Господ Иисус Христос – Син Божий

Автор: проф. д-р Здравко Пено

Във втория член от Символа на вярата Църквата изповядва вярата в Господ Иисус Христос. Като изповядваме името Иисус, ние изповядваме, че Той е Спасителят[1], Който ще спаси народа от неговите грехове (срв. Мат. 1:21), а като изповядваме името Христос, изповядваме, че Той е Божият Помазаник, Когото Бог помаза с Дух Светий и със сила (Деян. 10:38), т. е. че е Месията, обещан на Божия народ Израил.

В Стария Завет свещениците, пророците и царете са били помазвани за тяхното служение. Всяко от тези служения е имало предобразен смисъл, а старозаветните помазаници са били предтечи и вестители на Божия Помазаник[2] — Христос. Господ Христос е обединил в Себе Си по съвършен начин тези три служения. Προроците са възвестявали Божията воля в степента, в която Бог им я е открил, а Христос е възвестил пълната божествена истина, като казва за Себе Си, че Той е Истината (срв. Йоан. 14:6). Старозаветните свещеници са принасяли жертви за своите грехове и за греховете на народа, а като безгрешен и Първосвещеник на Вечния завет Господ Христос е принесъл Себе Си веднъж завинаги в жертва заради нашето спасение (срв. Евр. 9:28). В Стария Завет царете са били помазвани, за да водят народа във войните против другите племена, да се прославя чрез тях Израилевия Бог, а Господ Христос е Цар на славата, Който е победил смъртта на Кръста. Той е вечният Цар на славата, чрез Когото ще се прослави нашият Небесен Отец при Второто пришествие, когато Христос ще съди всички народи и племена.

Синът Божий – централната Личност на Стария и Новия Завет

Вярата в Господ Иисус Христос е преди всичко библейска вяра, защото със своето служение и пророците, и свещениците, и царете в Стария Завет преди Неговото идване в тяло са свидетелствали за Него, Който невидимо е ръководил избрания народ. Поради това Синът Божий е централната Личност и на Стария, и на Новия Завет. Той е потвърдил старозаветната вяра в Бога на Авраам, Исаак и Иаков и не е донесъл същностна промяна във вярата на древния Израил, което е потвърдил и с думите: Не мислете, че Съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша Съм дошъл, а да изпълня (Мат. 5:17). Господ Христос явява чрез Себе Си, че в Него са завършекът и изпълнението на всичко, което е открито и казано в Стария Завет. Според учението на св. Ириней Лионски единственото ново, което става с Неговото идване, е Самият Той[3]. Христос по думите на св. Иустин Философ е ״Новият закон и Новият завет и надеждата (очакването) на всички онези, които във всички народи очакват Божиите блага“[4].

Разликата между вярата, която Христос възвестява, и вярата на фарисеите, както и на всички онези, които са почитали Закона само формално, се вижда, когато Христос казва за Себе Си, че е Бог и Син Божий. Той нарича Бога Отец (арамейски Авва, грц. ό Πατήρ), но не в смисъла, в който обикновените вярващи се обръщат към Него. Арамейската дума Авва предполага онтологична връзка, т. е. общение по същност, каквото Христос има с Бог Отец. Затова Христос облажава апостол Петър, когато той Го изповядва като Син на живия Бог: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата (Мат. 16:17). Значението на онтологичната връзка на Господ Христос с Отца посочва и апостол Павел, като казва, че доколкото Христос има същата същност с Отца, то и ние можем да станем ближни на Бога и синове по благодат, защото в Кръщението Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! (Гал. 4:6)[5].

Свидетелства за Сина Човешки

Господ Христос често нарича Себе Си Син Човешки. Свидетелствата за Него като Син Човешки намираме у пророк Даниил (срв. гл. 7.) и в апокалиптичната литература от времето преди идването на Христос. За евреите Синът Човешки е бил образ на Божието присъствие на земята, същество, което притежава енергиите на Божеството и което трябва да дойде в последните дни да съди света и да сложи край на историята. Христовото влизане в Йерусалим е било влизане на Идещият в име Господне (Йоан. 12:13) — идване на Месията, Сина Човешки, Който има власт над света.

Евреите обаче не са познали в Христос Сина Човешки. Освен това са Го осъдили, защото е нарекъл Себе Си Син Човешки, като казва: отсега Син Човеческий ще седне отдясно на Божията сила (Лука. 22:69). Че Христос е Синът Човешки, носител на Божествените енергии, е станало очевидно в събитието на Неговото Възкресение. Апостолите са посочвали на евреите именно Христовото Възкресение и са ги призовавали да се покаят и да признаят Иисус за Спасител, тъй като Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи (Деян. 2:24). Проповедта за Христовото Възкресение е означавала за съзнанието на първите християни, че Господ Христос е Син Човешки, Който отново ще дойде в края на света.

Той (Христос) е истинският Съдия на света и затова, когато искал да покаже Своя божествен произход, е питал евреите чий Син е и, ако е само син Давидов, защо тогава сам Давид Го нарича Господ, като казва: какво мислите за Христа? Чий син е? Отговарят Му: Давидов. Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки: ״рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти?“ (Мат. 22:42-44). Още според най-ранните свидетелства на отците на Църквата името Господ означава власт: ״Наречем ли Го Господ — казва св. Теофил Антиохийски — говорим за Него като за Съдия“[6]. Следователно само Христос е можел да каже: Кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си (Мат. 25:31).

Свидетелството за Христос чрез Светия Дух

Господ Христос е показал, че наистина е Син Божий и Син Човешки с това, че се е възнесъл на небето и че седи отдясно на Бог Отец. За обяснение на това събитие апостолите използват споменатите думи на пророк Давид от 109. псалом и добавят: И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос (Деян. 2:36).

Господ Христос седи отдясно на Бога, Който е Отец на Авраам, Исаак, Иаков, и иска всички, които вярват в Него, да Му се поклонят като на Бог. Тази истина подчертава и апостол Павел, когато казва: Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца (Фил. 2:9-11; срв. Еф. 1:21-22). За евреите, които гледали на Господ Христос само с телесни очи, това е било невъзможно. Такава вяра е накърнявала тяхната представа за Бога като за абсолютна монада — Бог, Който е Един, но Сам. Да се покланяш на Христос за тях е било напълно недопустимо и е означавало изпадане в идолопоклонство.

Господ Христос иска всички, които вярват в Него като Син Божий, не само да Го почитат като Един от Света Троица, но и по призива на Църквата да Му посветят целия си живот, дори до мъченичество, което е най-дълбокото свидетелство за правата и истинска вяра.

Свидетелството за Христос в света предпоставя непрестанното общение на вярващите с Него, от което произтича вечния живот. За разлика от римокатолическото богословие, което свързва Христовото присъствие преди всичко със Съда в края на света (когато ще бъдат поделени наградите и наказанията), православното богословие подчертава непрестанното присъствие на Христос в света. Ако Господ Христос не би бил дори за момент в света след Своето Възнесение, християните не биха имали вечен живот. Затова след Възнесението Христос е изпратил Духа Утешителя, Който утешава вярващите до Второто пришествие, когато те отново ще видят Христос, както са Го видели апостолите при Възнесението Му на небето. До този Ден и час Христос невидимо присъства в Църквата чрез Светия Дух, Който като Дух на общението поддържа вярващите в непрестанно единство с Христос.

За да бъде единството на Христос и вярващите действено като съборно единство в Светия Дух, е било необходимо да се случи събитие, в което общението на верните с Него ще се прояви. Това събитие на благодатно общение на Бога с човеците е светата Евхарисгия. В Православната църква Евхаристията от самото начало е разбирана като Този е Същият Христос, присъстващ на земята през всички векове[7]. По думите на св. Николай Кавасила Той е ״винаги с нас и ще бъде завинаги с нас, пазейки Своите обещания“[8], защото тук, в Църквата, т. е. в Литургията, е наистина дом Божий (Бит. 28:17).

[1] Буловић, И. Исус Христос — Име изнад сваког имена // Календар Црква.Београд, 2000, 61.

[2] Св. Ириней Лионски, Изобличение и опровержение на лъжливото знание, 4, 34, 1, PG 7, 1083 С.

[3] Св. Иустин Философ, Разговор с Трифон Юдеина, 11, 4, ΕΠΕ 1985, 1, 292.

[4] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 3, PG 150, 580 С. Срв. Рим. 8:15-16. За познанието на Бога чрез Сина в Църквата като Тяло Христово вж. Ζηζιουλα, I. Μαθήματα χριστιανικής δογματικής. Θεσσαλονίκη, 1984-1985, 52-56.

[5] Св. Теофил Антиохийски, Към Автолик, 1, 3, ΕΠΕ 1986, 2, 328. По- подробно за св. Теофил и за други защитници на Църквата през II в. вж. в изследването на епископ Атанасий Ракита (Ракита, Ат. Патролоф. Браниоци Цркве у другом веку. Београд-Шабац, 1998).

[6] В молитвата преди Причастие в Литургията на св. Йоан Златоуст стои: Ти, Който пребиваваш на небесата с Отца и с нас невидимо присъстваш.

[7] Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, 1, PG 150, 504 D.

[8] Пак там, 3, PG 150, 572 С

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3.