Интервю на Илиана Александрова:

Поисках благословение за този разговор и изповядах греховете на незнанието си така подробно, защото зная колко много сънародници страдат от същите грехове и може би непредубедено ще потърсят Истината в Църквата. “Защото не беше в Църквата Ми”, това е причината за нашата лична и всеобща несрета на блудни синове. Да бъдем жива клетка от Тялото Христово – всеки поотделно и като народ – това за нас е въпрос на живот и смърт. И на земята, и на небето.

В криза ли е българското монашество?

Духът на християнството, който вижда и оценява живота на земята като изпитание и подготовка за живота на душата във вечността, се отдалечава от хората. Или по-точно те не го приемат, дори не разбират до каква степен са се отдалечили от искрата Божи Дух в себе си и са станали роби на плътта си. Дори и тези, които наричат себе си християни. Това бедствено бездуховно състояние е предвъзвестено от Господ Иисус Христос: “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат” (Мат. 18:7), ”…ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните” (Мат. 24:24). Свети апостол Павел казва, че тайната на беззаконието вече действа и преди Христовия ден (Второто Христово Пришествие) ще дойде първо отстъплението от любовта към истината. Много са пророчествата и указанията в Светото Писание и Предание за делата на сатаната и подвластните му бесове и хора, но сега осветляваме духа на нашето време, доколкото всеки проблем на Църквата и на света е и следствие от беззаконието, и причина за него – до възцаряването на Антихриста непосредствено преди Христовото пришествие. Неговият ден и час знае само Отец, но руският светец св. Игнатий Брянчанинов свидетелства преди повече от 130 години, че отстъплението вече е започнало и е допуснато от Бога поради човешкото лицемерие и стремеж към земна слава и богатство. Св. Игнатий ни призовава да бъдем максимално бдителни към своята душа и духа на времето, за да разпознаваме лъжата и да свидетелстваме пред ближните си за истината на Господ Иисус Христос и Църквата Му.

Съвременното монашество не може да не е повлияно от духа на времето. Това е предсказано още през четвърти век от първите велики подвижници и учители на монасите – Св. Антоний Велики, св. Пахомий Велики, св. Памво и др. Когато Господ открил на св. Пахомий, че последните монаси няма да имат голяма ревност към подвизи както първите, че ще ходят в тъмнина, защото няма да имат опитни ръководители, той горчиво плакал и молил Бога да ги помилва. В отговор чул глас: “Пахомий, помни за Божието милосърдие. За последните монаси знай, че и те ще получат награда, защото много ще страдат от тежкия за инока живот.” Десетилетия наред предтечите на Антихриста запустяваха Божиите обители на земята. Сега в православните страни манастирите се възстановяват и оживяват с десетки и стотици млади хора. Но както забелязва грузинският архимандрит Лазар в книгата си “Таинство исповеди”, това може да е само формално – манастир има, когато зад стените му има духовна борба с греха и стремеж към чистото сърце – съсъд на Светия Дух. България е едно тъжно изключение – даже по външни белези не можем да се сравняваме със съседите, на които сме благовестили Евангелието.

Какви са признаците на кризата?

Преди всичко – полуразрушени или външно възстановени празни манастири; един, двама, рядко пет, шест или повече братя и сестри… Необитаваните и големите манастири са жертва на туристически и бизнесменски интереси. Често расото обличат неподготвени и недостатъчно изпитани хора с амбиции за кариера. Малко от миряните отиват в Божиите обители със задълбочени духовни интереси. Посетителите в нашия строящ се манастир рядко предлагат своята помощ, често признават: “Ние не знаем как да се обърнем към вас” и дори се налага да обясняваме думата “манастир”.

Кога и как загубихме представата за православната аскеза?

Цялостен и обоснован отговор на този въпрос може да даде специално изследване. А ние нека помислим:

Защо ереси и езичество постоянно размиват границите на нашата православна вяра? Не носим ли знака на незрялата духовност още от кръщението в 9 век? Високият пример на Св. Теодосий Търновски и школата му има ли следовници, след като в края на 14 век св. Патриарх Евтимий казва: “На Св. Троица ви оставям – сега и во веки”?

Според свидетелствата на чуждестранни пътешественици от 17 – 19 век българите са много благочестиви, има много българи монаси в Атон и в Йерусалим, още повече са в България. При потурчването на Чепино в средата на 17 век около него са унищожени 33 манастира и 218 църкви. Обаче Стефан Герлах, професор в Тюбингенския университет, през 16 век пише, че във всяко село има църква, всяка неделя българите са на богослужение, но никой не слуша свещеника – мъжете отдясно, а жените отляво си говорят за работа. Защо българите виждат в Църквата средство за национално спасение, традиция, обреди, а спасението на душата за вечността остава мъгляво обещание? Ние и сега наричаме своите водачи апостоли, призовавали сме към въстание с църковни камбани. Но доколко национално-освободителната борба е свързана с вярата и молитвата на Църквата не само външно, но и по своята духовна същност? Защо българската литература не е оплодена от духа на православното учение? Защо следосвобожденската интелигенция тръгва към Западноевропейската култура, вече заменила Бога с човека като център на вселената? Защо – след Освобождението и сега – малкото духовно ориентирани интелигенти изповядват и проповядват неправославни учения, а Църквата оставят за неукия народ? Защо днес български журналисти пишат за монашеството и манастирите с безподобен цинизъм и невежество?

В тези и други подобни въпроси и факти трябва да търсим отговора, защото монасите са духовния плод на народа и от неговата вяра зависи монашеското дело!

Какъв беше твоят път към манастира?

Да се родиш и живееш в земя, оставила Бога, е зло, което поражда и своето добро. Представете си средно заможно семейство от края на 40-те и 50-те години на века – материалните и нравствените сътресения са ежедневие; телената мрежа между училищния и църковния двор е китайска стена; Бог е забранена дума, мит, легенда. Всъщност това са отрицателните условия, които предизвикват вечните въпроси в една детска душа: какъв е смисълът на живота; има ли непреходна истина; ако любовта не е вечна, то какъв смисъл има тя; каква е природата на човека и как лошият човек става добър; има ли съвършенство и как се постига то и т. н. Не зададох въпросите си ни в училище, ни у дома. Таях ги в себе си като предчувствие за друг, тайнствен и истинен свят, като твърдина сред морето вълнения.

Няма по-голяма скръб от тази да живееш без Бога и същевременно неосъзнато да се стремиш към Него. Глад за смисъл – това беше нашият живот на блудни синове, наситени със земен хляб. Часът на откритието беше като взрив. Няколко години четох – всичко, което можеше да се намери в България, само не и православна литература. Никой не ми подаде църковна книга, но е трябвало да предполагам нейното съществуване и да я потърся.

Бог знае защо през следващите години ме остави да не узная, че отговорите на такива въпроси се търсят и намират в манастир. Остави ме да се докосна до всички възможни самоизмами – човешка любов, наука, изкуство, философия, обществени изяви и накрая до почти всички религиозни учения, минали комунистическите ни граници. Слава Богу, че беше само докосване – колкото да не заглъхнат въпросите и да позная човешките илюзии за земни радости и несъвършеното човешко знание.

Книгите и техните вестители ми създадоха измамния светоглед, който изповядват и днес много духовно търсещи сънародници: “Бог е един; различните религии са само различен език на една и съща истина, както водата е все вода, но тече през извори с различна форма и въпрос на личен избор е от кой извор ще пиеш. Трябва също да си избереш духовен учител, вече постигнал духовно съвършенство, който може да е на небето и оттам да те води. Бог е отредил за всяка душа учител, но ти трябва да го откриеш и призовеш. Спасение означава вечен живот на душата след смъртта на тялото – спасява те истината, а не църквата.”

Нашата Църква за мен беше един от многото извори на духа – влизах в нея да запаля свещ, да се помоля, да размисля, да послушам църковните песнопения и не подозирах, че това е капчица от морето. Представата ми за Православието се изчерпваше със спомена за нашия селски свещеник, който беше приятел на баща ми, но така и не чух от него думи за вечен живот. През един мрачен и скръбен ноемврийски ден на 1982 година се приютих в храм “Св. Александър Невски”. Често туристически шум ме прогонваше оттук. В онзи момент храмът беше празен, служителите се готвеха да чистят и се постараха да ме прогонят, въпреки молбите ми да остана. Погледах тъжно една икона под стенописа на св. ап. Петър, усещането за свързаност с нея се скъса и казах: “Тази църква е мъртва”. Излязох без да чуя нечия молитва: “Прости й, Господи, тя не знае какво говори.” И през следващите девет години на духовно скиталчество по чужди учения и безплодни опити да живея според тях изговорих още много самоубийствени думи: “Християнството нищо не е дало в сравнение с Изтока; Църквата и литургията впрягат всичките ни сетива, а истинската молитва изисква да не чувстваме ни света, ни себе си; искам да живея като монахиня, но не в манастир, защото Църквата ще ме ограничава”. Последното беше поради желанието ми да последвам примера на западни екологични общности, които с молитва и труд превръщат загиваща земя в рай, за да се върне загубеното единство Бог-човек-природа. “Живея в земи, Църква не видели”, писах на индийски боготърсачи. Всъщност трябвало е да напиша: “Живея като чужденка в духовната си родина, в земята на забравата.” Това узнах едва през 1991 година, четейки житието на св. Патриарх Евтимий. Той видял учителя си св. Теодосий Търновски като огнен стълб по време на молитва. Вече имах представа що значи това. Всичко градено досега рухна, плач и радост ме обзеха едновременно – такава духовна висота е имало у нас, в нашите манастири, в родния ми край… Закъде бях тръгнала, какво бях мислила, и говорила! Всичко започна отначало. Пак през ноември, но 1991 година, бях отново в “Св. Александър Невски” на възкресна Света Литургия. Цялото ми същество беше един въпрос: “Защо, защо, защо, Господи, всичко беше напразно?” “Защото не беше в Църквата Ми”, неочаквано чух отговора вътре в себе си. В миг видях целия си безсмислен живот, най-после обяснен: “Защото не беше в Църквата Ми.”

Възстановяването на българските манастири и проповядването на Православието чрез живо слово и литература станаха мой личен проблем. Фондации, сдружения, радио, телевизия – Бог отново търпеливо ме остави да опитам всички светски средства, за да изживея представите си за служение Нему и да видя тяхната недостатъчност или безплодие. Защото не бях разбрала най-важното: не може да спасяваме Църквата, ако не спасяваме себе си. Трябва първо да видим греховете си, да преживеем сътворения от нас ад тук на земята в покаяние и тогава да вземем кръста си – точно този, който Бог ни е отредил. Носенето на кръста разкрива още повече нашата немощ и греховност, усилва покаянието и така до смъртния час.

Слава Богу, не ме остави Господ, докато не различих “достойнството на християнството от недостойнството на християните”; докато не преживях всеки член на Символа на Вярата като своя лична истина; докато не се освободих от неправославните учения, особено докато не различих човека (пък бил той духовен учител или пророк) от Богочовека Иисус Христос; докато не съединих думите Църква и Истина – Църквата е “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).

Още няколко думи изразяват изключителността на Православието – грях, покаяние, милост, жертва, смирение, благодат, също в неделимо единство – Бог “на смирените дава благодат” И други учения говорят за смирение и благодат, но сравнимо ли е малкото езеро с безбрежния океан? Накрая Господ промислително затвори всички мои пътища и преди да се помоля “Скажи мне, Господи, путь воньже пойду…” (“Посочи ми, Господи, пътя, по който да вървя …”), с изненада чух от духовния си наставник: “Иди си търси манастир…”

Дълготърпеливата Божия любов, неизповедимият Негов промисъл, отговори съвършено на всичките ми въпроси и желания, често преди да съм Го и помолила, както пее свети цар Давид: “Боже, заступник мой еси Ты и милост Твоя предварит мя” “Господ пасет мя и ничтоже мя лишит на месте злачне, тамо всели мя”.

Защо избра този манастир, всъщност тази земя на отдавна разрушен манастир?

Само Бог знае доброто и полезното за спасението на нашата душа, Той дава мястото и начина, делата на нашето покаяние. Това познание е непостижимо със собствен разум и сили, но Всемогъщият и Всемилостивият ни помага да почувстваме Неговата воля като своя, Неговия промисъл като свой избор.

Дойдох тук в Неделята на Блудния син, 1993 година, шестотин години след разрушението на манастира при турското нашествие. Да приема възражения като: “Защо тук, на голата поляна, при толкова празни манастири?”, означаваше да отхвърля Божията воля за мен, което би било самоубийство.

После постепенно осъзнавах частици от всеблагия Божи промисъл. В моя род има ктитори на църква, но има и бунтовници, окачили червено знаме на камбанарията на същата църква. Ние берем плодовете и на доброто, и на злото от рода в род.

В първите дни на разкола казах на разочарованите, готови да загърбят Църквата: “Нека гледаме своите грехове, а не чуждите. И ако търсите и не намирате пример за подражание днес, то сторете нещо, което ще е вдъхновение от делата на св. Патриарх Евтимий и тяхно продължение. Църквата е една и във времето. Едва след пострижението си спомних тези думи, виждайки с радост и ужас, че Бог ме е избавил от празнословие. След 600 години “мерзост на запустението” тук отново има манастир. И първата Вечерня и Утреня, които четох като монахиня, беше на празника на св. Евтимий – пет години след първите сълзи на покаяние, четейки житието му.

Колко пъти онемявах пред Божията милост и думите от молитвата: “Величая неизповедимия Твой промисъл…”! Тук Господ отговори на въпроса на въпросите – за Църквата и истината. Всяка година на храмовия празник Петдесетница преживявам рождения ден на Църквата и първата молитва към Светия Дух: “Царю небесни, Утешителю, Дух на истината”. Гледам почти завършената манастирска сграда като спуснат съвършен дар от небето, невидимо държан от светите апостоли Петър и Павел. “Вижте – казват ни те – колко е жива Църквата, как работи Божията благодат, когато имате поне малко вяра”. Какъв отговор на моята хула: “Тази Църква е мъртва”!

Тук намерих и търсеното по Западна Европа – Бог даде простор за оплодяване и на духовната, и на земната пустиня. В много жития на светиите има велики примери за одухотворяване на творението и единението му с човека и Бога – Православието винаги е живяло с това, което Западна Европа сега открива. Свети Серафим Саровски посадил лук вечерта, а сутринта пратил една сестра да го обере. Ако съпоставим това с клонирането, ще видим бездната на нашата отдалеченост от Бога и съответното й човешко безумие днес. “Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния. Той прощава всички твои беззакония, изцелява всички твои недъзи” – всичко е казано в благодарствения псалм 102, за Божията милост към нашата немощ и греховност./ в полето отстрани/

Светите отци са предсказали, че в последните дни няма да има благодатни старци и пътищата на спасение ще бъдат необичайни. Ти беше четири години послушница, но без постоянното присъствие и благословение на духовния наставник. Какви проблеми възникват в такава ситуация и как се опазва пътят на спасението?

Духовното ръководство и послушанието е другият важен въпрос, чийто отговор беше център на религиозно-светогледните ми сътресения. И в това отношение имаше много основания за покайни размисли и сълзи. Съвършеният учител в Православието е Господ Иисус Христос и Неговата саможертва ни е подарила невъзможното за човека, но възможно за Бога – Църквата като Тайнство, като Богочовешки организъм, като Тяло Христово, чиято Глава е Господ Иисус Христос. Той е първосвещеник навеки, Той ни води към Бога Отца чрез несъвършените човеци-свещенослужители. Ние сме живи клетки от Тялото Христово, доколкото живеем в Любовта и Истината на Църквата чрез даровете на Тайнствата. Нашите духовни добродетели и външни добри дела не зависят от достойнствата на свещеника, архиерея или патриарха. Наша грижа са нашите грехове и приетото послушание, дадените обети. Свещенослужителят се грижи за паството си – за останалото се грижи Бог. Поради загубената вяра и духовна разумност голяма част от хората не разбират призванието на Църквата, включително свещенослужители и самоопределящи се като православни. (Това зная от личен опит, но книгата на американския монах Серафим Роуз “Православието и религията на бъдещето” поразява с доказателствата за псевдодуховност и отстъпление от Богооткровената истина, съхранявана от Православната църква).

Когато в ежедневието трябва едновременно да си послушница и сама да мислиш и действаш, риска да последваш своята воля вместо Божията и да паднеш в дяволските мрежи е на всяка крачка. Св. Силуан Атонски разказва как един военен сам се научил да се моли по време на война, защото молитвата го спасявала от смъртта. Животът в манастир е духовна война – война със себе си, със света и със стрелите на лукавия. Или оцеляваш, или падаш и страдаш. А страданието, покаянието и молитвата отново те поставят на пътя, описан в творенията на светите отци на Църквата. Ако се стремим към покаяние, Бог е силен да ни води, дори когато външно сме сами и според нашата мъничка мярка ни дава да преживеем необходимата опитност. Но душата ни трябва да бъде в кораба-Църква. Това е най-скъпоценното знание, което ми дарува Господ. Преди 1991 г. десет години полагах не по-малко усилия да устроя живота си по духовен начин, но “ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й”. Сега знам, че най-важният “строителен материал“ и за манастира, и за дома на душата, е Божията благодат в Църквата – веднъж обилие и радост, друг път богооставеност и скръб. Каквото и да се случи, Бог промисля всичко с една вътрешна цел – покаяние до смъртния час. Не бива да говорим конкретно за своята лична опитност, но за да отговоря на въпроса, ще споделя най-удивителното за мен – колкото по-висока и по-хубава ставаше сградата, толкова по-съкрушителни, смиряващи ситуации създаваше Господ, толкова по-немощни и окаяни се чувствахме. “Защо – питах се смутено първия път – не ни остави Господ да се радваме на малката победа?” Вторият път разбрах – за да не се уповаваме на покрива, вместо на покрова на Дух Свети; когато хората гледат манастира и ни хвалят, ние да виждаме своята немощ и греховност, да плачем и да помним: “Без Мене не можете да вършите нищо”. Св. Йоан Лествичник казва: “Бог съди за покаянието не по мярката на трудовете, а по мярката на смирението.”

Кое е според теб най-важното призвание на монаха в нашето време?

Най-важното призвание на монаха във всяко време може да се изрази с думите на свети Серафим Саровски: “Радост моя, моля те, придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около тебе”. Това ще рече – освободи сърцето си от безпокойствата на страстите, за да влезе в него Божията любов, за да станеш обиталище на Светия Дух и Неговата Светлина в тебе ще упъти хиляди към Бога. Това е целта, а средства за постигането й са открити чрез ангели на св. Антоний Велики, св. Пахомий Велики и други, а именно – молитва,труд, послушание, нестяжание, пост, въздържание, безмълвие.

Светът се крепи от молитвата и любовта на чистото монашеско сърце. Другите дейности на монаха са вторични, според мястото и времето, или според нашата духовна немощ.

Във всяко време на ереси и гонения на Църквата, на опасности за народа, монасите са напускали своите килии, за да защитят истината и правдата.

Днес, във времето на изстиналата любов и на лъжехристите, монасите и манастирите трябва да свидетелстват, че Църквата е “стълб и крепило на истината”, а Истината е любов – “Щом любов нямам, нищо не съм”.

В нашето скръбно българско време монасите – всеки според дадените му дарби и заедно с малкото православно мислеща интелигенция и манастирите, всеки според своите особености и възможности – трябва да работят за християнското просвещение на събратята си и да подготвят народа за онова покаяние, което спасило Ниневия от гнева Господен. Необходимо е първо да видим нашето отстъпление от завета на св. Иван Рилски; необходимо е да разчетем своята неподправена история и с духовен разум да преосмислим всяко историческо събитие. Само ново кръщение в купела на покаянието ще ни изведе от състоянието на блуден народ и ще ни върне достойнството на народ – благовестител на славяните.

“Преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна от всякакво злословие, както я приехте от светите отци, без да я примесвате с чужди и разни учения.” / От завета на свети Йоан Рилски/

За какво трябва да се грижи и за какво да внимава онзи, който стои на кръстопътя между манастира и света?

Това е по-скоро кръстопът между духовния начин на живот и съблазните на плътските удоволствия в света; кръстопът между човешката егоистична и самоизмамна воля и Божията съвършена и всеблага воля. Ако разберем, че човешкото самоосъществяване е в сливането с Божията воля, то Господ открива своя промисъл за нас дотолкова, доколкото ние се приближаваме към Него. Ако сме утвърдени на духовния път и остава кръстопътят между манастира и живота в обществото, трябва да изпитаме достатъчно своите мотиви за избор. Житейски трудности и скърби, разочарования, отчаяние или обратното – стремеж към нещо по-различно поради тщеславие и самомнение – са лъжливи мотиви. Защото монашеството не е егоистично бягство от проблемите в света, а пряка борба с първопричината за злото вътре в нас, борба за обожване на човека и молитва за света. Избиращите обществената дейност нека помнят, че светът не се променя към добро, ако забравяме извора на злото – сърцето на човека. Съзнанието за нашата греховност, скръбта по божественото съвършенство и желанието за покаяние, любовта към Бога и ближния – когато се разгорят и утвърдят в нас, душата става наистина мъртва за всеки друг интерес в света и сърцето само проговаря: “Колко са мили твоите жилища, Господи на силите!… Един ден в твоите двори е по-добър от хиляда дни. Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието”.

Какво е твоето послание към братята и сестрите – монаси, а така също и към миряните?

Моля се Бог да ни дарува вяра, любов и сили всеки от нас да участвува в изпълнението на Божието обещание: “Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18)

Миряните, чиято вяра се изразява в паленето на свещи и най-много в молитвата на свещеника, нека не чакат някой да ги просвещава, има достатъчно книги. Нашата вяра е съкровището на тъй бедния ни живот – нека сами да го потърсим и очистим от праха на нашето невежество и маловерие. Това е въпрос на лично и национално спасение.

източник: сп. Мирна, бр. 5, 2003, http://www.omophor.com/omophor/files/mirna/mirna05.pdf   

Реклами