкото  аз ги обичам и те (моите близки) повече принадлежат на Тебе всички, отколкото на мене. Затова нека бъде Твоята воля.  Ако Твоята воля външно изглежда разруха, да бъде разруха. По-добре богопожеланата разруха, отколкото всякакъв успех по човешка воля, който е истинско пропадане и истинска разруха. Затова „да бъде Твоята воля” е израз, която ни храни и възкресява в друго пространство.

(първа част от беседата на архим. Василий Гондикакис върху молитвата „Отче наш“, превод: Константин Константинов)

Следва

Реклами