Автор: св. Порфирий Кавсокаливит

Христос е най-висшият ни стремеж, най-висшето жела­ние – няма нищо по-висше. На всичко сетивно можем да се наситим, но на Бога не можем да се наситим. Той е всичко. Бог е най-висшето ни желание. Никоя друга радост, никоя дру­га хубост, нищо не може да се сравни с Него. Какво повече от най – висшето?

Любовта към Христа е нещо особено. Няма край, няма насита. Дава живот, дава мощ, дава здраве, дава, дава, дава… И колкото повече дава, толкова повече човек иска да обича. До­като човешката любов може да повреди човека, да го побърка, то, когато възлюбим Христа, всяка друга любов отстъпва. Всяка друга любов може да се насити. Христовата любов няма наси­та. Плътската любов има насита. След това може да дойде ревност, негодувание, дори и да се стигне до убийство.

Може да се превърне в омраза. Любовта в Христа е неизменна. Свет­ската любов трае малко време и после постепенно изстива, докато божествената любов става все по-силна и по-дълбока. Всяка друга любов може да доведе човека до отчаяние. Бо­жествената любов обаче ни въздига до сферата на божестве­ното, дарява ни покой, радост, пълнота. Другите наслади уморя­ват, а тази е непрестанно неутолима. Това е една ненаситна насла­да, която никога никому не омръзва. Това е висшето благо.

Човек може да се пресити от всичко, освен от едно – ко­гато се съедини с Христа. Обича, обича, обича и колкото пове­че обича, толкова повече иска още по-силно да обича. Вижда, че още не се е съединил, не се е отдал на Божията любов. Посто­янно е обзет от влечението, желанието, радостта да достигне до най-желаното, до Христа. Постоянно пости, постоянно пра­ви поклони, постоянно се моли, обаче все не е удовлетворен. Не разбира, че вече е достигнал до тази любов. Не чувства, че това, което желае, вече го е изпълнило, че го е получил, че го живее. За тази божествена любов, за тази божествена обич копнеят и жадуват всички аскети. Опияняват се с божествено­то опиянение. С това божествено опиянение тялото може да остарява, да увяхва, духът обаче се подмладява и разцъфтява.

Химните и тропарите на Църквата са изпълнени с божест­вена любов. Чуйте какво се казва в канона на свети апостол Тимотей:

„Като си възжелал горещо най-висшето желание

и си се съразтворил в любовта,

преминал си към жадувания друг живот, богоприятни,

където винаги виждаш своя Любим и се насищаш със съзерцаването Му.“

(Канон на св. апостол Тимотей – 4-та песен, 3-и тропар)

„Съразтворил“ означава – ставаш едно, съединяваш се с възлюбения. А „насищаш“ означава – изпълваш се. О, велики слова! Събирайте си такива думи, които показват божествена­та любов, божествената лудост. Не можеш да им се наситиш! Да, любовта към Христа няма насита. Колкото повече Го оби­чаш, толкова повече си мислиш, че не Го обичаш и искаш да Го обичаш все повече. Същевременно обаче душата ти се из­пълва с присъствието Му и с неотнимаема радост в Господа. Тогава не искаш нищо от този свят. Нещо подобно пише авва Исаак Сирин: „Радостта, която извира от Бога, е най-силната в този живот и който опита от нея, не само че не иска да обръща внимание на страстните желания, но дори и собствения си жи­вот, или каквото и да било сетивно нещо не иска да предпочете пред тази радост, ако тя е истинска, а не измамна. Божията любов е по-сладка от временния живот… по-сладка е от медна пита. Любовта не изпитва скръб, ако трябва да приеме и най-тежка смърт за обичните й… и на онова сърце, което я е приело, всяка сладост на този свят се струва излишна, понеже нищо друго не може да се сравни със сладостта от познаването на Бога“.

И в „Разговори със себе си“ на блажени Августин четем:

„Обичам Те, Господи Боже мой, и желая да Те обичам винаги и все повече. Защото Ти наистина си по-сладък от най-хубавия мед, по-хранителен от най-отбрано мляко и по-блестящ от всичката светлина. Затова за мен Си по-ценен и от златото, и от среброто, и от скъпоценните камъни…

О, любов, която винаги си повече от гореща и никога не изстиваш! Изгори ме!…

Ще Те възлюбя, Господи, защото Ти пръв ме възлюби. И къде да намеря думи, за да опиша всички примери за Твоята велика любов към мен?…
Украсил Си ме още със светлината на лицето Си, която Си поставил като надпис над входа на сърцето ми…“

Из „Старецът Порфирий Кавсокаливит – Живот и слова”