Възкресение Христово – Великден

Автор: Мартин Ралчевски

Влизаме в храма със свещ в ръка и приповдигнато настроение, но вътрешно сме изпълнени с противоречия… Питаме се: защо не ни чуваш, Господи? Нали обеща, че ще отвръщаш на молитвата на всеки, който е в нужда? Толкова се измъчих. Имам проблеми със здравето. Парите не стигат… Трудно е…

Такива мисли вървят в главите ни, а е… Великден. Денят, в който трябва да мислим за Възкръсналия, а не за себе си.

Защо сме такива? Защо все гледаме преди всичко на нас да ни е добре? Отговорът е следният: защото слабо вярваме. Или още по-точно казано: защото съвсем не вярваме!

Христос пита апостолите: „За кого Ме мислят човеците?“. Те Му отвръщат, че някои Го мислят за пророк Илия, други за Иоан Кръстител, трети за Иеремия… След което Той пита пак: „А вие? Вие за кого Ме мислите?“. Всички знаем продължението на Евангелския текст – единствен апостол Петър отговаря, че Той е Христос, Синът на Живия Бог!

Ако днес отнесем този въпрос към себе си, най-вероятно би се разкрила грозна картина. Бихме видели, че въпреки, че се наричаме християни, вътре в себе си всъщност май сме други. Защо казвам това? Защото доста от нас си мислят например, че всички религии водят към Бога. Това мнение се разпространява напоследък от много хора, включително и православни. Затова то се явява и един от най-големите проблеми за съвременните християни.

Ще направя една съвсем кратка съпоставка между Бога, чието възкресение честваме сега, и боговете на другите религии:

Мюсюлманите вярват в доброто, но само по отношение на тях, защото светът за мюсюлманите е разделен на две части: свят на исляма и свят, който е извън неговите граници. Към този чужд свят на неверните се прилагат други  принципи – хората там трябва да бъдат угнетявани и принуждавани да приемат исляма!

Евреите също делят света на две части: евреи и други народи. Евреите смятат, че само те са сътворени от Бога, а другите народи – от низши духове. Затова за евреите равенството между тях и другите народи е напълно невъзможно!

Будистите пък се отнасят с неразбиране към самата идея за личен Бог. Според тях, при спазването на определени практики, без никакво покаяние, те биха могли да се превърнат в божества!

На фона на тези постулати, върху които изграждат възгледите си другите големи религии, християнството е коренно различно. Макар че днес в света има милиони мюсюлмани, евреи, будисти и прочее, техните учения не могат да се приемат спокойно от човешката съвест.

И така – другите са различни от нас. Това е факт. Но… на какво обаче се основава нашата вяра? Отговорът е съвсем прост – на празния Божи Гроб! На победилия смъртта Христос! Нека не се лъжем – никой друг основател на религия не е възкръсвал. Никой! Само Христос! И именно това е най-голямото свидетелство, че християнството е единствената религия, която води към Бога. Друга няма!

Тук може би някои ще възразят, че това им е добре известно и че те от години спазват стриктно вярата си, редовно посещават Божия храм, четат и познават Евангелието…

Прекрасно е, ако повечето от нас наистина са такива. Но дали това е така? Дали наистина всички ние живеем според повелите на Евангелието? Задавам тези риторични въпроси не наслука, но преднамерено, защото през изминалите месеци голяма част от нас – вярващите, всъщност май забравихме на какво ни учи Сам Христос. Може би се досещате, че иде реч за досиетата на митрополитите. По темата се изприказва много. Много от нас чакаха митрополитите да кажат нещо и да започне обществен диалог. Това обаче не се случи и така загадките около тях станаха още повече. И, улисани от медийния шум, сякаш забравихме нещо друго. Това бе тайното покаяние. Ще си позволя едно малко отклонение, за да бъда разбран по-добре. В руския игрален филм „Параклисът на ангела“, чието действие се развива преди и по време на Втората световна война, се разказва за млад комунист, който застрелва, без причина, един стар свещеник. После комунистът си пуска брада, дегизира се като монах и е изпратен за един финландски остров, близо до руската граница, на който има православен манастир. Задачата му е да доносничи в Москва. По време на престоя му в манастира , с младия агент се случва нещо непредвидено. В душата му настъпва обрат и той спира да доносничи, разкайва се и става истински монах, следва  война, съветските части превземат острова. Всички монаси избягват. Бившият агент също тръгва, но размисля и се връща, за да приеме съдбата си. Комунистическата войска опожарява манастира и убиват изменилия на партията „агент“.

Филмът поставя много въпроси. Но това, което сякаш е най-интересно за нас, е дали  покаянието на агента е искрено? На този въпрос можем да отговорим само по един начин – разбира се! Та той жертва най-скъпото, което имаше – собствения си живот!

Aко отнесем този поучителен случай към нашия висш клир, ще узнаем, в какъв грях падаме, когато съдим прибързано. Изводът е ясен – нека не бъдем съдници.

„Христос Възкръсна“, братя и сестри! Това велико събитие трябва да ни вълнува днес, а не църковните крамоли, не битовите проблеми, не политическите злоупотреби и свързаните с тях последствия. Защото същият този Христос, чието възкресение честваме сега, не е просто някакъв велик учител, а е Самият Бог, Който дойде в света, но малко хора Го познаха. Включително и днес – малко са тези от нас, които вярват в Него истински. А ние не вярваме, защото шумът на света около нас е твърде голям. Светът иска своето и постоянно ни дърпа надолу. Светът крещи и ни подтиква не да обичаме хората, но да  гледаме единствено себе си.

На всички е добре известно, че от появата на християнството до днес милиони християни са отдали живота си, отстоявайки вярата си. Според данни на ООН в наши дни, годишно стотици християни живеещи в нехристиянските страни, губят живота си също само защото изповядват Христос. В сравнение с тези хора, ние сме щастливци. Ние можем без страх да говорим за вярата си. Можем спокойно и на висок глас да се наречем християни. Но нас сякаш ни е срам. Срам ни е да изповядваме гласно и уверено, че Христос е възкръснал. Е, казваме го… но… някак вяло. Без плам. Защото имаме оправдание, тъй като често човекът, който поздравяваме, нашия брат, сестра, приятел, съсед или колега, е скептичен. И изобщо българското общество е скептично по отношение на вярата. Затова и нашият поздрав е вял. Затова той е апатичен и безличен. Неудобство някакво. Защото обичаме повече света, отколкото Бога!

Но такова поведение е пагубно! Като християни ние трябва да сме уверени във вярата си. А не да сме лицемерни. Дори и всички да се отвърнат от Христа, на нас не ни е позволено. Веднъж определили се като християни, ние трябва да вярваме и смело да изповядваме православната си вяра до края на дните си, защото животът е кратък. Всички, рано или късно, ще умрем и ще застанем пред Христос, Който ще ни попита, какво извършихме на земята? И тогава какъв отговор ще дадем? Как ще Го погледнем? Какъв ли ужас ще ни обземе, когато Той ни попита, защо сме се срамували от Него?

За да избегнем този лош сценарий, нека сега всички тихо кажем наум следната молитва: „Не Се отвръщай от мене, Господи, защото съм слаб във вярата, но помогни ми да Те обикна със цялото си сърце!“ А на глас пък нека силно да се поздравим, едни други, с най-светлия поздрав: „Христос Воскресе!“ – „Воистина Воскресе!“