Автор: проф. д-р Здравко Пено
Животът на Господ Христос (христологията) е немислим без благодатното действие на Светия Дух (пневматологията) и без неизменяемия, безсмъртен и вечен живот на Света Троица (триадологията).
В идването на Господ Христос в света участва цялата Света Троица. Макар че само Синът присъства самодействено (= автургично) в света[1], Света Троица акцентува и самото име Христос. ״С изповядването на Това име — според св. Василий Велики — изповядваме цялата Света Троица: Бог, Който е помазал Сина, Сина, Който е помазан и самото помазание — Светия Дух, с Който Синът е помазан“[2]. С тези думи св. Василий е тълкувал вярата на апостол Петър, който е изповядал как Бог помаза с Дух Светий и със Сина Иисуса от Назарет (Деян. 10:38), както и пророчеството на Исая за Господ Христос, записано и в Евангелието на апостол Лука: Духът Господен е върху Мене (Лука. 4:18; срв. Ис. 61:1). Въплътеният Логос явява в Себе Си Отца и Духа, защото, както учи св. Максим Изповедник, ״целият по същност беше Отец и целият — Дух Светий: и двамата невъплътени, във всесъвършения и въплътен Син“[3].
Личностите на Света Троица в Домостроителството на спасението
Във всяко Божие действие от началото на сътворяването на света до края на историята Личностите на Света Троица действат заедно, макар всяка Личност да има различна роля в Божието домостроителство (= икономия) на спасението[4]. Това се вижда особено във Въплъщението. Отец е Онзи, Който благоволи, Който иска спасението на творението. Синът по благоволението на Отца се въплъщава и приема в Себе Си човешка природа. Светият Дух съдейства при Въплъщението и осъществяването на Божия план за спасението, макар Сам да не взема върху Себе Си съдбата на творението и да не се въплъщава. Светият Дух е Дух на свободата и там, където Той диша, се разрушават връзките на природната необходимост, т. е. природата става свободна от последиците на прародителския грях.
Божието домостроителство започва от Отца, но и завършва в Него, тъй като Синът и Светият Дух принасят света на Отца. Цялата христология е движение от Отца към Отца чрез непрекъснатото присъствие и действие на Светия Дух. Следователно пътят на Божието действие в света е от Отца чрез Сина в Светия Дух, а пътят на принасяне на света на Бога е в Светия Дух чрез Сина към Отца. Именно в това се проявява единството на троичното действие на Бога и връзката на христологията с пневматологията.
Във връзка с отношенията на Личностите на Света Троица към света трябва да се отговори на въпросите как е възможно да се запази троичното единство, когато една Личност — Синът Божий — приема съдбата на света, т. е. въплъщава се, без това да правят и другите две Личности, и как е възможно Синът да не изоставя Отца и Светия Дух и да не прекъсва с Тях личното отношение, което има от вечност? Отговорът е, че всяка Личност на Света Троица е свободна да създава уникални отношения сьс света, без да нарушава вътретроичните отношения, които остават такива, каквито са от вечност.
Светият Дух и общността на верните
Православното разбиране на отношението между христологията и пневматологията предполага взаимната връзка на Христос и Светия Дух. Според св. Ириней Лионски достъп до източника на Светия Дух имаме единствено в Тялото Христово, защото ״там, където е Църквата (= Тялото Христово), там е и Духът Божий“[5]. Когато пневматологията се вгради в самите основи на христологията, тогава Христос не е просто водач на един човек или пък на една група, която Го следва[6], а е Личност, Която чрез Светия Дух обхваща в Себе Си всички вярващи. Така Светият Дух не е само Духът Христов, но и Духът, Който създава общност от много личности (срв. 2 Кор. 13:13). Това означава, че верните свързват своето съществуване със Света Троица като общност на три Личности, с Христос, Който е взел върху Себе Си съдбата на света, и със Светия Дух, Който ги въвежда в живота на Бъдещия век.
Като се имат предвид тези отношения в Божията икономия трябва да се избягва всяка тенденция за преподчертаване на христологията за сметка на пневматологията. Даването на приоритет на христологията е последица от това, че западните богослови са били ״погълнати“ от историята, т. е. от историческите събития в живота на Христос. Поставянето на особен акцент върху Христос води до христомонизъм и така се изоставя ролята на Светия Дух, Който проявява Христовата човешка природа, свободна от връзките на историята. Освен това с изместването на пневматологията на втори план се изгубва от поглед есхатологичното действие на Светия Дух, Който въвежда Царството на Бъдещия век в историята.
[1] ״Нито Отец, нито Духът присъства автургично (самодействено), а само Логосът“. — Вж. св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 2, PG 150, 533 А.
[2] Св. Василий Велики, За Светия Дух, 12, 28, ΕΠΕ 1974, 10,348-350.
[3] Св. Максим Изповедник, Кратко изяснение на Господнята молитва ״Отче наш“, PG 90, 275.
[4] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 2, PG 150,532 D-533 А
[5] Св. Ириней Лионски, Изобличение и опровержение на лъжливото знание, 3, 24, 1, PG 7, 966 С.
[6] Пример за такъв, в основата си индивидуалистичен подход към Христос е книгата на Тома Кемпински ״Подражание на Христа“.
Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.