Идеята за Страшния съд е открита още на пророк Даниил, който пише: „Бидоха поставени престоли и седна Старият по дни.., и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици” (7:9,13-14). Като допълва това видение на пророка, Евангелието казва: „И ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози” (Мат. 25:32). Господ нарича праведниците „овци”, защото те са тихи, кротки и следват вярно пътя, посочен от Спасителя. „Кози” са наречени грешниците, защото те са вироглави, шугави, безпътни и се кланят на вечните „златни телци” – природата, вещите, плътското мъдруване.
Според Христос критерият за спасение ще бъде единствено проявеното милосърдие: „Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте” (ст. 35-36). Недоумението на праведниците, които питат кога са сторили всичко това, се обяснява с тяхното смирение. Подобен въпрос задават и грешниците, които упорито искат да се оправдаят, както се стреми да се оневини богаташът от притчата за богатия и Лазар. В собствените си очи те не са виновни за нищо. Грешниците биха послужили от все сърце на Господа, ако Той би им се явил лично. Но цял живот те отблъскват всяка протегната към тях ръка, защото не виждат в нуждаещите се образа на Христос. Те не са в състояние да пречупят волята си и да признаят, че не са направили добро нито на Спасителя, нито на ближните, след което да помолят поне за милост. Има и хора, които на пръв поглед са праведници, защото служат денонощно на ближните по задължение или доброволно. Но нерядко те са атеисти, защото забравят за Бога, Който е дал възвишения пример на служението.
Някои тълкуватели заключават от днешния евангелски текст, че за спасението е важно само помагането на ближния и извършването на добри дела. Според тях вероучението и богослужението са ненужни измислици на хората. Това е трагична заблуда. Чрез откровението си Бог не само ни открива Неговото вечно учение, но и преобразява нашия временен живот. Както казва старецът Софроний, няма догмат, който да не се отразява непосредствено върху битието и да не представлява предизвикателство към начина ни на живот.
Без правоверие и без освещение в църковните тайнства не е възможно да се отговори така, както отговарят праведниците според Христос, и не може да се даде такава самокритична оценка на личните трудове. Парадоксалното е, че ако праведниците биха се съгласили с оценката на Господа и ако грешниците биха помолили за милост, съдбата на едните и другите би била противоположна. Христос веднага ги разделя и поставя едните отдясно, а другите отляво на Себе Си. Той знае предварително техните отговори. Любовта на Спасителя прави всичко възможно, за да отговорят хората като праведниците и Той не е виновен, когато хората си затварят очите и запушват ушите като грешниците.
Прокълнатите ще отидат „в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (ст. 41). Формулировката тук е много точна. Никой няма да ги влачи и тласка насила там, а те сами ще се хвърлят в неугасващите пламъци на адските мъки поради своето бесовско съпротивяване на Бога и Неговата истина. Да ни пази Бог от такава участ!