Божествената дилема и нейното разрешение във Въплъщението

Автор: св. Атанасий Велики

(Глава 2. от „Слово за въчеловечаването на Словото и за явяването Му чрез тяло пред нас“)

6. По тази причина, понеже смъртта надделяла над човеците и тлението владеело над тях, човешкият род погивал, разумният човек, сътворен по Божия образ, чезнел и Божието дело се подривало, защото смъртта, както вече казах, получила оттогаз насетне законна [14] власт над нас, а от закона не можело да се избяга, тъй като бил положен от Бога поради престъплението [15], и резултатът бил наистина както чудовищен, така и неподобаващ. Защото, от една страна, би било чудовищно Бог да се окаже неистинен след като веднъж е казал; тоест, ако след като Той е повелил, че престъпвайки заповедта, човек трябва да умре, след престъплението човекът да не умре, а да се прекърши Божието слово. Понеже Бог не би бил истинен, ако след като е казал, че трябва да умрем, човекът останел жив.

Също така би било неподобаващо съществата, някога сътворени разумни и имали причастност в Словото, да погинат и да се върнат обратно към небитието чрез тление. Защото не би било достойно за Божията благост сътворените от Него неща да трябва да погинат поради измамата, упражнена върху човеците от дявола, а особено пък би било чрезмерно неподобаващо Божието дело в човечеството да трябва да се прекрати, независимо дали поради собствената им небрежност, или поради измамата на злите духове.

И тъй като разумните същества погивали и такива произведения били по пътя на погибелта, какво трябвало да стори Бог в Своята благост? Да позволи на тлението да надвие против тях и на смъртта да ги държи здраво? В такъв случай, каква била ползата, на първо място, изобщо да ги сътворява? Понеже по-добре би било въобще да не се сътворяват, отколкото веднъж сътворени, да бъдат пренебрегнати и оставени да погинат, защото пренебрегването демонстрира слабост, а не благост у Бога (тоест, ако Той позволява да се погуби Неговото собствено дело, създадено някога от Него) и то много повече, отколкото ако Той изобщо не бил никога сътворявал човеците. Защото, ако Той изобщо не ги бе сътворявал, никой не би могъл да вмени слабост, но след като веднъж вече ги сътворил и ги създал от нищото, щяло да бъде крайно чудовищно делото да пропадне, и то пред очите на Създателя. Следователно, било немислимо Бог да остави човеците на произвола на тлението, понеже това би било неподобаващо и недостойно за Божията благост.

7. Но също както трябвало да се наложи осъществяването на такова следствие, така от друга страна, онова, което е истинно в Бога, е насочено срещу него – че Бог трябва да остане верен на закона за смъртта, който е положил, защото било чудовищно Бог, Отецът на истината, да се покаже лъжец заради нашата полза и съхранение. И така, още веднъж, какво решение е било възможно да вземе Бог? Да иска покаяние от човеците за тяхното престъпление? Това би могло да се счете достойно за Бога, сякаш както чрез престъплението човеците са станали подвластни на тление, така и чрез покаяние биха могли да се върнат отново към нетлението. Но покаянието, първо, нито би отговаряло на онова, което е истинно в Бога, защото ако човеците не останели в хватката на смъртта, Бог пак щял да остане неистинен, нито пък – второ, покаянието извеждало човеците от присъщото на тяхната природа, а единствено ги предпазвало да не съгрешават. Ако това било случай единствено на престъпление, а не и на следващо след него тление, покаянието би било напълно достатъчно, но ако още с начеването на престъплението човеците станали подвластни на тлението, свойствено на тяхната природа, и се лишили от благодатта, която имали, бидейки (сътворени) по Божия образ, какъв по-нататъшен ход бил необходим? Или какво се изисквало за такава благодат и такова извеждане, ако не Словото Божие, Което също така в началото сътворило всичко от нищо? Защото Нему се падало както да приведе отново тленното към нетление, така и да запази непокътнато онова, което е истинно у Отца във всичко, понеже бидейки Слово на Отца и превъзвисен над всичко, Той единствен по природа е бил в състояние както да възсъздаде всичко, така и да е достоен да пострада за всички и да бъде посланик за всички пред Отца.
8. За тази именно цел, невещественото, нетленно и нематериално Слово Божие влязло в нашия свят, макар в определен смисъл, Той да не бил далеч от нас [16] и преди, понеже никаква част от творението не е била без Него, Който изпълва всички неща навсякъде, оставайки в единство със Своя Отец. Но при нас Той идва в благосклонност да ни покаже любов и да ни посети, и виждайки расата от разумни същества да е на път да изчезне и как смъртта владее над тях чрез тлението; виждайки също, че заплахата при престъплението е осигурила здрава хватка на тлението, което ни било сполетяло, а също как било чудовищно законът да пропадне, преди да бъде изпълнен; виждайки, също така, непристойността на случилото се – че нещата, на които Самият Той бил Творец, погивали; виждайки още, превъзхождащото зло на човеците и как малко по малко те го възправяли до непоносими висоти против самите себе си; и виждайки най-сетне, как всички човеци били под смъртното наказание, Той се смилил над нашия род, съжалил се над нашата немощ, проявил снизхождение към тлението ни, и неспособен да понесе смъртта да се окаже победител, и за да не погинат създанията, и делото на Неговия Отец в човеците да не се обърне на нищо, Той взел на Себе си тяло – и то от не по-различен вид от нашите. При това, Той желаел не просто да се въплъти или просто да се яви [17], понеже ако искал просто да се яви, Той можел да разкрие Своето божествено явяване по някакъв друг и при това по-висш начин. Но Той приема тяло като на нашия род и то не просто така, а от безупречна, неопетнена девица, непознала мъж – едно тяло чисто и наистина неомърсено от мъжко сношение. Понеже Сам бидейки могъщ, и Създател на всичко, Той подготвя това тяло в девицата като храм за Себе си и го приема за Свое собствено като инструмент, в който да се разкрие и който да обитава.

Приемайки така тяло, досущ като нашите, понеже всичките били под наказанието на смъртното тление, Той го предал на смърт вместо всички и го предложил на Отца, правейки това поради любовта Си, така че, първо, в Него да умрат всички впримчени и да се отмени закона за погублението на човеците, защото неговата сила се изразходила напълно в тялото на Господа и вече нямал сила срещу човеците, Негови събратя; и второ, при все че човеците се били обърнали към тлението, Той да може да ги върне отново към нетление и да ги оживи от смъртта чрез посвещаването на Своето тяло и чрез благодатта на Възкресението като направи смъртта да изчезне от тях, като слама в огъня [18].

9. Понеже Словото, виждайки как тлението на човеците не може да бъде надвито другояче, освен чрез смърт като задължително условие, и бидейки в същото време като безсмъртно Слово и Син на Отца неспособно да умре, Той приел за тази цел тяло, способно на смърт, за да може то чрез принадлежността си на Словото, Което е над всичко, да може достойно да умре вместо всички, а самото то поради идването на Словото да пребивава в него да остане нетленно, за да може след това да се сложи край и на тлението на всички други чрез благодатта на възкресението. Именно чрез предаването на смърт като приношение и жертва без недостатък, на приетото от Самия Него тяло, Той отведнъж отменил смъртта на Своите събратя, чрез принасянето на нещо равностойно, понеже бидейки над всичко, Словото Божие естествено, чрез предлагането на Своя собствен храм и телесен инструмент за живота на всички, изпълнило в смъртта Си всичко дължимо. И по този начин Той, нетленният Син Божи, чрез единението с всички посредством подобно естество, естествено облякъл всички в нетление чрез обещанието за възкресение, понеже действителното тление на смъртта не притежава власт над човеците, поради Словото, което чрез Своето едно тяло, е дошло да обитава между човеците.

И също както когато някой велик цар влезе в голям град [19] и се настани в една от неговите къщи, при всяко положение целият град се приема за удостоен с висока чест, и врагове и грабители престават да го нападат и мародерстват, но напротив, счита се, че му се полагат всякакви грижи поради пребиваването на царя в тази едничка къща там; също така е и с Царя на всичко – защото след като Той дошъл в нашата страна и живял в едно тяло измежду Своите събратя, вследствие на това всичките кроежи на врага срещу човешкия род се осуетили, а тлението на смъртта, което по-рано ги държало в своя власт, се прекратило, понеже човешкият род би погинал напълно, ако Господа и Спасител на всички и Син на Бога, не беше дошъл между нас, за да сложи край на смъртта.

10. Наистина, това велико дело било напълно достойно за Божията благост. И ако щом един цар след като е основал дом или град, когато той се напада от грабители поради безгрижието на жителите, по никакъв начин не го пренебрегва, но въздава за него и го спасява като свое собствено дело, без да обръща внимание на безгрижието на народа, а по-скоро на подобаващото на себе си, то колко повече Господ, Словото на всеблагия Отец нямало да пренебрегне Своето дело – човешкия род – отиващ си в тление; но освен че премахнал настъпилата смърт чрез предложението на собственото Си тяло, Той поправил тяхното пренебрежение чрез Своето собствено учение като възстановил всичко принадлежащо на човека чрез Своята собствена сила.

А за това човек може да се увери от ръцете на собствените вдъхновени ученици на Спасителя, ако попадне на писанията им, където те казват: „Защото любовта Христова ни обхваща, кога разсъждаваме върху това, че щом един е умрял за всички, всички са умрели. А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна“ [20] – нашия Господ Иисус Христос. И другаде: „Но виждаме, че Иисус, Който бе малко нещо понизен пред ангелите, зарад претърпяната смърт бе увенчан със слава и чест, та по Божия благодат да вкуси смърт за всички.“ [21]  Същият по-нататък посочва, както следва, защо било необходимо не някой друг, а точно самият Бог Слово да се въплъти: „Защото подобаваше на Оня, заради Когото е всичко и от Когото е всичко, след като приведе в слава много синове, чрез страдания да усъвършенства началника на тяхното спасение,“ с които думи той иска да каже, че не принадлежало никому другиму да свърне обратно човека от настъпилото тление, освен на Словото Божие, Което ги и сътворило изначално. А че именно, заради жертвата за такива тела като Неговото собствено, Самото Слово също приело тяло– точно към това се отнасят тези техни думи: „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство.“ [22] Защото чрез жертването на Своето собствено тяло, Той освен че сложил край на закона, който противостоял срещу нас, също и положил за нас начало на нов живот [23] чрез надеждата за възкресение, която ни дал, понеже както чрез човек смъртта придобила власт над човеците, така и обратно по същия начин, чрез станалото Човек Божие Слово, настъпили разгрома на смъртта и възкресението на живота, както казва и човекът, носил [24]  Христа: „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ [25], и така нататък. Затова, ние повече не умираме като осъдени на смърт; а като човеци, които възкръсват от мъртвите, ние очакваме общото възкресение на всички, „което, кога му дойде време, ще открие блажения и едничък Властител“ [26], Бог, Който също така го изработил и го дарувал нам.

Това е и първата причина за ставането на Спасителя Човек, но и от следващите причини може също така да се види как Неговото благословено [27] идване сред нас било уместно да се състои.

 

Бележки:

14 Битие 3 : 15, бел. прев.

15 Галатяни 3 : 19, бел. прев.

16 Деяния 17 : 27, бел. прев.

17 Виж също „Глава 7. Опровержение на езичниците“, 43. Бел. прев.

18 Тук сравнението е обърнато, понеже обикновено хората са „слама“, а смъртта – „огън“ (Матей 3 : 12, Лука 3 : 17). Бел. прев.

19 Вероятно подсказано от тогавашната практика на императорите. По подобен начин няколко години по-късно (326) е бил почетен и Константинопол. Бел. прев.

20 2-ро Коринтяни 5 :14, 15, бел. прев.

21 Евреи 2 : 9,10, бел. прев.

22 Евреи 2 : 14,15, бел. прев.

23 Или „… ново начало на живот…“ , бел. прев.

24 Галатяни 6 : 17, бел. прев.

25 1-во Коринтяни 15 : 21,22, бел. прев.

26 1-во Тимотей 6 : 15, бел. прев.

27 Или „благодатно“, бел. прев.

превод: Никола Антонов