Автор: проф. Христос Янарас

Когато благочестието на Църквата се пренесе върху плоскостта на индивидуалната етика и се отдели от църковната истина, неизбежно се стига до размиване на границата между истината на спасението и илюзията за спасение, между Църква и ерес. Самата идея за ерес или схизма губи реален смисъл. Тя се свежда до абстрактни, понятни единствено за “експертите”, теоретични различия; до конфесионални тезиси, обсъждани на дискусии и конференции – без никакви допирни точки с човешкия живот.

Все по-често пиетизмът отъждествява духовността и благочестието на различните църкви и конфесии, възприемайки ги през призмата на индивидуалната или утилитарната етика, като пренебрегва дори фундаментални догматични различия. Благочестието на католика, на протестанта и, все по-често, даже на “просветения” православен вече не се различават съществено. Догмата не се възприема като “дефиниция”, полагаща пределите, в които опитът на Църквата може да бъде изразяван и защитаван. Заличава се връзката между християнското благочестие и начина, по който преживяваме истината за Бога в Троица, за въплъщението на Словото, за енергиите на Светия Дух, които придават съдържанието и същността на живота в Църквата.

Моделът на християнско благочестие в различните църкви и конфесии все повече се отъждествява с “перфектната” утилитарна етика, с индивидуалния морал, който превъзхожда по значимост истината на Църквата. Единствените различия в областта на благочестието са разминаванията в религиозните обичаи и религиозните “задължения”. Даже литургичният акт е нещо несъществено по отношение на индивидуалното благочестие – допълнение, помощно средство или награда; той се мисли като възможност за “наставление” или просто като религиозно задължение. Евхаристията – първоначалното въплъщение на факта на спасението – бива изопачена от пиетистката етика, бива осмислена единствено като “религиозно” задължение, задължение да се молим заедно и може би да изслушаме една проповед, която най-често се ограничава до предписания за поведението на индивида. Евхаристията не е събитието, което конституира и изобразява Църквата, новият модус на нашето съществуване, реализация на етоса на “новия” човек.

В края на краищата, даже участието в тайнствата придобива конвенционален, етически характер. Изповедта се превръща в психологическо средство за премахване на чувството за вина, а участието в светото причастие става в най-добрия случай морална награда за добро поведение, ако просто не се възприема като полуосъзнат индивидуален или семеен обичай, граничещ с магията. Кръщението става самоочевидно социално задължение, а бракът е узаконяване на сексуалните връзки, без всякаква връзка с аскетичното преобразяване на брачния съюз в еклезиологично събитие на личностно взаимодействие и общение.

Из „Пиетизмът като еклизиологична ерес“, превод от английски: Смилен Марков

Реклами