Автор: Пламен Сивов

Първият ми интернет-псевдоним беше Bilbo, на името на симпатичния хобит Билбо Бегинс от книгата на Толкин. Тогава, през 1992-1993 година, интернет за мен се свеждаше до един телефонен номер в Балтимор, където учех. Телефонът свързваше компютъра ми с друг компютър в някое балтиморско мазе. Нямаше все още Windows (или поне не беше още популярен), командите „набери номера”, „покажи файловете” и т.н. се въвеждаха на ръка.

В това щастливо време, когато нямахме нужда от компютърна мишка, българи, живеещи в САЩ, се събираха вечер в едно черно-бяло (нямах цветен монитор, къде ти) изцяло текстово пространство, за да си разменят рецепти за баклава, да се тюхкат колко са тъпи американците и да страдат величаво по родината.

Бяхме малко, бяхме млади, и въпреки смешните псевдоними, се знаехме и по име. Чувствахме се близки дори когато спорехме (най-често за политика, доколкото си спомням). Няколко пъти се събрахме на истински купон; още пазя снимките – от онези години, когато Мрежата беше средство, а не цел и когато беше немислимо да се включиш анонимно във форум, за да обиждаш и нараняваш. Но този текст не е жалба за изгубената невинност. Умилението ми, че някои „съфорумци” от онова време все още ме наричат „Билбо”, дори когато се срещаме на улицата, е просто баналната сладка тъга по отишлата си младост. Не идеализирам онова време излишно.

И ми е ясно, че ако днес в Мрежата вилнеят бесове, не значи, че преди са се реели само ангели.

Достъпността на интернет превърна мрежата в най-демократичната среда, където всеки може да участва, а интегрирането на идеята за социалните мрежи в практически всеки сайт (т. нар. Web 2.0) с възможностите за активно отношение към съдържанието от страна на широка аудитория (дотогава предимно ползваща качено и организирано от други съдържание) отприщва принципно нов етап в развитието на виртуалното пространство. Днес всеки, независимо от възрастта, социалното положение и образованието си, може да участва на равна нога в „правенето” на нета. В едно и също пространство, едни до други присъстват умни мисли, красиви картини, прекрасна музика – и пошлост, сквернословие, чалга и тежка неграмотност. Глупакът се изказва преди мъдреца, КРЕЩИ С ГОЛЕМИ БУКВИ под текстове, които не разбира и охотно показва на целия прехласнат свят петната по бельото си – в едър план, в разделителна способност от милиони пиксели.

Свободата развърза езици, които преди са били здраво стискани зад зъбите. Даде възможност за пълноценна публична изява на гласове, които едва сричат, да заглушават всяко слово; превърна онова, което беше периферно, в централно – по силата единствено на неговата масовост. Маргината завзе центъра, варварите нахлуха в Рим и си устроиха оргия посред елегантните фонтани на хилядолетната писмена култура на човечеството. Интернет наистина ни заля – но не със стойностно съдържание (то все още се намира трудно; да откриеш нещо ценно се е превърнало в изкуство), а с мултимедиен брътвеж с нулеви и минусови информационни стойности – триумф на количеството над качеството, на думите над знанието, на визията над смисъла, на шума над говора.

В този хаотичен паноптикум влизам всеки път, щом иконката в долния десен ъгъл на екрана ми примигне: „сега вие сте свързани”. Свързан съм, зер, с всички и с всичко. С всеки човек – и с никой конкретно. С всичко и с почти нищо, всъщност. Но влезли веднъж в антиутопичната Матрица, сме вътре в нея изцяло – с погледите си, вторачени в мониторите, с ръцете, стиснали мишката, с прегърбените си, изнемощели от непривичната стойка тела… И с вярата си – защото сме цялостни същества и не можем да се делим.

Какво показваме на другите и най-вече на себе си именно от тази си страна? Какво научават за вярата ни „другите”, как се отнасяме един спрямо друг като християни в тази ненормална среда; какво печелим и какво губим от общуването си по този начин?

***

Интернет връща практиката на дамгосването1 в цифрова форма – неизтриваем запис за минали прегрешения…
Дениъл Солоув

Свободата, която много сайтове дават на посетителите си да коментират публикуваните в тях текстове или да пишат във форум, в нашите български условия се изражда в нещо средно между квартална кръчма, в която репликите вонят на евтина мастика (и точно толкова е коефициентът им на полезност) и задушевните отношения в глутница градски кучета, където способността да душиш, ръмжиш и давиш се цени най-високо. След порнографията, свободните коментари в иначе авторитетни новинарски и аналитични сайтове са основната причина да се тревожа за интернет-хигиената на деветгодишната си дъщеря. Под невинна новина за политическо събитие или медийна изява можем да прочетем неща, които сериозно биха разклатили психическата стабилност на всеки нормален човек. Питам се каква вътрешна необходимост тласка хората да напишат под анализа на известен журналист: “N, свиньо такава…” – и тези мили думи да са само началото? Откъде се поражда тази свобода с отрицателен знак – да се почувстваш свободен да, хм, седнеш на лицето на другия? Очевидно от анонимността. Системните админстратори на новинарски сайтове знаят, че когато в условията на регистрацията присъстват реални лични данни (истинско име и презиме например), коментаторите възприемат много по-приемливи форми на изразяване. Така един от ефектите на личното начало е самоограничаването; едно от първите последствия на анонимността е развихрянето на всичко низко в човека. Иначе казано, когато човек говори от позицията на разпознаваема личност, той е по-скоро учтив. Когато е анонимен, е по-скоро простак.

Често ни се струва, че с коментарите си развенчаваме нечий лъжлив образ – защото знаем (или смятаме, че знаем) някакви позорящи факти. Когато коментираме личните качества на някой с личното си име, се излагаме на риска да засегнем, обидим, наклеветим несправедливо или осъдим – и за всяко от тези неща един ден ще отговаряме. Анонимният коментар обаче е на порядъци по-ниско падение – защото, каквато и “истина” да казва, самият отказ от личното начало в човешките отношения е поругание над вярата, отхвърляне на първоначалата й. Няма и не може да има православен коментар от “православен християнин” – православни коментари могат да правят единствено православните личности. А личностите имат имена. “Православният християнин”, за съжаление не може да бъде нито православен, нито “просто” християнин, защото в анонима си той или тя е направил(а) фундаментален избор – да се отрече от лицето/лика/личността си в общуването си с околните; да се отрече от името си, с което Бог ще го призове един ден на съд. Да се отрече, в крайна сметка, от Божия образ в себе си. Актът на отречението изхвърля анонимника извън приемливите орбити на вярата и го превръща от изобличител в слуга на Господаря на лъжата. От “поборник” за “чистотата” на православието (такива безименни чистофайници изобилстват в сайта, където най-често публикувам) в рекламен агент на всичко, срещу които Православието тихо противостои.

Анонимността поражда лъжа и лъжливост не само по отношение на собствените си автори. Когато общуването се замени със свободна размяна на анонимни реплики между хора, които са отрекли необходимостта да носят отговорност за думите си, напълно реални и неаномни личности “се сдобиват” постепенно с една фалшива и манипулирана интернет-идентичност. Този феномен е обект на особено внимание от страна на много анализатори на мрежата. Дениъл Солоув в книгата си “Бъдещето на репутацията: клюки, слухове и лична неприкосновеност в интернет” дава пример с една млада жена в Корея, която се качила с кучето си в автобус; кучето си свършило работата между седалките, и понеже жената не почистила последиците, това предизвикало възмущението на останалите пътници. Тази делнична история е можело да свърши дотук, ако събитието не било заснето от един от пътниците с мобилен телефон, качено в интернет и съответно предизвикало огромен обществен отзвук. В стотици сайтове клипчето с недобросъвестната жена бил коментиран по най-циничен и вулгарен начин – с призиви за саморазправа, ровене в миналото и личния й живот, изобщо – с целия арсенал на добре познатото ни анонимно интернет-поведение. Жената загубила работата си и нещо по-важно – сдобила се с прозвище и известност с обратен знак – навсякъде я сочили с пръст.

Солоув пише: “Тя няма да бъде забравена. И това е голямата промяна, която донесе интернет. Докато преди момичето щеше да бъде запомнено от неколцина просто като онази, която не почисти след кучето си, сега нейният образ и идентичност са запазени завинаги в електронната памет. Тя ще остане в историята като “момичето с кучешкото л…но”; ще бъде съхранена в непрощаващата памет на Гугъл и завинаги ще остане в цифровото хранилище на спомени като груб и нечуствителен човек. Поведението й в онази конкретна ситуация със сигурност е било неправилно, но можем ли да я осъдим, без да сме присъствали там и без да знаем цялата история около инцидента? И редно ли е социалните простъпки на хората да ги следват неотклонно в житейския им път – без да могат да променят нищо от данните за себе си?… От незапомнени времена хората се занимават с клюки и слухове, посрамващи или компрометиращи другите. Тези социални практики днес преминават в интернет, където придобиват нови измерения – те се преобразяват от бързо забравящи се прошепнати на ухо реплики в рамките на малки местни групи в широко разпространена и устойчива хроника на човешкия живот. Цяло едно поколение израства в нов свят, в който за нас още от детството ни ще се събира подробна информация, която ще ни съпътства, където и да отидем… Наистина, интернет е жесток историк, правдив или не. Кой би искал да премине през живота си, запомнен завинаги като “момичето с кучешкото л…но”?

If you throw enough shit on a wall, some of it will stick. Ако хвърлите достатъчно л..на върху стената, все ще залепне нещо. Прощавайте за продължаващата употреба на груб език, но тази стара английска мисъл добре илюстрира както мотивацията на хвърлящите, така и възможните последици от тяхното усърдие. Систематичното повтаряне на “позорящи” факти, събития и епитети спрямо живи и мъртви личности оставя някаква следа. И отношението на тази следа към истината за тези хора рядко е в полза на анонимните разобличители.

Паметта на Гугъл може би е непрощаваща, но ние със сигурност сме надарени с тази способност. И при всяко посягане към клавиатурата, при всяко логване в някой сайт с подвеждащи псевдоними като “Благочестив”, “Православен християнин” и пр., ние всъщност правим избор – не просто какво ще напишем, а какъв ще бъде нашият принос към образа на човека, който сме решили да коментираме. И успокоението, че “дума дупка не прави” очевидно не е приложимо в случая – след като се оказва възможно последиците от този виртуален образ да бъдат напълно реални за човека. С нашия благочестив и православен анонимен коментар във форум или друг сайт, когато е насочен към личност, а не към абстрактна идея, ние не влизаме в диалог с личността, даже и да се обръщаме към нея (обикновено с “а, бе…”) – най-малкото защото в природата на диалога е той да се случва между личности, а не между маски (това последното се нарича театър).

Свободата на анонима не е свобода на словото, нито на съвестта. Тя е свобода на страстите и безчестието. Нека да помислим върху това, когато следващия път решим да реагираме “спонтанно” и да напишем “какво мислим” за някой, без да смеем да застанем открито пред него и пред другите.

***

Тупка ли ти малкото празно сърчице докато изплюваш нищото си?
Реплика от интернет-форум

Подчертаният интерес към личния живот, личните качества (и неизбежните за всеки човек недостойнства), пренесени във виртуалната църковна среда, са дълбоко психопатични явления, към които би следвало да развиваме последователна нетърпимост – като към всяка друга морална патология. Във всеки един от нас дреме един воайор; вече сме в ситуация обаче да превърнем този синдром в църковно-приемливо поведение. Какво следва по-нататък? Да го превърнем в норма? Да започнем да гласуваме виртуално и анонимно за нови епископи, след (отново анонимно) споделени впечатления за наднорменото им тегло и сексуалните им предпочитания? Не че чревоугодието и похотливите наклонности не би трябвало да имат значение при един епископски избор. Но трябва веднъж завинаги да си дадем сметка, че анонимният коментар няма и не може да има нищо общо с проявите на колективната църковна съвест. А с всичко останало той има общо, както би казал Радичков.

Човек за цял живот запазва модели и стереотипи на поведение и общуване, придобити още в ранна детска възраст. Така ако детето е свикало да възприема околните като приятели и близки, то ще подходжда към всеки нов непознат като към потенциален приятел. Такива деца порастват като приветливи и слънчеви хора. И обратното, ако детето е израснало във враждебна среда, без топлина и истинско общуване, то ще носи това бреме през целия си живот и ще прилага познатите от детството си фундаментални правила – че непознатият е по дефиниция враг. Тази последната нагласа сякаш е доминираща в анонимните дебри на българския интернет, на българското общество… И на българската Църква, за съжаление. Толкова враждебност – спонтанна, стаена, сподавена, гръмка, коварна или честна и открита, анонимна или лична, “благородна” или дребнава – не съм виждал в нито една поместна църква (през последните двадесетина години имах възможност да общувам с много млади хора от поместните църкви). Понякога тази враждебност е пошла, тъжна и жалка като цигани, биещи се за крадена жица. Понякога – изтънчена и одухотворена, оплетена отгоре-додолу с интелектуална орнаментика, и с “онази особена логика, плод на омразата” (Борхес). Виждам озъбеното лице на тази непреодоляна детска несигурност непрекъснато. Виждам я и в себе си, уви. Защото всички, без изключение, допринасяме за отровната атмосфера в нашата църква – и клишето, че промяната на света започва от теб самия, е потискащо вярно.

Виртуалната талибанщина е пуснала здрави корени в нашите църковни среди. За разлика от истинските талибани обаче (смели мъже с неправилна кауза), нашите православни интернет-ревнители и изобличители са страхливци, макар и каузата им може би понякога да е правилна. Парадоксът има и друго измерение – анонимната „защита” на Православието всъщност го компрометира, а самият „защитник” в анонимността губи православността си. Комбинацията „аноним + православие” не е просто проблемна, спорна или укорима. Тя е жалка. Страхът не се съчетава с вярата, маската не се понася с личността и духовността – с клеветата.

Вярващият човек е сравнително просто устроен. Когато говори, стои зад думите с лицето си. В това говорене той поема риска да сгреши, да нарани или обиди, но е готов – отново лично – да поеме отговорност за това, и да поиска прошка, щом осъзнае грешката си. Общуването между вярващи не е винаги приповдигнато и сладостно; в него може да има и несъгласия, разпри и конфликти (вж. 1 Кор. 11:19).

Един наш класик отдавна е изрекъл знаменателното прозрение, че българите трудно понасят някой техен сънародник да надигне глава над останалите и да каже нещо значимо – реакцията на общността обикновено е охулване и натискане на въпросната надигната глава под равнището на останалите. Колективната ни психология притежава удивителното свойство да съчетава детинска доверчивост, раждаща неизменно месиански политически модел (вечното тръпнещо очакване за бащицата-герой) и болезненото отхвърляне на авторитета, когато той произхожда от себеподобен. Всички знаем модела на българския ад, където обслужващият персонал е излишен, защото самото поставяне на българите в общност гарантира самопораждане на система за взаимно измъчване.

Интернет ни въоръжи услужливо с нови казани, където да потапяме ближните си и с нови тризъбци, с които да държим главите им под нивото на врящия катран. И докато в добрите стари времена, за да очерниш някого, дръзнал да изкаже мисъл, е било необходимо все пак да положиш някакво усилие – например, да напишеш донос до началството или да изпратиш анонимен сигнал във вестник, днес дори това усилие ни е спестено – пътят от вътрешната до външната мерзост е кратък и лесен. Личната психопатология се обективира като народопсихология за секунди – колкото ти трябва, за да натракаш на клавиатурата вариацията си на тема “Абе знам го аз тоя…” и да натиснеш бутона “изпрати”. И никой дори не си прави труда да излее злобата си поне по правилата на българската граматика и правопис. За сметка на това обаче анонимецът получава публичност, за която старите доносници и мерзавци биха си изгризали ноктите.

***

Как ще съм анонимен, бе? Нали пиша с псевдоним?
Реплика от интернет-форум

Големият грях на православната анонимност не е нито неграмотната глупост, която често върви в комплект с нея, нито лъжата и клеветата, които обикновено я движат, а анонимността сама по себе си – рафинираният отказ от собственото лице и име. Това ще да е била водещата теза на руски духовници от старообрядческата общност, които наскоро се обявиха срещу използването на аватари и никове (условни изображения и имена). Ограничителна политика спрямо интернет-анонимността възприемат много християнски интернет-сайтове. Може да се спори, разбира се, доколко издигането на един личен и морален въпрос в ранг на официална политика (един вид, ние ви задължаваме да се държите морално на наша територия) е някакво ограничение на личната свобода на изразяване. Със сигурност, подобни административни мерки могат лесно да бъдат заобиколени. Но за нас християните въпросът е преди всичко в областта на личния избор, и едва след това – в областта на форумните правила и административните ограничения.

Затова и целта на този текст може да бъде само една – някой четящ, без много-много шум, да промени анонимната си идентичност в някой сайт в истинска. Защо да не си ти?

Бележки

1 В оригинала: scarlet letter, алена буква, по едноименния роман на Натаниъл Хотърн, в който героинята Пестър е принудена от жителите на малкото градче, в което живее, да носи буквата “А”, указваща нейното прелюбодеяние (на англ. adultery).

Бел. ред.: текстът е от 2008 г.

източник: orthomatic.net