Автор: проф. д-р Здравко Пено

Първият човек в рая е получил заповед от Бога да господарува над целия свят. Тази заповед е носила в себе си и благословение, но и предизвикателство за неговата свобода. Човекът е можел да осъществи призванието си да господарува над света по подобие на Бога, защото цялото творение напълно му се подчинявало. Бог обаче е поставил на Адам условие: да не обожествява нито себе си, нито поверения му свят. Задачата на човека е била да принася света на Бога и така, в общение с Него и той, и светът да достигнат обожение. Както знаем от библейския разказ за нашите прародители, Адам не е изпълнил назначението, което е стояло пред него, и светът се озовал извън общение с Бог.

Същността на Адамовия грях — пропускът (грц. αμαρτία) — се състои в това, че той е поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си, и вместо да принесе света на Бога, го принесъл на себе си. Впрочем светът не би могьл да получи своето истинско назначение — вечното съществуване, ако светът би се озовал в Адам, но извън общение с Бога. Намирайки се извън рая и Адам, и светът — започнали да съществуват по законите на тлението и смъртта, тъй като непослушанието е довело до отделянето от Бога — единствения източник на нетленния живот. Понеже ״непослушанието е следствие от нарушаването на заповедта и от отделянето от Този, Който е дал заповедта“[1], (слово)престъпилите заповедта са се отделили от Божията закрила и са станали ״недостойни за разговор (с Бога) лице в лице“[2].

Тълкувания на Адамовия грях

При тълкуването на прародителския грях има опасност към този проблем да се подходи предимно законнически, а личното отношение между Бога и човека да се остави на втори план. Такъв начин на мислене, който следва схемата престъпление-наказание е характерен за схоластичния подход към проблема за прародителския грях. В западното богословие прародителският грях се тълкува погрешно като последица от престъпването на границите на свободата, дадени на човека в рая[3]. Свободата на човека обаче, когато е в Бога, не познава граници. Тя не може да бъде ограничена от никакви норми или закони, защото нейната единствена граница е безграничността. При нашите прародители не е имало престъпление, а по-скоро ״неизпълнение“, защото те ״лесно се отказали“ от великия дар и от призива да напредват в свободата.

Грехът на прародителите се състоял в това, че те са насочили погрешно силите на своето битие. Вместо да напредват към абсолютната свобода, към Бога като извор на живота, съществуването и благото, те са се опитали да осъществят своята свобода без Бога, подчинявайки я на своите егоистични желания; вместо съвършените плодове на послушанието пред Бога, Адам и Ева са вкусили горчивите плодове на собствения си избор. Свободата като съгласие с Божията воля, която води към Доброто, е отстъпила място на свободата на избора между доброто и злото. Следователно прародителският грях не е бил последица от престъпването на границите на свободата, а е осъществяване на свободата по погрешен начин.

За разлика ог западния богослов Августин, който тълкува падението на Адам преди всичко като нарушаване на заповедта — поради което и Бог предава първия човек в ръцете на дявола, за да бъде наказан[4], св. Ириней Лионски разбира Адам като дете, което е било в рая и е трябвало да възраства, като се упражнява в свободата[5]. ״Дървото на познанието — по думите на св. Григорий Богослов — е било виждането на Бога, а до неговия връх е можел да се изкачи онзи, който се е упражнявал и е постигнал зрелост в разсъдителността*“[6].

Христос — Дървото на живота

Съгласно тълкуванието на св. Максим Изповедник дървото за познаване на добро и зло се различава от Дървото на живота, защото, за разлика от Дървото на живота, което носи живот, то носи смърт на онези, които вкусват от неговите плодове без разсъдителност[7]. Храната от Дървото на живота е ״Божият Логос, Който слиза от небето“[8]. Този, който вкусва от плодовете на Дървото на живота, участва в мъдростта, защото Дървото на живота се нарича и премъдрост (срв. Притчи. 3:18-19). В противоположност на мъдростта, съществуват три големи злини, които дървото за познаване на добро и зло дава: незнание, себелюбие и робство на греха. Незнанието е причината, себелюбието — движещата сила, а робството на греха — крайната последица от погрешния избор и от погрешното насочване силите на човешкото битие.

Съществува и мнението, че щеше да е по-добре и за Адам, и за цялото творение, ако в рая той е постъпил като несвободно същество, т. е. ако не е имал възможност да съгреши. Това разбиране произтича от предположението, че щеше да е по-добре, ако склонността на първия човек към свобода е била ограничена до равнището на безсловесните твари (неразумните творения)[9]. В този случай Адам би останал в рая, но би била ограничена неговата възможност да се осъществи като личност. Макар че се е озовал извън рая, Адам не е изгубил свободата като най-важно свойство на своята личност. Колко важна е човешката свобода се вижда по това, че Бог е обичал Адам повече извън рая, носещ искрата на свободата, отколкото Адам в рая, но несвободен.

Свободата — условие за връщането към Бога

Ако Бог беше сътворил човека без свобода, тогава единството на света и Бога би било принудително и светът би бил принуден да е в общение с Него. Въпреки че, като принесъл света на себе си, Адам паднал в изкушението на самообожението, Бог не е оставил човека и света без възможността за повторно връщане към Него и към предварително установения начин на живот. Връщането към Бога е било възможно чрез поправянето на онова, което е било объркано. Това объркване се свързва главно с отслабването на човешката воля и отстъпването от естествения, установен от Бога, начин на съществуване. Затова и връщането към Бога е могло да се осъществи само чрез съгласието на човешката свободна (гномична) воля с логоса на природата[10].

Светът е намерил истинския Логос на своето съществуване в Христос — Новия Адам. Думите на Господ Христос, отправени към Бог Отец: нека да бъде Твоята воля, са израз на възможно най- голямата свобода, която човешката природа може да изрази в своето отношение към Бога. Според тълкуванието на отец Георгий Флоровски тези думи на Христос не са нещо външно на човешката воля, а неин извор и средоточие, начало и край, защото човешката воля е Божие дело, осъществяване на Неговата воля[11].

Господ Христос, като принася несебично света на Бога, е показал единствения истински смисъл на съществуването на човека и света — общението с Бога. Съвършеното принасяне на света на Бога всеки път се извършва отново в светата Евхаристия, когато служещият (епископът или свещеникът от негово име) изрича думите: Твоето от Твоите, на Тебе принасяме заради всичко и заради всички. Така светът, отново чрез благодатта на Светия Дух, намира в Божествената Литургия, своето изначално назначение, като става Тяло Христово, т. е. става Църква.

[1] Св. Максим Изповедник, Глави (200) върху божественото достоинство на Сина Божий и Неговото въплъщение, 2, 7, PG 90, 1128 В.

[2] Св. Максим Изповедник, Тълкувание на 59. псалом, PG 90, 861 А.

[3] Две са ключовите изходни положения на Августиновото схващане за свободата и вината: 1) само свободната и склонна към бунт воля може да предизвика вина, и 2) само вината може да обясни присъствието на наказанието. De civitate Dei ״подкрепя и пространно тълкува тези две твърдения, от които в първото е защитавал предимно против манихеите, а второто — против пелагианите (Uvod — Teologija… //Aurelije Avgustin: Ο drzavi Bozijoi. Sv. 1, Zagreb, 1982, LVI-LVII). И все пак ״съдбата на ангелите и на хората не е еднаква: ангелите са съгрешили и са понесли наказание, потомците на Адам понасят наказание за грях, който не са извършили лично“ (Uvod — Teologija…, LX). Августин съгласува тези различни ״съдби на ангелите и на хората, като застъпва позицията, че съществува не само наследено наказание, но и наследена вина: всички бяхме в онзи единия, когато всички бяхме този единия“ (За Божия град, XIII, 4, PL 41, 401), τ. е. ״целият човешки род е бил в първия човек…, когато онази брачна двойка приела божествената присъда за свое осъждане“ (За Божия град, XIII, 3, PL 41,398).

[4] Аврелий Августин, За Света Троица, 13, 14, 18, PL 42, 1027-1028. Августин смята дявола за средсгво, чрез което Бог наказва човека за неговото престъпление. Съдбоносна роля в престъплението има човешката воля (За Божия град, XIV, 13-15, PL 41, 420-424). Православното предание вижда човека като жертва на дявола, а Бога — като Този, Който го спасява от ״идолските“ фантазии на дявола. Вж. Ματσούκας, Ν. Δογματική και συμβολική θεολογία, 208.

[5] Св. Ириней Лионски, Изобличене и опровержение на лъжливото знание, 4,38,3. Вж. Ρομανίδης, ‘1. То Προπατορικόν ‘Αμάρτημα. Αθήναι, 1989,149.

[6] Св. Григорий Богослов, Слово 38. — на Богоявление, 12, PG 36,324 В.

[7] Вж. св. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 41, PG 90, 412 В.

[8] Св. Максим Изповедник, Коментар на различни трудни места в съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, PG 91, 1157 А.

[9] Βλετση, Ατ. То προπατορικο αμαρτημα (στη Θεολογία Μάξιμου το Ομολογητου). Θεσσαλονίκη, 1995, 313.

[10] Св. Максим Изповедник, Писмо до Марин — богословски и полемически съчинения, 3, PG 91, 48 D.

[11] Φλοροφσκυ, Γ. Οί Βυζαντινοί πατέρες τοΰ έκτου, έβδομου και όγδόου αιώνα. Θεσσαλονίκη, 1993, 370.

Из „Основи на православната вяра (Катихизис)“, Пено, проф. д-р Здравко М., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков, изд. „Синтагма“, Велико Търново, 2008 г., ISBN 978-954-92106-1-3. 

Реклами