Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Така богословът е длъжен да се вслушва не само в гласа на Библията, но и в гласа на Отците. Понеже на обяснението на тази необходимост вече са посветени не малко страници и в “До протестантите за православието”, и в “Наследството на Христа”, тук няма да възпроизведа всичко, което е казано за Преданието и неговата важност в предишните ми книги.

Задачата на тези размишления се състои в друго. След като разбрахме необходимостта от пътешествие в света на Отците, е нужно да предупредим за онези опасности по този път, на които пътникът може да се натъкне.

Наистина Отците трябва да се разбират по същия начин, както и Писанието. Тук също е доста лесно да дадем воля на субективизма си. Този който пристъпва към изучаването на света на богословието, трябва през целия си живот да запомни онзи евангелски епизод, в който сатаната изкушава Спасителя. С какво Го изкушава? – с цитати от Свещеното Писание (Мат. 4:6)… Това означава, че в нашия паднал свят няма такава светиня, която злата воля не би могла да откъсне от Храма и да използва като инструмент за разрушение на Църквата. Светинята дори може да се използва като символ на Богоборчеството.

Както само по себе си отличното познание на Библията не гарантира вярното й разбиране, така стоят нещата и с познаването на Отците. На всички ни е известно, че и еретиците използват цитати от Писанието.  “При това ги използват необикновено често. Те ровят из всички книги. Дали пред свои, дали пред чужди, те почти никога не говорят за нещо, без да се опитат да го подкрепят и с думи от Писанието. Вземи съчиненията на Павел Самосатски, Прискилиан, Евномий, Иовиниан и другите заразители, и ще видиш в тях безчетно множество цитати; няма да намериш ни една страница, която да не е оцветена и нашарена с изречения от Новия или Стария завет. Те знаят, че зловонните им извращения едва ли могат бързо да се понравят на някого,  ако ги оставят да се изпарят в този вид, в който са, и затова сякаш ги оросяват с аромата на небесните думи, за да може онзи, който лесно би презрял човешкото заблуждение, да се отвърне трудно от божествените предсказания. Те постъпват подобно на онези, които като желаят да смекчат остротата на някое питие, обикновено отначало мажат устните на детето с мед, за да може неопитното детенце, предчувствайки сладост, да не се изплаши от горчивината.” (преп. Викентий Лиринский. Напоминания 1,25) [1]

От времето, през което са били написани тези редове, е изминало половин хилядолетие и нищо не се е променило. “За нашите диви чужденци се разказва, че след успешен лов те по всякакъв начин са облажавали своите идоли, намазвали са устните им с тлъстината на убития звяр. Но ако уловът е бил неуспешен, са започвали да бият идола с тояги. Така се отнасят със Свещеното Писание и всички, които подхождат към него в състояние на изолираност от Църквата. Те превъзнасят Писанието до момента, в който то не им противоречи и не ги изобличава. В обратния случай те започват безжалостно да налагат своя идол, разделят Писанието на части, като едни от тях считат за подправени, а други за ненужни”. (архиеп. Иларион (Троицки))[2]

Но ако е възможно по такъв начин да се отнасяме към Писанието, то ние сме длъжни да сме готови да приложим подобно отношение и към Отците.

Ще спомена няколко може би гневни и преувеличени, но дефакто верни наблюдения на професора в предреволюционната Московска Духовна Академия М. Тареев: ”Вижте  сега какво се случва в нашето школско и популярно богословие, в църковната публицистика. По всеки въпрос се извежда справка от “църковното учение”; всеки параграф, всеки абзац започва с думите: “Православната църква учи”. Как се извлича църковното учение? Прилага се мнение на някой отец и му се слага, без ни най-малко колебание, етикет за църковно учение. “Православната църква учи: св. Макарий Египетски пише” и т.н. “Църквата учи: св. Василий Велики пише еди как си”. Дали гласът на Макарий Египетски е станал гласът на църквата? Дали мнението на Василий Велики е станало църковно учение? Дали учението на св. Отци е станало от само себе си църковно предание? Няма ни най-малък намек за различаване между учението на църквата, църковното предание от частните системи и светоотеческите мнения. Можем да си представим какво препятствие по пътя на християнската истина се явява традиционно-вулгарният възглед за непогрешимостта и законозадължителността на светоотеческото учение… “Според отците” означава: преди всичко това е личният вкус, който провъзгласява този принцип… Принципът на “отците” е принцип на католическия произвол, принцип на провинциалните, околийските папи… Н.Н. Неплюев справедливо казва за такива богослови: “нали ще възприемаме  и творенията на св. Отци  със собствения си разум. Тогава защо този разум е толкова опасен при четенето на Евангелието и се превръща в толкова безвреден при четенето на светоотеческа литература?” Единствената разлика е, че при четенето на Евангелието личното начало  се показва открито, и по този начин предотвратява превръщането на духовната свобода в личен произвол, а светоотеческият принцип скрива хаотичния произвол на тълкувателите…  Ние сме загубили критерия си за църковно учение, загубили сме способността да се различава законозадължителното във вероучението и личните мнения. Какво, какво ли не са ни представяли, с помощта на някой светоотечески цитат, за църковно учение! Нашето богословие е пълна фалшификация на християнското учение, прикрита от принципа “според отците”… Ефектен образ на лукавата премяна на принципа “според отците” се явява книга на свещ. Флоренски “Стълп и утвърждение на истината”. И в заглавието на книгата, и в текста й, авторът афишира църковно – светоотечески източници, но книгата му в своето съдържание няма ни една черта от “християнската” философия: това не е нищо друго освен спиритическа философия. Под флага на църковно-отеческото той развива единствено “своята” философия”. [3]

Примерът с Флоренски е съвършено справедлив. Ще спомена от съвременния си опит дейността на една известна на московчани секта, която именува себе си “Православно общество на ревнителите за истинско благочестие (община на Петър)”. Ръководят я Петър Белицкий и Инна Сарокина. Тактиката на проповедите им е следната: на някое църковно събрание (храмов празник или църковна конференция) към човека се приближава православна девойка със смирен вид. Очите й тихо се подават изпод забрадката. В ръката си държи книга. С тих глас тя му казва: “Братко, помогнете ми, моля ви, да се ориентирам… Има тук едно място у преподобни Симеон Нови Богослов, което не мога да разбера”. Православното сърце при тези думи, разбира се, се разтапя. Протестантските мисионери вече ни научиха да се пазим при вида на човек с Библията в ръце. А това тук не е Библията, тук сякаш е нещо съвсем наше – творение на Свети отец. Да, и още като че ли тази девойка не се стреми по грозен начин да ни увлече в ерес, а в крайна сметка единствено смирено проси за помощ. А смирението – това е добре, това е по нашему… – “Добре, сестро, разбира се, ако мога, ще помогна! В какво се състои въпросът?”… “Да, ето вижте, братко, тук преподобни Симеон пише: “никога не се причастявай без сълзи”… как да го разбера?”.[4] – “Знаеш, това е обръщение към нас, за да помним, към какви Тайни пристъпваме. Ако ние действително винаги с пълно съзнание пристъпвахме към Чашата, то, разбира се, сълзите биха напълнили очите ни. Но в действителност ние сме болни и немощни, ние сме лоши християни, ние зле осъзнаваме към вкусването на каква  Жертва именно сме призвани. Въпреки това, от друга страна, нали това е самата Чаша и тя е онова лекарство, което ни изцелява от душевната глупост. Именно към Чашата сме повикани и причастяването от нея  е наш християнски дълг: “не съм достоен, но понеже Си ме повикал – ето пристъпвам”. А ако чакаме сълзите – напълно е възможно въобще да не ги дочакаме и да не достигнем до Причастие. Не трябва да се изисква лекарството да се дава само на тези, които вече са оздравели…” Тук интонацията на събеседничката се променя: “Не, братко! Светият Отец пише директно: никога не се причастявай без сълзи! А аз бях тук на вашата служба. Специално наблюдавах. Никой от вашите енориаши не плачеше, когато се причастяваше. Следователно, имате неправилно благочестие, неправилна литургия, неправилна църква! Тук не живеете според Отците! Така е. Ето ви адреса, елате при нас! При нас всички плачат. При нас всичко е според Отците!”

източник: http://pravbeseda.ru

(превод от руски език: Мартин Димитров)

[1] Цитат от архиеп. Илларион (Троицкий). Священное Писание и Церковь // М., 1998, с.32.

[2] архиеп. Илларион (Троицкий). Священное Писание и Церковь // М., 1998, с. 48.

[3] Тареев М. М. Христианская философия. ч.1. Новое богословие. М., 1917, стр.79-80,93-94,96-97,100.

[4] „Братко! Никога не се причастявай без сълзи“ – преп. Симеон Благоговейни, учител на Симеон Нови Богослов (Цит.от: архиеп. Василий (Кривошеин). Преподобный Симеон Новый Богослов. Брюссель, 1980, с. 108).