(Из срещи с мисионери)

Автор: схиархим. Йоаким Пар

… Какво е необходимо да направим, за да придобием мисионерски светоглед?

Мисля, че една от грешките, с които съвременния свят се опитва да флиртува, се състои в това, че уж съществуват множество религиозни вярвания, които са различни помежду си, но с еднакво приемливи на вид разбирания за християнството. Това е лъжовно твърдение. Има само една Църква. Има само едно християнство. Има само едно разбиране на това, какво е християнство – и множество негови „недоразбирания“. Има множество псевдоцъркви и само една Църква. На нас като православни християни ни е нужно да разберем, каква е нашата Църква. Мисля си, че ако днес направим една анкета между събралите се тук, навярно бихме получили толкова интерпретации на това, какво е Църква, колкото са и хората. Но на нас ни е необходимо да разбираме Църквата така, както Църквата разбира сама себе си. И тук е началото на вашия път като мисионери.

В Мат. 28:16-20 Господ Иисус Христос дава на Своите ученици и апостоли заповед, която някои богослови наричат „Великото призвание“: „Идете и научете всички народи, като ги кръстите в името на Отца, и Сина, и Светия Дух“. Ние не мислим в такива категории. Ние мислим за това, как можем да влезем в диалог с хората. Но преди да влезем в диалог, трябва да знаем, какво можем да им предложим. Как може да се стремим да ставаме мисионери, ако самите ние не вярваме в това, в което се опитваме да научим другите? Ако ще ставате мисионери, но не се молите всеки ден – оставете това дело. Ако ще ставате мисионери, но не четете ежедневно и молитвено Свещеното Писание – оставете това дело. Ако ще ставате мисионери, но нищо не знаете за църковното Предание, не четете Свети Отци – оставете това дело. Ако вие не се изповядвате, не се причастявате, не се молите всяка неделя по време на Божествената литургия и при това ще ставате мисионери – оставете това дело. На какво можете да научите хората? Не можем да им дадем това, което ние самите нямаме. И това е само началото, което трябва да ви накара да разберете, колко фундаментална задача стои пред вас.

… Твърдо вярвам, че вие не можете да живеете във вярата без живот в църковната община. В мнозинството от нашите храмове такива общини отсъстват. Затова трябва да помислим, как можем да сформираме една действена, жива община от вярващи. Дори и да встъпите в диалог с хората, къде щи ги заведете? Ще им дадете катехизаторска литература  и ще кажете: „Наслаждавайте се“? Ще им покажете прекрасните икони и ще кажете: „Трябва да покриете стените си с икони“? Какво можем да им предложим? Говоря за вярата, вие ще вдъхновите хората да направят своя житейски избор, но къде ще ги пратите след това? В енория, в която ще им кажат: „Не ви е нужно да постите“, „Ако не сте женени, а просто съжителствате – няма проблем“ и много други такива неща, които днес чуваме?…

… Необходими са ни общини основани върху вярата. Това е много силно нещо. Мнозинството от хората вярват, че светът – сега говоря не за тварния свят, физическия свят, а за духовния свят – че този свят е паднал. Но ние казваме на подрастващото поколение: „Идете и се наслаждавайте на благата от този свят“. Защо? Това Свещено Писание, което умоляваме хората да приемат, казва: „Който иска да бъде приятел с този свят, той става враг Божий“ (Иак. 4:4). Как се съчетават тези думи с онова, което позволяваме на младите? Господ ни призовава към святост; Той ни казва, че целта на живота е единението с Бога, което е невъзможно без светостта. Казваме на хората да живеят така, а живеем ли самите ние свято? Не мисля. Имаме маса причини и обяснения за това, че воденето на такъв живот не е практично и възможно, и че по тази причина не можем да изискваме от хората святост. Но знаете ли защо не изискваме това? Защото самите ние не влизаме в духовна бран за да придобием самите ние святост, и затова ни е срам да проповядваме на хората това, което самите ние нямаме. Ние сякаш казваме: хайде да не обсъждаме тези въпроси. А вярваме ли на Божието слово?

Какво виждат хората, когато ни срещнат? Какво виждаме самите ние?

Искам да ви дам малък пример за мисионерска дейност. Имаме малко подворие в Ню Йорк. Разположено е в много бедна част на града, където живеят основно испаноговорящи и афроамериканци – наоколо е наркотици, алкохол, бездомници. Мисля, че половината от населението в района живее на социални помощи. Да имаш дете на 14-15 години – за тийнейджърите в този район е предмет на особена гордост. Не, не да се грижиш за това дете, а просто да го родиш. Затова сред това население нe са много тези, които виждат пред себе си някакви перспективи в живота. На всяка втора улица има католическа или протестантска църква, синагога и т.н. – всичките пустеят.

Пред дома ни има неголяма вдлъбнатина, която наричаме шахта – тя е там, за да можем да влезем в мазето.  Веднъж в средата на февруари, валеше сняг и дъжд, беше студено. И изведнъж от кофите за боклук, които също държим в тази шахта, се чу шум. Реших, че както често се случва, някакъв бездомник рови в нашия боклук и търси празни бутилки. Не съм против това, бездомните да събират празните бутилки, но те обичайно разхвърлят навсякъде попадналия им под ръка боклук, и не исках да допусна това да се случи отново. И така, отворих вратата и виждам пред себе си човек с азиатски произход. Попитах го:

– Какво правиш?

– Простете ми, моля – отговори той, – просто търся нещо за ядене.

– Добре, но защо се ровиш в боклука, да влезем вкъщи!

– Не, не, не мога – каза той, – целият съм мръсен, и мириша лошо.

– Влез-влез – казах му аз. В хода на кратък диалог му разказах, че имаме стая, където може да си вземе душ, да се преоблече и да се нахрани.

Човекът се уплаши:

– Какво се иска от мен? Защо го правиш?

Казах му:

– Искам само да не се разпръсква боклук пред вратата ми, нищо повече.

След като се нахрани, седнах до него и започнах да разговарям. Той се оказа доста интелигентен човек. Попитах го:

– Къде живееш?

– Никъде.

– Как никъде?

– Е, – каза той, – нощно време чистя един японски ресторант и ми разрешават да живея в мазето му.

– А как стана бездомник?

И той разказа, че е бил инженер и дошъл от Япония. От начало работите му потръгнали много добре, но след това се увлякъл по наркотиците – кокаин, хероин – и скоро загубил всичко. Предложих му да остане у нас.

– О, не, не мога – отговори ми той.

– Но защо?

– Защото търся истината – каза човекът.

Казах му:

– Не е нужно да ходиш никъде – истината е тук!

– Всички говорят така – отговори той – бил съм при католиците, при мормоните, и при свидетелите на Йехова, и при юдеите, и при будистите. Всички те обещават едно и също, но нищо не дават.

– Добре – казах му аз, – но все пак, остани тук за малко.

И той остана да живее у нас няколко дни. Почнахме да разговаряме. Той поживя у нас, след това се кръсти, дадохме му име в чест на св. Николай Японски, и той сега вече се е върнал в Япония и е приел там монашество в православен манастир. Но за него всичко започна от там, че му дадохме възможност да стане част от нашата община. Позволихме му да живее с нас. Той видя Евангелието преди, да го чуе и прочете.

Трябва да запомните. Господ Иисус Христос стана човек, за да можем да видим Бога. Ние забравяме това. Често единствения лик на Христа, който хората ще виждат през своя живот, ще бъде нашето лице. Какво ще видят, поглеждайки към нас?

източник: по материали от Фейсбук страницата за архим. Йоаким Пар, превод: Мартин Димитров

заб.: Схиархимандрит Йоаким Пар е игумен на манастира „Преп. Мария Египетска“ – единствената монашеска община в състава на Руската Православна Църква в САЩ (Московска патриаршия), основана през 1993 г. в източната част на Манхатън, Ню Йорк – район с голяма бедност и социални проблеми.

Реклама