Предговор към книгата:

„Бог, историята, и Божиите човеци

„Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва” (1Кор. 2:15)

Бог е крайъгълният камък на всяка истиноносна наука. И всяка наука, която не поставя Бог в средоточието на своята меродавност, не носи истинно познание. Такава лъжеименна наука, която не вижда Бога като свой път и своя истина, остава сляпа за същността на явленията. И като слепеца от притчата тя води своите последователи – към пропастта на умствената, духовната и житейската всезаблуда.

Светската историография е писана от помрачени като нас светски писатели за помрачени светски читатели като нас. Разпознаваме тази историография по това, че в нея има всичко друго освен най-важното – Бог. В открито безбожния вариант на светската историография, Бог бива изрично отречен. Но това е рядкост. В повсеместно господстващия вариант на светска историография Бог не бива отречен, а премълчан. Той бива „изместен“ от средоточието на Историята, където е истинското Му място, към покрайнините. А оттам бива негласно изгнан отвъд пределите на „науката“ история. Така светските историци се уподобяват на гадаринците: „И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да Си отиде от тях,; понеже бяха обхванати от голям страх.” (Лука. 8:37). Така тази „гадаринска” богогонна наука история негласно се отрича от Него и Го „предоставя” на другите науки – етногрофията, антро¬пологията… теологията и пр.

След като така се „освобождава” от главния си проблем – Бог – светската историческа наука е длъжна да се „освободи“ и от Неговите сподвижници – светците. Това тя прави по два начина. Онези от тях, които почти нямат (светски видим) политически живот – отшелниците, мъчениците – биват „предоставени” изцяло на Църквата (в житията на светиите и пр.), а науката история остава да се занимава само с „обективните“ проявления на техния подвиг (въздействие върху народа и пр.). По-голямо затруднение изпитва гадаринската историогра¬фия с онези личности, които са едновременно главни двигатели на светската история и заедно с това – Божии човеци. Ярък пример в това отношение е личността на св, княз Борис. За да усвои тези личности тази наука неизбежно ги обезбожава (секуларизира). Тя пренебрегва, премълчава или преиначава всички проявления на светостта у тях и се опитва да прокара всевъзможни светски обяснения за всички техни действия.

Светската историческа наука недолюбва светците. Защото си дава сметка, че е научно и исторически недостоверна спрямо тях. Затова тя гледа по всякакъв начин да ги принизи, да омаловажи техните исторически заслуги. И в това принизение и омаловажаване тя разполага с неочаквани и изключителни съюзници – самите светци. Защото светците – от мига, в който заживеят в Христа – всячески се принизяват и омаловажават своите исторически заслуги. Те бягат от земната слава и се крият от светската история. Не така правят светските деятели. Напротив. Те всячески се домогват до светската слава. Готови са на всичко, нарушават всички Божии заповеди само и само да влязат в историята. Плащат на своите историци за да увековечават (буквално: да секулазиризират) и възхваляват деянията им. Археологията на светостта има свои закони и своя методология. Ето защо, когато изучаваме житието и дейността на даден светец, трябва винаги да имаме предвид, че от мига, в който заживее в Христа, той прави всичко възможно за да излезе от светската история. Добросъвестният историк трябва винаги да има предвид тази историческа скритост, тази свещена невидимост (за нас, недуховните) у светците. А всъщност светците са нашите зрящи водачи в областта на духовното; следвайки ги, ние проглеждаме и прохождаме в пътя на истинското разбиране на историята.

Личността на св. княз Борис е пробен камък за нашата способност да разбираме българската история в нейната дълбока (висока) същност, а не в нейната светска привидност. Написването на една истинска история на човечеството или на даден народ, или на отделен човек е по силите само на боговдъхновени светци. Но, ако изключим свещената история на Стария и Новия Завет, боговдъхновените светци не са ни оставили написана от тях последователно изложена светоотеческа история на света. Нито светоотеческа история на България. Затова, за да се опитаме да разберем и осмислим историята си, трябва да вземем за наши водачи онези светци, които са двигатели на всеизвестните светски исторически събития, да ги осмислим христоцентрично и по този път да започнем да възстановяваме изгубения смисъл на Историята. За целта следва да изкореним от себе си, доколкото ни е възможно, недъзите на гадаринската светската историография, които от ученическата скамейка са взели в плен нашето съзнание и са се самопровъзгласили за „научност”, „академичност”, „обектив¬ност”, „компетентност” и пр. самоизмами. Преди всичко трябва да възстановим изгубеното дръзновение на нашата вяра в Бога. Като пристъпваме към нашите научни изследвания, да не се срамуваме от Христа, да не се извиняваме за това, че вярваме в Него – като начало, среда и край на историята. Защото цялата история на вселената е в десницата на Вседържателя. Историята е Негова, затова Неговите люде не са (не сме) на чуждо, а са у дома си в истинската (христоцентричната) история.

Без вярата в Христа историкът е несъстоятелен. Но само вярата не е достатъчна. Необходимо е да имаме и познание за нашата вяра. Необходимо е да имаме ежедневна и пълноценна духовна практика – доколкото ни стигнат силите, дарбите и себеотдаването. Необходимо е, разбира се, да имаме и съответната специфична историческа подготовка. И едва тогава ще започнем да виждаме, макар и смътно („като през огледало”), деянията и личностите в тяхната истинска светлина. Да видим – доколкото ни стигат възможностите – невидимото. Светската наука със светска методология няма как да постигне някаква истина. Тя най-много може да установи „фактите” (отричайки обаче най-важните факти — Божиите деяния, които наричаме чудеса.). Но тълкуванието на тези „факти” тъй много зависи от предпоставките и гледната точка, че общият смисъл на събитията и личностите почти винаги се променя до неузнаваемост. Себеотдаването на светеца Богу се привижда на светските историци като „излизане“ от историята. В известен смисъл то действително е така: то е излизане от светската представа за история. Но каква е ползата от такава „история“? Подобна лъженаука не само не ни разкрива същността в историческите явления, а стои като стена между нас и историческата истина.

Цялата историческа святост трябва да бъде върната в историографията за да стане Историята истинска, т.е. истинна, т.е. свещена. В българската историография това християнизиране на историографията най-естествено може да стане по същия път, както е станало християнизирането на България – чрез равноапостолния св. княз Борис Покръстител. Разбира се, св. Борис не е непознат на светската история. Той е толкова ключова във всяко отношение личност, че винаги е бил признаван за такава. Но при опита за осмисляне на неговите действия от светската историография се проявява очаквана закономерност. Колкото повече се проявява светостта (Божието) в неговата личност и в неговите деяния, толкова повече те биват игнорирани или преиначавани от светската наука. Това особено важи за онзи период от неговия живот, когато той приема монашеско пострижение. Този дълъг, важен и определящ за цялата последваща българска история период от живота му е останал до голяма степен пренебрегнат от светските историци. Останал е невидян и невидим за тях. Затова е необходимо да се опитаме да разкрием, доколкото ни е възможно, същността на този живот, който няма аналог в световната управленска история.

Монашеското царуване на св. Борис е най-необикновеното и най-свещеното царуване в цялата българска история. В този тайнствен „монашески“ период на своето управление св. Борис извършва повече, по-значими, съдбоносни, спасителни и всеполезни за България дела, отколкото кой да е друг български владетел през целия период на своето царуване. Въпреки това и до ден днешен светската историография продължава сякаш да не „вижда“ владетелското битие на монаха-княз от 889 до 907 г. Всички досегашни историци – без изключение – обявяват за край на управлението на св. Борис годината на замонашването му. Това недовиждане на историческата действителност довежда в новите времена до пагубно неразбиране и изопачаване на българската история относно ключово за нея време — края на IX и началото на Х век. Води до създаване в новите времена на измамни митове, които подвеждат и народа, и интелигенцията, и управниците – с катастрофални последствия. Св. Борис – макар и привидно всепризнат – всъщност продължава да бъде една от най-недооценените личности в цялата българска историография. Равноапостолът, Божият човек, Божият избраник за българската история няма как да бъде обичан от светския (лукавия) дух. Нашата задача е да разобличим този лукав дух и да разкрием, доколкото ни е възможно, истинския образ на Покръстителя и истинския обхват на неговото историческо дело.

Целта на нашето изследване е не да доказваме някаква благовидна предпоставка. А да осмисляме и доказваме всички неща чрез изначалната надвселенска Предпоставка – Христос, крайъгълният камък на всяка истиноносна наука.“

Изданието е налично в библиотеката на храм „Св. цар Борис“ и всеки регистриран читател може да се запознае подробно с него.

Реклами