Автори: о. Стоян Флорентинов и Стоян Тодоров

(Беседа изнесена на свещеническата конференция във Варна – 13.02.2012 г.)

Господ запоява своята проповед на планината със съвсем прости обикновени думи, които не изглеждат много дълбоки и значителни.

Сам спасителят не дава никакво тълкувание на собствените си слова, както това се случва с разясняването на някой притчи на свети апостоли.

От тук следва изводът, че началните слова на проповедта на планината са били достатъчно ясни и разбираеми за слушателите.

Светителят Йоан Златоуст дава следното обяснение на тези думи: „И така, с какво започва Христос, какви основи полага на новия живот? Да послушаме внимателно Неговото слово. Какво означава „Бедни духом” – смирените и съкрушените по сърце. Духом  Той назовава душата и разположението на човека. Тъй като има много смирени не по своето разположение, а поради необходимостта на обстоятелствата, то Господ премълчавайки за такива, защото в това няма велика слава, назовава блажени тези, които по своя воля се смиряват и унижават. Защо Той не казал смирените, а бедните? Защото последното е по- изразително от първото.

Тук искаме да отворим една скоба и да поясним защо е по-изразително. Всъщност в новия български превод думата „беден” не предава добре точния смисъл, както думата „нищ” в църковно славянския език.

Беден е този, който няма излишното, а нищ е този, който няма нищо, даже и най-необходимото. Бедният живее скромно, но спокойно. Нищият е в безпокойство и в постоянно очакване на смъртта заради нулевите си възможности за храна, лекарства, дом и т.н. Именно за това неговото име е жажда, борба и молитва. Инстинктът за самосъхранение на угасващия живот съдържа в себе си потенциал от голяма сила.

Следвайки свети Йоан Златоуст, другите тълкуватели в по-малка или  в по-голяма степен възприемат неговото тълкувание. Блажени Теофилакт Охридски допълва: „На първо място Господ поставя смирението, като основа на всяко добро. Тъй като Адам е паднал от гордост, възмечтавайки да стане Бог, то Христос ни възстановява посредством смирението.”

Свети Григорий Нисийски в този смисъл пише: „В божеството има нещо такова, което е възможно за подражание! Кое именно? Както ми се струва – нищетата на духа.”

Бог, когато стана човек не дойде при нас за да ни смая със своята святост, не заблестял повече от слънцето със Своята божествена слава. Той е скрил цялата ипостас на Своята божественост в смирението на човешката природа.

Така хората уподобявайки се на Бога в това, което е за нас естествено и възможно, сами се обличаме в този блажен образ.

Свети Игнатий Брянчанинов задълбочава тълкуванието на евангелския текст. Той свързва разбирането му със своя подвижнически опит. „От изпълнението на евангелските заповеди в душата се появяват усещания, чужди на падналото естество, незнайни нему. Кое е първото чувство, което се явява в душата от изпълнението на евангелските заповеди – това е нищетата на духа. Едва християнинът да поиска да осъществява в действията си, външни и вътрешни, евангелските заповеди, и ще види повредената си природа въставаща против Евангелието. В светлината на Евангелието християнинът вижда в себе си падението на човечеството. От това виждане естествено се ражда смирено понятие за себе си, назовано в Евангелието – нищета на духа. Тази нищеща е блаженство първо в евангелския порядък, първо в реда на духовното преуспяване, първото духовно състояние, първата степен в лествицата на блаженствата.

­Всяко усещане и състояние, което принадлежи на обновеното естество по необходимост се явява блаженство, като проява в душата на Царството небесно, като залог на спасението, като предвкусване на вечното блаженство. За тази нищета на духа казва св. Цар Давид: „Сердце сокрушенно и смирено Бог не уничижитъ.”

Виждането на своето падение е вече блаженство за падналия човек. Виждащият своето падение е способен да признае необходимостта от спасение и Спасител. Способен е да повярва на Евангелието с жива вяра. Такова състояние е дар и действие на благодатта, неин плод, затова е и блаженство. Господ Иисус Христос поставя смирението в началото на своите блаженства, защото именно от смирението започва духовния живот.

Св.Филарет Московски пише: „Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението дава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля, без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпение и погива. Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа.”

Духовната нищета, казва св.Игнатий Брянчанинов и съзнанието за своето падение, за необходимостта от Изкупител са плодове на борбата със страстите. Само при внимателно изпълнение на Христовите заповеди човек може да види своето реално духовно състояние, множеството си страсти, да се убеди във съвършеното безсилие на ветхия Адам. Напротив, който необезпокоявано върши  грехове изпълнява прищевките на страстите, не вижда себе си. Духовният му взор е застлан като с гъста мъгла. Дори затънал в най-безобразни грехове, човек може да се мисли за добър и да вижда в себе си изобилие от добродетели. Виждаме, че нищетата на духа е плод на очистващия се ум.

Същия опит споделя светогорския подвижник Йосиф Исихаст. В своите писма той пише: „И за това най-напред “познай самия себе си”, тоест узнай за самия себе си, какъв си. Какъв си наистина, а не какъв мислиш, че си. С това познание ставаш по-мъдър от всички хора и идваш в смирение, и получаваш благодат от Господа. Ако пък не придобиеш самопознание, а разчиташ само на труда си, знай, че винаги ще се намираш далеч от пътя.

Кой е победил дявола? Този, който е познал собствената си немощ, страстите и недостатъците, които има. Боящият се да познае себе си пребивава далеч от знанието и не обича нищо друго, освен само да вижда грешки у другите и да ги съди. Той не вижда у другите дарби, а само недостатъци. Не вижда у себе си недостатъци, а само дарби.

В друго свое писмо старецът отново пише: „Така че всеки, който желае и проси да получи благодатта, който иска Бог да му даде дар, трябва, първо, добре да познае своето собствено същество – “познай самия себе си”. И това наистина е вярно. Защото всяко нещо си има принцип[12] и ако не познаеш принципа, няма да излезеш на добър край.

И така, ръководен принцип и истина – това е да познаеш, че си нищо, нула, и от нищото е произлязло всичко. Каза – и се създадоха, заповяда – и се сътвориха (Пс. 148:5). Каза и стана земя, и като взе глина, създаде човека: без душа, без ум – прост глинен човек. Това е твоето собствено същество. Това сме всички ние. Земя и кал.

Архимандрит Рафаил Карелин допълва още образа на евангелския беден: „ Духовната нищета е вътрешно самоотречение. Човекът, който я възприема се отказва от своите илюзорни богатства, от това което става плячка на тлението и смъртта. Неговата душа прилича на кораб, от който, по време на буря изхвърлят целия ненужен товар, за да не потъне на дъното със скритите в него драгоценности.” Да бъдеш нищ духом означава да имаш сърцето си свободно за Бога. Но ако за външната нищета е достатъчно веднъж да раздадеш цялото си имушество, то за духовната бедност е необходима постоянна вътрешна борба със страстните образи на този свят.

Дякон Андрей Кураев обяснява старозаветното разбиране на думата „беден” – на еврейски „анавим” или „ани”. Цитирайки блажени Августин, че псалмите са молитва именно на тези „анавим”. Затова в тях се натъкваме на много примери:      „Нищ есм и убог”; „Яко не до конца забвен будет нищий, терпение убогих не погибнет до конца.” Тези и много други текстове показват кой всъщност е истинския беден в старозаветната традиция. В „Толковая Библия” четем: „Истинския „ани” е благочестивият, който се измъчва в сърцето си от съзнанието, че е жалък и безпомощен. Той се обръща към Бога и не очаква за себе си никаква друга помощ освен тази, за която моли милосърдният Бог. Старозаветните „анавим” са хората предали себе си на Бога, и неговата милост.”

Света Богородица също показва своята бедност като „анавим”: „Яко призре на смирение рабы своея…”

Евангелската бедност е състояние независещо от материалното състояние. Беден е царят – пророк Давид, бедни са и старозаветните патриарси. Беден е и праведният Йов, който във сърцето си е „ани” преди да бъде лишен от богатства. Нещастието на „анавим” отива на втори план и става съвсем незадължително.

По нататък дякон Андрей Кураев пренася своя коментар върху думата „духом”. Защо Господ я добавя? – За да изключиш неправилното разбиране за бедните като икономическа прослойка.” В случая тази дума има приблизително същата роля, като крилете на ангелите в иконографията. Тоест да подчертае тяхната безплътност, а случая да се подчертае нематериалността.

Беседата ни няма да бъде пълна ако не цитираме и разсъжденията на Фотиос Кондоглу, известен гръцки иконописец, за да можем да приложим практиката към теорията. „Разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот. Аз нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Тъй като този, който не страдал и не се смирил не получава милост. А човеците не искат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да почувстват нещо нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните страсти. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът. Затова, когато се човек се смири Господ му дава безстрашие. В борбата, където мъжеството се нарича смирение и награди са презрението и унижението не могат да устоят мъжествените света. Който не се отчаял от всичко не прибягва близо до Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си. Мисля си за онези хора, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета вместо да ги намаляват. Нещастните, тъй като са бедни вътрешно и треперещи и искат да се стоплят и затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи без да се стопля.

Мисля, че днешните хора са по-бедни от към вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Които са раби на охолния плътски живот нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва ще са  щастливи. С истинска радост се удостояват онези, които не искат да бъдат известни на хората, за да бъдат известни на Бога. – Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и, че е празен в този свят няма да се смири. А който не се смири няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава до Бога, затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.”

Накрая да обърнем внимание на думите: „защото тяхно е Царството небесно”.

Тук виждаме, че Господ не обещава за в бъдеще време Небесното Царство, а говори за сегашното. Тоест, ако изпълните тези мой думи още сега ще получите Рая.

Свети Симеон Нови Богослов казва, че ако човек още в този живот не придобие Божието Царство и мир, то и в бъдещия няма да го получи. Това е това е и учението и живия пример на всички светии.

Последната фраза: „Царство Небесно” всъщност е равна на първата дума – „блажени”. Какво значи да си блажен – да имаш Царството Божие вътре в себе си.

 „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно!”

На пръв поглед толкова обикновени думи, които вече не са актуални и важни за хората от Галилея, Десетоградие, Йерусалим, и Иудея към които тогава са били отправени. Но за нас днес, за вас и за мен са от изключителна важност, защото радостта от намереното спасение е достъпна само за тези, които са осъзнали, че са погинали.

Убеждаваме се се за сетен път, че Евангелието, както пише игумения Арсения Сребрякова е като безбрежно и необятно море. Мнозина хвърлят в него своята мрежа. Който минава по повърхността извлича само пяна. Който я спуска по дълбоко улавя риба, който слиза на дъното събира драгоценни бисери и раковини.

Реклами