Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?

Автор: о. Сергий Круглов

Един стар спор: могат ли чудесата да бъдат за човека доказателство „за Бога“, за истиносттта на християнската вяра? Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?

Могат, разбира се.

Но навярно само в един случай: ако сърцето на човека вече е открито по посока на Христа, ако в него вече има някаква вяра… А това не се случва с всекиго и не по всяко време.

Затова и понякога изпитваме неловкост, като четем и слушаме за разни православни апологети, свято убедени, че последните открития в синдологията (диалога за Плащаницата) или широко обнародваните данни от експертизите, които удостоверяват, че патриархът, който влиза на Велика Събота в кувуклията, няма в себе си кибрит, неопровержимо ще накара невярващите утре да дойдат на изповед и причастие в близкия храм.

Ще спомена едно семейство… Мъж и жена, и двамата православни, въцърковени. Всички се умиляват, като ги виждат как предано стоят на служба със своите малки дечица, които, както е известно на всички енорийски бабички, са ангелчета в плът и толкова обичат свещите, отчетата, камбанния звън и червените яйца..

Но освен малките деца, в семейството има и голямо момче. Същият той е Изгубената овца на стадото… И от това следват поток сълзи, изплакани от майка му на изповедите, които тя първоначално започва със своите грехове, но неизменно преминава към искане на съвети от свещениците, как и с какви молитви да накара сина си да повярва, в кой манастир и към коя икона да се обърне, откъде да си напълни малко богоявленска вода.

Те са доста състоятелни хора, така че можеха да си позволят поклонничества в чужбина, и в течение на няколко години посрещаха Пасха на Светите Земи. И ето накрая уговорили своето 16-годишно дете да отиде с тях. Така да се каже – там е земята на светите чудеса, по която е ходил Самият Спасител, там има множество светини, може ли всичко това да не подейства на младия скептик, може ли да не го убеди да се обърне към вярата и Църквата?!…

С помощта на благословии от няколко прости енорийски свещеници и от един манастирски старец, те заминаха. И се върнаха – съвършено разстроени, и отново майката проливаше поток сълзи за каменосърдечието и неверието на своя син, изобличавайки в същото време „бездуховността“ и „израждането“ на съвременната младеж: когато на Велика Събота в храма на Гроба Господен започнало слизането на Благодатния огън, младежът, стоящ заедно с родителите, направил няколко снимки с айфона си, след това видимо му доскучало – и почнал да играе някаква игра на този същия айфон..

„Какво да правя, отче?!“. На този майчин въпрос аз и казах някакви заучени неща, от тези, които ние, свещениците, често казваме на родителите:  че насила нещата не стават, че трябва просто да се молят за него… Отговорих и не вложих особено сърцето си в думите: уви, топлохладността е обичайно явление, което често се наблюдава у хората. В това число и у младите.

Вложих сърцето си малко по-късно, когато след няколко дни този младеж дойде при мене в храма – просто да си поговорим.

Благодатният огън, красотата на храмовете и богослуженията, чудесата на православието, с които родителите се опитвали да поразят въображението на юношата, не предизвикали у него никакво впечатление. В нашия век, век на чудесата на науката и техниката, векът на интернет и падането на всички граници, във века на изострената виртуална реалност, децата ни виждат какви ли не специални ефекти и още повече – те живеят в тях и са свикнали с тях…

Но младежът питаше за друго. При това питаше с такава – може би – не дори още и вяра, но със жажда за вярата, с такава болка и искреност, че в главата ми зазвуча: „Не си далече от Царството Божие“… Оказа се, че той прекрасно знаеше Новия Завет, чел беше и от Стария, опитал се беше да чете отците на църквата и религиозните философи. Той търсеше отговори на главните въпроси: как да живее?

„Бог е влязъл в живота ми“, каза той, „чувствам го, но в същото време това ми причинява доста неудобства, но и без Бога не мога да живея, съвестта не ми позволява – а в нашето време, огледайте се наоколо, съвестта е качество на неудачниците, ако постъпваш по съвест, няма да си в челните редици на обществото, да не се стремиш да настояваш на своето си на всяка цена – значи, да си глупак… Как да стане?

Как например да простя на врага си, ако с ума си разбирам, че трябва, а всичко вътре въстава срещу това? Как да съм с момичето, с което се срещам – тя е и „сексапилна“, и е от добро семейство, и т.н, но нямам любов към нея, ако се гледа от страната на Христос, да бъдем честни – това е разврат?!

Майка ми и баща ми ме готвят за престижен университет, баща ми в същото време ме готви да стана партньор във фирмата – защо ми е всичко това, ако рано или късно ще умра? Христос е направил революция и ни е дал свобода – защо ми е да живея, да се търкалям по релсите, начертани за мен от „предците“? Да бъда като тях – самодоволни, смятащи се за християни само затова, че имат приятели свещеници, даряват на храма, сутрин и вечер четат молитви от книжки, а в пости вместо месо ядат скъпи плодове?

Какво е православието – дали е само един душевно-телесен фитнес, както е у моите предци, или има още нещо – това, което подозирам, че рано или късно ще ми докара скърби и изпитания, за които още не съм съвсем готов?… Защо много вярващи, в това число и свещеници, повтарят Христовите заповеди за блаженствата, поучават с тях другите, а самите те живеят по съвсем различен начин?“…

Имаше още много въпроси. И всичките въпроси бяха на един достатъчно зрял човек, търсещ истински Христа. Както се казва – въпроси не на бита, а на битието. Въпроси не за чудесата и не за доказателствата, че „има Бог“ – а за най-важното, за това как да се живее.

Разбира се, чудесата, благодатният огън, богоявленската вода, мироточивите икони – всичко това е част от православния живот. Но не е неговата основа. И колко често ние, служителите на Църквата, вместо да заведем един такъв търсещ вечния живот човек към Христа, му даваме иконка и набор от книжки, сред които молитвеник и „Православните чудеса на ХХ век“ и считаме, че сме направили всичко, което сме можали…

Възможно е да заведеш някого при Христа не чрез гледане на филми за слизането на благодатния огън, но чрез проповядване на Евангелието. Главното средство на тази проповед  не са дори и правилните думи, колкото собствения ни живот в Христа. А с него – ние заедно с вас, скъпи братя, сестри и събратя-отци, много често срещаме трудности…

източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров