Автор: епископ Атанасий Йевтич

Покаянието – това е начало на християнския, новия живот, или християнското, новото битие, битието в Христа.

Така започва и Евангелието с думите на св. Йоан Предтеча: “Покайте се, защото приближи се Царството Небесно”. И Христовата проповед след Кръщението е била: “Покайте се и вярвайте в Евангелието”.

Но в нашето съвремие се поставя въпросът: защо е нужно покаянието?

От социална гледна точка е неуместно да се говори за покаянието. Съществува, разбира се, някакво подобие на покаяние, особено в страните на източния тоталитаризъм:

когато някой е отстъпил от линията на партията, от него се изисква “покаяние”; или когато ръководителите на партията сами отстъпват от своя първоначален план – не го наричат покаяние, а някаква “реформа” или “перестройка”… Тук покаяние действително няма. Кой от вас е гледал филма на Абуладзе “Покаяние”? Там именно става дума за лъжливото покаяние и единствено в края на филма става ясно, какво е истинското покаяние. Филмът разобличава лъжливото покаяние, като един вид изменение на “идеала”, или “стилът” на властта, която си остава същата по своето същество. И наистина, едно подобно “покаяние” няма нищо общо с истинското покаяние.

В Свещеното Писание (в гръцкия превод) има два различни израза за покаяние. Единият израз е “метаноя”, а другият – “метамелия”. Понякога вторият израз се превежда не с думата “покаяние”, а с думата “разкаяние”. Например намислил съм да отида във Франкфурт и “се разкайвам”, т.е. премислих: няма да отида. Това в Св. Писание се нарича “метамелия”, това просто е промяна на намерението. То няма никакво духовно значение. И в социалния или психологическия смисъл съществува нещо от рода на “разкаяние”, т.е. промяна. В областта на психологията съществува “разстройство” на характера, невроза… В дълбоката психология на Адлер, или на Фройд, и дори на Юнг няма понятие за покаяние.

Покаянието – това е религиозно понятие. Нужно е да се каеш пред някого. Това не означава просто да се измени стилът на живот или своето вътрешно чувство или своя опит, както се разбира във вида, да кажем, в източните религии и култури. Тези религии говорят за това, че човекът е длъжен да получи свой собствен опит, длъжен е да познае себе си, да се самоосъществи, за да се събуди неговият свят на съзнанието. Но за такава промяна не е нужен Бог. А християнското покаяние е непременно пред някого.

И ето ви пример. Един от нашите сърби – сега вече е на около 60 години – в младостта си е бил комунист, и както всички такива, е направил много зло на народа. Но после той се е обърнал към вярата, към Бога, към Църквата и е казал, когато са му предлагали да се причасти: “Не, направил съм много злини”, – “Хайде, отиди да се изповядаш”. – “Не – казва той – няма да отида да се изповядам пред свещеника, но понеже съм съгрешил пред народа, трябва открито да се изповядам пред народа”.

Това е израз на пълното съзнание за онова, какво е покаяние. Тук виждате църковното възприятие, древнохристиянското и автентично библейкото, че човекът никога не е сам в света. Той стои преди всичко пред Бога, но и пред хората. Затова в Библията съгрешението на човека пред Бога винаги има отношение към ближния: а това означава, че то има социално, обществено измерение и последствие. И това се чувства и от нашия народ, и при много руски писатели. В православния народ е създадено едно чувство, че ако някой е крадец или тиранин, или прави зло на ближния си – то той е като безбожник. Макар и да вярва в Бога, това е нищо; щом веднъж животът му се разминава с вярата, на дело той просто се надсмива над Бога.

Оттук имаме и цялостното разбиране за покаянието, като правилно стоене както пред Бога, така и пред хората. Покаянието не може да бъде измерено само със социални или психологически мащаби, то винаги е богооткровено, библейско, християнско понятие.

Христос започва своето Евангелие, своята блага вест, своето поучение на човечеството с покаянието. Св. Марк Подвижник, ученик на св. Иоан Златоуст, пустинник живял през IV-V век в Мала Азия, поучава, че нашият Господ Иисус Христос, Божията сила и Божията премъдрост, като е промислила за спасението на всички, от всички свои различни догмати и заповеди е оставил един единствен закон: закона на свободата, но този закон на свободата се постига само чрез покаяние. Христос е заповядал на апостолите: “Проповядвайте на всички народи покаяние, защото се приближи Царството Небесно”. И с това Господ е искал да каже, че в силата на покаянието се съдържа силата на Царството Небесно така, както закваската се съдържа в хляба или в зърното се съдържа цялото растение. Така покаянието е начало на Царството Небесно. Да си спомним Посланието на св. Апостол Павел към евреите: тези, които са се покаяли, са почувствали силата на Царството Небесно, силата на бъдещия век. Но веднага щом са се обърнали към греха, те са загубили тази сила, и покаянието трябва наново да се възроди.

И така, покаянието не е просто социална или психологическа способност да се съжителства с другите хора без конфликти. Покаянието е онтологическа, т.е. битийна категория на християнството. Когато Христос е започнал Евангелието с покаянието, Той е имал предвид онтологическата реалност на човека. Да го кажем с думите на светител Григорий Палама: дадените ни от Господ заповеди за покаяние и прочие заповеди в пълнота съответстват на самата човешка природа, понеже в началото Той е създал тази природа на човека. Той е знаел, че след това ще дойде Сам и ще даде заповеди, и затова е създал природата съгласно бъдещите заповеди. И отново, Господ е дал такива заповеди, които съответстват на природата, която Той е създал в началото. По този начин, думите на Христа за покаянието не са клевета към природата на човека, това не е “налагане” към човешката природа на нещо, което й е чуждо, а те са най-естествената, нормална, съответстваща природа на човека. Става дума единствено за това, че човешката природа е паднала и затова в момента се намира в ненормално за себе си състояние. Но именно затова е покаянието и то е този лост, чрез който човекът може да изправи своята природа, като я възвърне в нейното нормално състояние. Затова и Спасителят е казал: “Метаноите” – т.е. “променете своя ум”. Проблемът е там, че нашата мисъл е далече от Бога, далече от самите нас и от другите. И оттам идва болното, патологическото състояние на човека, което на славянски се нарича с думата “страст”, а на гръцки с думата “патос”(патология). Това е просто болест, извращение, но все още не е унищожение, както болестта не е унищожение на организма, а е просто повреда. Греховното състояние на човека е повреда в неговата природа, но човекът може да се възстанови, да предприеме изправление и затова покаянието идва като лек за болното място, за болната природа на човека. И щом веднъж Спасителят е казал, че трябва да се каем, дори ако не чувстваме в себе си потребност от покаяние, то ние сме длъжни да Му вярваме, че наистина трябва да се каем. И всъщност великите светии колкото повече са се приближавали към Бога, толкова по-силно са чувствали потребността от покаяние, като са чувствали дълбочината на човешкото падение.

Друг пример от съвремието. Един перуански писател Карлос Кастанеда е написал вече 8 книги за някой си индиански мъдрец и маг, Дон Хуан от Мексико, който го е научил да взема наркотици, за да достигне състояние на втора, особена реалност, да влиза в дълбочината на тварния свят и да почувства нейната духовност, да се среща с духовни същества. Кастанеда е антрополог и е възбудил голям интерес сред младежите. За съжаление и у нас. Превели са вече 8 тома. Преди дни в Белград имаше дискусия: какъв е Кастанеда – да го приемем или отхвърлим. Един психиатър каза, че приемането на наркотици с цел получаване на халюцинации е опасен път, от който е малко вероятно да се върнеш. Един писател хвалеше Кастанеда; една поетеса беше резервирана. Аз се оказах най-строгия критик. В диагнозата, която Дон Хуан е дал на писателя Кастанеда наистина няма нищо ново. Човечеството е в трагично, ненормално състояние. Но какво предлага той, за да се излезе от това състояние? Да почувстваме друга реалност, да се освободим за малко от нашите ограничения. А какво се получава? Нищо! Човекът си остава трагично същество, което не е спасено и дори не откупено. То не може както барон Мюнхаузен да се хване за брадата и само да се издърпа от блатото. Апостол Павел утвърждава: нито други небеса, ни друго творение, ни неземна светлина, ни седмо небе могат да спасят човека, защото човекът не е безлично същество, което се нуждае само от мир и спокойствие. Той е жива личност и търси живо общение с Бога. Един сръбски християнин-комунист доста грубо се изказа: ”Е, къде е Бог, за да Го хвана за гърлото?” Дали е безбожник? Не, той не е безбожник, а живо чувства Бога, спречква се с Бога, както Иаков. Разбира се, че е безобразие от негова страна, да говори по този начин, но той така чувства живия живот… А да се смята, че спасението се състои в някавко уравновесено блаженство, в нирвана, във вътрешния свят на концентрация и медитация – това не води човека до никъде. То даже пречи на възможността за неговото спасение, защото човекът е същество, създадено от небитие в битие и повикано за общение…

Следва

2-ра част, 3-та част

превод от руски: Мартин Димитров

Реклама