Автор: И. Каракасидис – лекар

Как мо­на­си­те пос­ре­щат бо­лест­та?
С тър­пе­ние и из­д­ръж­ли­вост. „Бо­лест­та е Бо­жие по­се­ще­ние”, каз­ват.

Вед­нъж един мо­нах ми каз­ва: „За да ми из­п­ра­ти Бог бо­лест­та, зна­чи, че си е спом­нил за мен и не­що ис­ка да ми ка­же. Той си знае как­во. И То­зи, Кой­то ми я е дал, Той и ще ми я взе­ме, ко­га­то и ако Сам по­же­лае.”
Как­во да ка­жеш?

Дя­до Ев­ге­ний каз­ва: „По­ра­ди че­ти­ри при­чи­ни Бог да­ва бо­лес­ти­те: за­ра­ди гре­хо­ве­те на на­ши­те ро­ди­те­ли, за­ра­ди на­ши­те собс­т­ве­ни гре­хо­ве, за да се на­у­чим на тър­пе­ние и сми­ре­ние и по­ра­ди ед­на чет­вър­та причина, ко­я­то са­мо Той знае.”

Има, раз­би­ра се, и труд­нос­ти.
Ед­на ве­чер през из­ми­на­ла­та про­лет ид­ва дя­до Ни­ко­дим в ле­чеб­ни­ца­та с по­ря­за­на ля­ва длан. Прие да му я пре­вър­жа, но не прие да я за­шия. Не мо­жах да го убе­дя да при­е­ме да му бия ин­жек­ция про­тив те­та­нус. „Све­та Бо­го­ро­ди­ца опа­зи да не се поре­жа мно­го и Тя е, ко­я­то ще ме из­ле­ку­ва.”

В един от пър­ви­те ми дни в ле­чеб­ни­ца­та на Све­та Го­ра дой­де дя­до Йе­ре­мия. Без мно­го ду­ми ми каз­ва: „Док­то­ре, имам рак и дой­дох да ми из­пи­шеш ле­кар­с­т­ва­та ми.”

Из­с­ти­нах.

Ко­га­то осъз­нах как­во ми бе ка­зал, опи­тах се ня­как да го раз­ту­ша. Нап­ра­зен труд. Дя­до Йе­ре­мия по­каз­ва­ше, че не се нуж­дае от уте­ха. Има­ше я вът­ре в се­бе си. „Се­га съм доб­ре, док­то­ре – каз­ва ми – Ко­га­то раз­сей­ки­те дой­дат до кос­ти­те, да се мо­лиш да ми да­де Бог си­ла да го по­не­са.”

Ста­ри­те мо­на­си са нас­ла­да за очи­те и слу­ха. Рад­ваш се да се­диш до тях да­же и ко­га­то са при­ко­ва­ни на лег­ло. Под­м­ла­дя­ваш се с тях.

Не са са­мо опи­тът и чо­веш­ка­та мъд­рост, ко­и­то имат да ти пред­ло­жат. Пре­да­ват ти ду­ха и ле­ко­та­та от един друг жи­вот. Отиваш да им ока­жеш ме­ди­цин­с­ка по­мощ и ти каз­ват: „Док­то­ре, ня­мам да ти дам ни­що. Ве­чер­та оба­че, ще се мо­ля за те­бе.” И чув­с­т­ваш в един мо­мент, че то­ва е най-доб­ро­то въз­наг­раж­де­ние, най-ви­со­ка­та зап­ла­та. Зна­еш, че за­ми­на­вай­ки си, ня­ма да са са­мо ви­но­то, зе­лен­чу­ци­те и та­мя­нът, с ко­и­то ще са те да­ри­ли…

Мла­ди­те мо­на­си са по-бли­зо до нас. Пос­ре­щат бо­лест­та по-мал­ко фи­ло­соф­с­ки, по-ра­ци­о­нал­но. По­ве­че­то са об­ра­зо­ва­ни. С една, две или по­ве­че дип­ло­ми. Ид­ват в ле­чеб­ни­ца­та и за по-ле­ки здрав­ни проб­ле­ми, ис­кат по-на­уч­ни обяс­не­ния. Недоуменията им чес­то пъ­ти са за мен под­бу­да за по-за­дъл­бо­че­но изу­ча­ва­не. Не­ряд­ко от­ва­рям пред тях ня­коя ме­ди­цин­с­ка кни­га, за да им дам по-обос­но­ван от­го­вор и те оце­ня­ват то­ва.

Как мо­на­си­те пос­ре­щат смърт­та?

Без страх. Бих ка­зал – с ра­дост.

Виж­дал съм мно­го смър­т­ни слу­чаи на мо­на­си. Всич­ки си за­ми­на­ват „пъл­ни с дни”. Един на 86 го­ди­ни, друг – на 92.

Пре­ди 3-4 ме­се­ца в Кут­лу­муш­кия скит по­чи­на дя­до Йо­сиф на 108-го­диш­на въз­раст. Един ден пре­ди смърт­та си нап­ра­вил разход­ка из ски­та. „Сбо­гу­ва се със ски­та”, обяс­ня­ват от­ци­те.

Бли­зо до Ка­рея, в ки­ли­я­та „Св. Ни­ко­лай”, жи­вее дя­до Про­ко­пи от брат­с­т­во­то на ста­ре­ца Йе­ро­тей. Нас­то­я­ва, че е 99-го­ди­шен. Ако не ти го ка­же, не би по­вяр­вал. Хо­ди ви­на­ги бос, и вът­ре и вън от ки­ли­я­та, да­же и в най-сту­де­ни­те зим­ни дни.

Ше­гу­ва се. Ако му ка­жеш: „Да жи­ве­еш сто го­ди­ни!”, ти от­го­ва­ря, че то­ва не е по­же­ла­ние, а прок­ля­тие…

Ра­бо­ти мно­го. Ръ­ко­де­ли­е­то му е да пле­те ску­фии и да шие. Има ор­лов пог­лед, въп­ре­ки нап­ред­на­ла­та си въз­раст.

Оно­ва, ко­е­то пра­ви впе­чат­ле­ние, е спо­койс­т­ви­е­то и ти­ши­на­та на ли­це­то им при смър­т­ния им час, ко­и­то се пре­да­ват и на заоби­ка­ля­щи­те ги.

Чес­то гот­ве­щи­ят се да ум­ре да­ва ку­раж на те­зи, ко­и­то се гри­жат за не­го. Каз­ва им да не пла­чат, да­ва им съ­ве­ти от опи­та си ка­то чо­век и ка­то мо­нах, да­ва им бла­гос­ло­ве­ни­е­то си.

Мно­зи­на пред­виж­дат смърт­та си. Пог­риж­ват се да са ви­на­ги „го­то­ви” за веч­но­то пъ­те­шес­т­вие. Под то­ва раз­би­рат да са се изпо­вя­да­ли и при­час­ти­ли. Да не са ска­ра­ни с ня­ко­го. „Да ня­мат дъл­го­ве.”

Нас­ко­ро в ма­нас­ти­ра „Став­ро­ни­ки­та” по­чи­на дя­до Ни­ки­та, на око­ло 90 г. Стар све­то­го­рец – има­ше 60 го­ди­ни на Све­та Го­ра.

Един ден, ко­га­то оти­дох да го по­се­тя, ми ка­за: „До­ри да мо­жеш да ва­диш во­да от ка­мъ­ка, не­дей да имаш пре­тен­ции да видиш све­та Бо­го­ро­ди­ца.”

Пос­лед­ни­те 5-6 го­ди­ни пре­ка­ра на лег­ло с ня­кол­ко пос­ле­до­ва­тел­ни ин­сул­та. Про­я­ви тър­пе­ние.

По-мла­ди­те от­ци от ма­нас­ти­ра му слу­же­ха с тър­пе­ние. „Ка­ра­ха се” кой да го об­г­риж­ва. Въз­наг­раж­де­ние им бя­ха съ­ве­ти­те, опи­тът, мо­лит­ви­те му.

„Чув­с­т­ва­ме се по-бед­ни без не­го – ка­за игу­ме­нът на пог­ре­бе­ни­е­то – бе­ше из­точ­ник на рав­но­ве­сие за це­лия ни ма­нас­тир, благос­ло­ве­ние от св. Бо­го­ро­ди­ца.”

Та­ка „зас­пи­ват” мо­на­си­те на Све­та Го­ра. Не­из­вес­т­ни  све­тии, за ко­и­то ни­кой смър­тен не знае, ни­то ня­кой ня­ко­га ще на­у­чи. При­ми­ре­ни с всич­ки и с всич­ко, със се­бе си, с Бо­га.

Нас­ко­ро дой­де на Атон мой поз­нат ад­во­кат и бивш де­пу­тат с на­ме­ре­ние да по­се­ти един под­виж­ник (ста­ре­ца Па­и­сий – б. пр.), из­вес­тен с мъд­рост­та и све­тост­та си, за да се по­съ­вет­ва за ня­ка­къв се­ри­о­зен здра­вос­ло­вен проб­лем на си­на си.

Сля­зох­ме за­ед­но до ко­ли­ба­та на ста­ре­ца. Прие го сър­деч­но, ка­то да го поз­на­ва­ше от го­ди­ни.

Ча­ках с го­ля­мо не­тър­пе­ние и лю­бо­пит­с­т­во да чуя „ди­аг­но­за­та” на ста­ре­ца: „Ако си­нът ти и ти не се мо­ли­те, бо­лест­та ще продъл­жи своя ес­тес­т­вен раз­вой. Ако се мо­ли­те, бо­лест­та ще из­ме­ни на­со­ка­та си. Ако Бог счи­та, че си­нът ти е го­тов, мо­же да ти го взе­ме и се­га – не се на­тъ­жа­вай от то­ва. Ако пък счи­та, че още не е го­тов, ще ти го ос­та­ви.”

Съ­щи­ят под­виж­ник ме оби­ча и ми го по­каз­ва ви­на­ги с мно­го ху­мор. „Пак ли си тук, бе док­то­ре? За­що си до­шъл, ка­то не съм те ви­кал?” За да до­ба­ви в съ­щия тон: „Доб­ре, ка­то си до­шъл се­га, ще се раз­бо­лея, за да не си тръг­неш без ра­бо­та!”

По­соч­ва ку­ти­я­та с ло­кум. „То­ва е мо­я­та ле­чеб­ни­ца на от­к­ри­то! Има ле­кар­с­т­ва вът­ре. Взе­ми ед­но. Ти имаш ли тол­ко­ва слад­ки ле­кар­с­т­ва?”

Из­п­ра­ща ме, ше­гу­вай­ки се. „По-доб­ре сел­с­ки ле­кар, от­кол­ко­то про­фе­сор в Уни­вер­си­тет. Сел­с­кия ле­кар го имаш под ръ­ка, кога­то по­же­ла­еш. Про­фе­со­ра къ­де да го на­ме­риш?”

превод: Алексей Стамболов

Реклама