Автор: проф. д-р Здравко Пено

Спасението в християнски смисъл означава преодоляване на смъртта и придобиване на вечен живот. Понеже хората са били отделени от Бога отначало по природа, а след падението — чрез греха и смъртта[1], Бог, за да спаси света, е преодолял отделеността по природа чрез Въплъщението, победил е греха със Своята смърт на Кръста, а последното препятствие — робството на смъртта — е изгонил от природата чрез Своето Възкресение[2]. Богочовекът Христос, бидейки първороден измежду мъртвите (Кол. 1:18), по думите на апостол Павел е първият Благовестител на нашето спасение, първият Евангелист на новия, вечния живот. За това тълкуванието на цялата история на света и на спасението на човека е невъзможно без Личността на Христос.

Становището, че спасението е преодоляване на смъртта, изисква да отговорим на въпроса откъде идва смъртта в света? Библейското учение, представено в началото на Стария Завет, според което светът е сътворен от нищо, предполага, че светът има начало (срв. Бит. 1:1) и сам по себе си не е вечен. Това означава, че в своето съществуване светът е заобиколен от небитието, от което е призван в битие. Създадените от благодатта и волята на Твореца творения са осъдени на смърт, ако останат извън общение с Бога.

Уникалността на човека в света

Светът не може да се осланя на своите сили и да черпи живот от себе си. За да може той да преодолее небитието, необходима е личност, която ще го доведе до единство с Бога. Човекът е сътворен заради вечното съществуване на света в общение с Бога. Библейският разказ за сътворяването на човека свидетелства за неговата уникалност по отношение на всички други живи същества, което се вижда и от факта, че той е създаден в края на сътворението, като венец на всички творения. Бог е сътворил човека с цел да съедини света и цялото творение със Себе Си.

Единствено човекът има възможност да издигне света над преходността и да го принесе на Бога. Доколкото със своята природа човекът е свързан с творението, неговото спасение зависи непосредствено от спасението на света. Именно за да може човекът да преодолее смъртта, необходимо е заедно с него и цялата природа да стане безсмъртна по благодат.

Спасението на творението в Господ Христос

Спасението на творението предполага различния начин на съществуване на света, който се проявява именно в неговото непрестанно принасяне на Бога. Понеже принасянето на света на Бога в този век е икона (= образ) на неговото бъдещо съществуване, то това означава, че то не може да бъде отнесено само към човека, който е по образ (= икона) Божий, а трябва да бъде принесен чрез Човека, който е едновременно и Син Божий. Господ Иисус Христос е истински образ (= икона) на невидимия Бог (Кол. 1:15) и в Него се корени окончателната надежда за спасението на света. Той е роден преди всяка твар (Кол. 1:15), в Него творението е достигнало единение с Бога, защото всичко чрез Него и за Него е създадено (Кол. 1:16). Човешката природа е прославена в Господ Христос, защото Той е първороден измежду мъртвите (Кол. 1:18), Възкръсналият Господ, Който е принесъл цялата природа на Бога. Със Своето Възкресение Господ Христос е дал залог за възкресението на цялото творение. Творението ще съществува и във вечността по мярката на своето отъждествяване със Сина и по мярката на принасянето му на Отца в този век в светата Евхаристия като Тайнство на Бъдещия век.

Съществуват немалко проблеми във връзка с въпроса за спасението на човека и света. На Запад, а в известна степен и на Изток, спасението се свързва само с неизвестния ден на съда, когато Бог ще раздели човеците на праведни и неправедни. От православното разбиране на прародителския грях като отделяне на човешката природа и на природата на света от Бога следва, че спасението предполага връщането към Бога и непрестанното общение с Него. Това може да стане само чрез ежедневното мъчително умиране на стария и чрез раждането на новия човек. Новият живот в Христос се осъществява в Евхаристията и в подвига. Това означава, че спасението не се отлага, а непрестанно се извършва в Църквата тук и сега: Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение! (2 Кор. 6:2). Съдът на този свят се извършва всеки път, когато Господ Иисус Христос идва в Евхаристията, представяйки така Своето Второ и славно пришествие.

На Запад под влиянието на Августин се е появил още един проблем, свързан с въпроса за спасението. Според Августиновото разбиране безсмъртието на човека се основава върху безсмъртието на душата. Тъй като според Августин душата е безсмъртна, то спасението е гарантирано само за човека, докато природата е осъдена да умре, защото няма душа. Оттук следва, че Бъдещото царство е царство на душите. Душата дори не може да има реално общение с такава различна същност, каквато е тялото[3]. Августин е допълнил това свое учение, като е включил в сферата на безсмъртието и човешкото тяло, но не и целия растително-животински свят.

Августин обаче е пропуснал да види, че при самото му сътворяване цялото творение е предназначено за нетление и затова то цялото трябва да възкръсне заедно с човека. Своето освобождение от тлението и смъртта творението може да има само в свободата на чедата Божии, защото след Възкресението и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии (Рим. 8:21). Това освобождаване е възможно единствено чрез съдействието на човека с Бога, чрез осиновлението от Бога и благодатното обожение на света. И едното, и другото обаче е възможно единствено в Христос, Сина Божий.

[1] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 3, PG 150, 572 C.

[2] Пак там, 3, PG 150, 572 CD.

[3] Аврелий Августин, За Света Троица, X, 13-15, PL 42, 980-982.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.