За неофитството

Автор: дякон Георгий Максимов

Георгий Максимов е православен дякон, богослов, религиовед, писател и публицист, мисионер, преподавател в Московската духовна академия. Член на Синодалната работна група по изработване Концепцията за междурелигиозните отношения на Руската Православна Църква. Член на експертния съвет по противодействие на религиозния екстремизъм в Министерството на правосъдието на Руската федерация .

Неофитството се нарича явление, при което човек, току-що приел вярата, с голяма ревност се старае да въплъти в живота си всички норми и изисквания на християнската религия, доколкото ги разбира.

В последните години сред църковните среди се разви цяла кампания против неофитството. Самата дума “неофит”, която изначално означава “новообърнат”,се е превърнала едва ли не в обида: трудно ще се намери изказване, където тя да не се употребява в негативен смисъл. Над делата и старанията на неофитите се гледа или с насмешка и се дават за пример: “Как не трябва да се прави”, или се изобличават с неприязън. В най-добрия случай за тях се говори като “грешки на растежа” или “духовни недъзи” (да си спомним например статията  “Внимание: неофит!” на Георги Дублински).

И се получава така, че заедно с окалянето на неофитството и неофитите, “опитните” православни опръскват с мръсотия и младенеца.

Когато човек идва в Църквата, Господ му дава много благодат и сили, за да го поддържат, докато укрепне и често го защитава от изкушения, за което и преп. Йоан Лествичник казва: “По особения Си промисъл Господ е облекчил борбата за новоначалните, за да не би още в самото начало те да се върнат в света. И така, радвайте се винаги в Господа, всички раби Божии, като виждате в това първия знак за Господнята любов към вас, и че Той Сам ви е призовал”.

И тази ревност във вярата, която преживява новообърналия се, сама по себе си е добра. Нейната искреност, жертвеност, готовност за отказ от своите привички и комфорт, нелицемерното желание да се спазват Христовите заповеди и да се довериш на Бога, съвсем не е “духовен недъг”, а дори напротив.

Ако се обърнем към Светото Писание и Предание на Църквата, няма да намерим подобни изобличения на “неофитството”, които днес са станали модерни за някои православни. Напротив, намираме упрек от страна на Господ към всички онези, които говорят за себе си като “оздравели” от този “недъг”: “Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов” (Откр. 2:4). Според тълкуванието на св. Андрей Кесарийски, тук Бог “порицава и засрамва заради охлаждането на любовта към ближния”.

Спомням си един епизод, на който сам станах свидетел. Действието се разви в храма на един православен ВУЗ. По случай деня, в който се празнува небесния покровител на института се служи тържествена литургия. След службата в трапезарията започва разговор и свещеникът се радва, че са дошли толкова много студенти.

–         Тук са основно първокурсници и второкурсници –  съобщават му.

–         А защо не са дошли студентите от горните курсове?

–         E, те вече са “въцърковени”… – с горчива ирония отвръща отец дяконът.

Това е печалната истина и навярно  всеки, който “е оздравял от неофитството”, ако погледне честно в душата си и се обърне назад в живота си, ще признае, че “оздравяването” се съпровожда с охлаждане на вярата, вегетиране, леност, равнодушие, намаляване на добрите дела и потопяване в суетата, така че нерядко “оздравяването” от неофитството твърде често води до една духовна болест, за която впрочем говори и Господ: “Зная твоите дела: ти не си ни студен, нито горещ; о, дано беше студен или горещ” (Откр. 3:15).

Искам да благодаря на Ирина Яковлевна и Татяна Лвовна затова, че в своята работа те са защитили тази добра страна на “неофитството”, като привеждат един действително забележителен цитат от свидетелствата на една читателка на списание “Тома”: “Тогава започна период, в който се страхувам, че мнозина съм докарала до смут и раздразнение. Например… започнах да ходя в университета с един закърпен пуловер и овехтяла пола, като не ги сменях цяла зима. Може да съм привела с това някого в съблазън. А всъщност, неофитите за много неща са прави. Да, това може да изглежда превзето, показно. Но… това е съвършено чиста радост от пребиваването в Господа, и ти се иска да вземеш и да преобърнеш всичко, да дадеш всичко, да промениш всичко…”

Може ли да се съхрани тази чиста радост, искрена и любовна ревност в делото на духовното преуспяване? Може. И аз самият знам за подобни случаи, които за съжаление не са много. Но историята на Църквата ги знае предостатъчно.

Например един от най-знаменитите “неофити” е преп. Антоний Велики. Като един напълно обикновен новопокръстен, той отишъл веднъж в  храма и чул при четеното на Евангелието точно Христовите заповеди. И така той се възпламенил от желанието да ги изпълни, и веднага щом приключила службата в храма, като излязъл от него, се отказал от цялото си минало. И като се трудил неуморно петдесет години, изпълнил всичко. Неговият пример въодушевил мнозина: така са възникнали първите манастири и цялото наше монашество – от един “неофит”, който не оставил “своята първа любов”.

Петстотин години по-късно живял друг “неофит”- преп. Прокопий Декаполит. И той по същия начин, движен от този пламък да изпълни наистина евангелските заповеди, в юношеството си постъпил в манастир. Но манастирите по онова време вече не били като от времето на преп. Антоний. И като наблюдавал манастирския живот, младият инок все повече се огорчавал. Не, там нямало никакви особени грехове… Но също и добродетели. Всички братя се били превърнали в “оздравели от неофитство”. И веднъж св. Прокопий запитал игумена:

–         Отче, истина ли е това, което е написано в Евангелието?

–         Да, чедо, защото това не са човешки, но Божии думи.

–         Отче, а защо тогава не ги изпълняваме?

И всички братя му казали:

      –    Защото никой няма сили да ги изпълни.

И както е казано в житието: “Тутакси за наказание неудържима скръб обвзела игумена и всички братя заради разточителството на времето им в пустота, а Прокопий решил с усърдие да следва записите и наставленията на нашите свети отци. И веднага отишъл в пустинята и живял в нея седем години, като не помислил за нищо земно” и като се потрудил така, той потвърдил с живота си онова, което пет века преди него направил и преп. Антоний.

Подобни истории са често срещани.

Така че само по себе си религиозното горене, сериозното отношение към духовния живот и жертвеността на неофитите съвсем не е нещо, което е достойно за насмешки и порицания. По-скоро за тях е достойна загубата на гореспоменатите качества.

Въпреки това, безусловно, и в периода на неофитството съществуват съблазни и тъмни страни. Но е нужно да се порицават именно съблазните, а не самото “неофитство”. Още повече, че и “оздравелите” съвсем не са свободни от тях.

източник: http://pravoslavie.ru

(Откъс от статията на Юрий Максимов „О семье, неофитах и компьютерных играх“, превод от руски: Мартин Димитров)