Автор: йеромонах Серафим Роуз

През ХХ в. православното богословие преживява едно „светоотеческо съживление“. Несъмнено, в това „съживление“ има доста положителни неща. През последните векове някои православни учебници са излагали определени доктрини с отчасти западна (по-точно римокатолическа) терминология и уклон и не са успели да оценят достойно някои от най-дълбоките православни св. отци, особено от по-ново време (св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама, св. Григорий Синаит). „Светоотеческото съживление“ на ХХ век поне отчасти коригира тези недостатъци и освободи православните академии и университети от някои ненужни „западни влияния“, присъстващи в тях. В действителност, това се явява продължение на православното осъзнаване, започнало през ХVIII и началото на ХIХ век от св. Никодим Светогорец, св. Макарий Коринтски, бл. Паисий Величковски, московския митрополит Филарет и др. в Гърция и Русия.

Но това „светоотеческо съживление“ си има и отрицателна страна. Най-малко, в ХХ век то е било и си остава едно предимно „академично“ явление: абстрактно, отдалечено от ежедневието, белязано с печата на дребнавите страсти на съвременния академичен свят – чувство на превъзходство, самодоволство, липса на милосърдие в критикуването на чуждите възгледи, формиране на партии и клики от „осведомени“ личности, запознати с това, кои възгледи са „модерни“ и кои – не. Някои учени изпитват такова страстно увлечение по „светоотеческото съживление“, че откриват „западно влияние“ накъдето и да се обърнат; те стават свръхкритични към „латинизираното“ Православие от последните няколко века и изпитват крайно презрително отношение към някои от най-уважаваните православни учители от тези векове (както и към съвременните и дори към древните), заради техните „западни“ виждания. Такива „ревнители“ дори и не подозират, че подкопават православната почва под собствените си нозе и свеждат непрекъснатото православно предание до една тясна „партийна принадлежност“, която само малка група от тях споделя (по общо мнение) с „великите отци“ на миналото. В този случай „светоотеческото съживление“ идва в опасна близост с един вид протестантизъм. 1

През последните години бл. Августин стана жертва на тази отрицателна страна на „светоотеческото съживление“. Нарасналото теоретично познаване на православното богословие в наши дни (противопоставено на богословието на св. отци, което е било неразривно свързано с християнския живот) произвежда маса критики по адрес на бл. Августин заради доктриналните му грешки. Някои студенти богослови дори специализират „разпердушинване“ на бл. Августин и неговото богословие и то така, че едва ли някой би повярвал, че той все още се счита за отец на Църквата. Понякога такива студенти влизат в открит конфликт с православни учени богослови от „старата школа“, които са изучавали някои от недостатъците на Августиновото учение, но го приемат като един от многото св. отци, без да му отделят особено внимание. Тези, последните, са по-близо до православното отношение към бл. Августин, предавано през вековете, докато другите са виновни в това, че преувеличават грешките му, вместо да ги извиняват (както са постъпвали св. отци в миналото), и на тяхната академична „правота“ често липсва онова истинско вътрешно смирение и благородство, които бележат автентичното предаване на православната вяра от баща на син, а не само от професор на студент. Нека проследим само един пример на това неправилно отношение на някои съвременни богослови към бл. Августин.

Православен свещеник и преподавател в богословско училище, изпитало „светоотеческото съживление“, изнася лекция за разликите между източната и западната нагласа. Обсъждайки „пагубните изкривявания на християнската нравственост“ в съвременния запад и по-конкретно, фалшивия „пуританизъм“ и чувството за „съвършенство“, той заявява: „Аз не мога да проследя извора на тази представа. Само знам, че Августин вече я е въвеждал в употреба, когато, ако не се лъжа, той казва в своите изповеди, че след кръщението си вече нямал сексуални помисли. Не искам да подлагам на съмнение Августиновата искреност, но за мен е напълно невъзможно да приема неговото твърдение. Смятам, че той казва това, защото вече е имал представата, че бидейки християнин, това предполагало той да няма сексуални помисли. В същото време разбирането на източното християнство е съвършено различно.“ (The Hellenic Chronicle, Nov. 11, 1976, p. 6) Тук Августин се е превърнал чисто и просто в изкупителна жертва, върху която се струпват всички възгледи, смятани за „неправославни“ или „западни“ – всичко гнило в запада трябва в крайна сметка да идва от него! Дори се счита за възможно, противно на всички закони на учтивостта, да се четат мислите му и да му се приписва възможно най-примитивното мислене, което не се среща и сред най-прясно обърналите се към Православието в наши дни.

Разбира се, в действителност бл. Августин никога не е правил подобно изявление. В Изповедите си той е достатъчно откровен да говори за „лъстивите вълнения“, които все още са в него и „докъде съм в тая моя беда“ (Изповеди, Х, 30); също и учението му за сексуалната нравственост и за борбата срещу страстите като цяло е идентично с това на източните св. отци от неговото време като и двете са доста по-различни от съвременното западно отношение, което лектора справедливо посочва като погрешно и нехристиянско. (В интерес на истината, обаче, благодатно освобождаване от изкушенията на плътта е било дадено на някои св. отци – ако не на запад, то поне на изток; виж The Lausiac History, гл. 29, където в резултат на ангелско посещение, на египетския аскет Илия било дадено такова освобождение от похотите, че той можел да заяви: „Страст не идва повече в ума ми.“)

Няма нужда сами да ставаме толкова груби в осъждането на подобни изкривявания на „светоотеческото съживление“ – в наши дни толкова неточни и противоположни идеи, много от които напълно чужди на Църквата, се проповядват от името на християнството и дори на Православието, че човек лесно може да извини онези, чиито православни възгледи и оценки понякога са неуравновесени, стига те наистина честно да търсят чистотата на вярата. Самото това изследване върху бл. Августин ни показва, че такова е и отношението на св. отци на Православието към онези, които са грешили във вярата. Има много още да се учим от щедрото, благосклонно и простително отношение на тези св. отци.

Където има грешки, ние, разбира се, трябва да се стремим да ги поправим – трябва да се борим със „западното влияние“ на нашето време, трябва да не повтаряме грешките на древните св. отци. Колкото до бл. Августин в частност, няма съмнение, че учението му в доста случаи е пропуснало целта: по отношение на Св. Троица, благодатта и природата, и други доктрини. Неговото учение не е „еретическо“, то е преувеличено, а именно източните св. отци са преподавали истинските дълбоки доктрини на християнството по тези въпроси.

До известна степен грешките на Августиновото учение са грешки на западната нагласа, която като цяло не схванала християнското учение толкова дълбоко, колкото изтока. Св. Марк Ефески прави една конкретна забележка на латинските богослови във Ферара – Флоренция, която може да се приеме като обобщение на разликите между изтока и запада: „Виждате ли колко повърхностно се докосват до значението вашите учители и как не проникват в смисъла като, например, Йоан Златоуст и Григорий Богослов, а и други светила на вселенската църква?“ (Първо слово върху очистителния огън, гл. 8; Погодин, 66 стр.) Във всеки случай някои западни св. отци като св. Амвросий, св. Иларий Поатийски, св. Касиан наистина проникват дълбоко и са в духа на изтока, но като цяло източните св. отци действително са учили по-дълбоко и по-проникновено по различните християнски доктрини.

Това, обаче, не ни дава никакви основания за какъвто и да било „източен триумфализъм“. Ако ще се хвалим с великите си св. отци, нека внимаваме да не станем като юдеите, дето се хвалели с пророците, които сами пребили с камъни (Мат. 23:29-31). Ние, последните християни, не сме достойни за наследството, което те са ни завещали; не сме достойни дори отдалеч да гледаме възвишеното богословие, което те са и преподавали, и живяли. Ние цитираме светите отци, но сами нямаме техния дух. Като цяло дори може да се каже, че обикновено тези, които вдигат най-силна врява срещу „западното влияние“ и най-малко прощават на онези, чието богословие не е „чисто“, са сами най-заразените със западни влияния, и то често от неподозирани щамове. Духът на очерняне на всички, които не са съгласни с нечии „правилни“ възгледи, независимо дали става въпрос за богословие, иконопис, църковни служби, духовен живот и каквото и да било друго, днес се е превърнал в нещо твърде обикновено и често има катастрофални резултати, особено сред новообърналите се към православната вяра, за които тя е нещо съвсем необичайно. Дори и сред „православните народи“ този дух се е настанил здраво (очевидно резултат на „западно влияние!“), както може да се види от неотдавнашния неуспешен опит в Гърция да се отрече светостта на св. Нектарий Пентаполски, един известен чудотворец от нашия век, защото се предполагало, че учил неправилно по някои доктринални въпроси.

Днес всички ние православни християни, независимо дали източни и западни, живеем в едно „западно пленничество“ (само да сме достатъчно честни и искрени да си го признаем), по-тежко от всичко, познато на нашите св. отци от миналото. В предните векове западното влияние може и да е произвеждало някакви теоретични доктринални постановки, на които е липсвала прецизност, но днес „западното пленничество“ обгръща и дори управлява самата атмосфера и самия дух на нашето Православие, което често е теоретично „правилно“, но бедно на истинския християнски дух, на неизразимия аромат на истинското християнство.

Нека тогава бъдем по-смирени, по-любящи и по-великодушни в подхода си към св. отци. Нека проверката на нашето приемство от непрекъснатото християнско предание от миналото да бъде не само старанието ни да бъдем доктринално точни, но и любовта ни към хората, които са ни го завещали, към които със сигурност принадлежат както бл. Августин, така и св. Григорий Нисийски, въпреки техните грешки. Нека останем в съгласие с големия наш източен св. отец св. Фотий Константинополски и „да не приемаме като доктрина онези области, в които те са се отклонили, но да прегърнем хората.“

А бл. Августин наистина може да научи на нещо нашето „правилно“ и „точно“, но студено и безчувствено православно поколение. Сега е „на мода“ възвишеното учение на Филокалията, но колцина от онези, които четат тази книга, са преминали преди това през АБ-то на дълбокото разкаяние, на сърдечната топлота и истинското православно благочестие, които сияят от всяка страница на прославените Августинови Изповеди? Тази книга, историята на личното обръщане на бл. Августин, никак не е изгубила значението си и днес – пламенните християни ще открият в нея голяма част от собствения си път през грехове и грешки към Православната Църква, както и противоотрова срещу някои от съвременните изкушения към новоповярвалите. Без пламъка на истинската ревност и благочестие, които се разкриват в Изповедите, нашата православна духовност е мошеничество и подигравка и участва в духа на идващия антихрист също толкова сигурно, колкото и доктриналното отстъпничество, което ни заобикаля отвсякъде.

„Ти палиш в човека радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докле не намери в Теб покой.“ (бл. Августин, Изповеди, I,1)

Бележки:

1. За критика срещу един такъв резултат от „светоотеческото съживление“ виж о. М. Помазански, „Литургичното богословие на о. А. Шмеман“, The Orthodox Word, 1970, N6, стр. 260-280.

(Откъс от книгата на йеромонах Серафим Роуз –  „Мястото на бл. Августин в Православната църква, източник: http://pravoslavieto.com)

Реклами