а) Първоначално тайнството покаяние се разбира и практикува като повторно приемане на онези отлъчени, прогонени от “екклисията” (от гр. „църква” – бел. прев.) – събранието на Божия народ и неговото осъществяване в Евхаристията, която е “кинония” (от гр. “общение” – бел. прев.) с Тялото и Кръвта Христови. Отлъчен е този, който не може да предлага (дарове – бел. прев.) и затова, не може и да приема. Това повторно приемане в събранието е дълъг процес и опрощението е заключителният печат, знакът или “образът” на разкаянието, на отхвърлянето и осъждането от каещия се на неговия грях и отчуждение от Бога, на неговата истинска изповед (съобщаване, признаване) на греха. Властта на опрощението не се приема като “власт сама по себе си”, сякаш че е независима от разкаянието. Тя е всъщност е тайнственият знак за прието покаяние, което дава наяве своя плод. Църквата в лицето на свещеника засвидетелства, че е налице истинско разкаяние и че Бог го е приел, че го е “помирил и “съединил” с Църквата. Каквито и промени да са възникнали в практиката на тайнството, това първо и съществено значение си остава отправната точка за неговото православно разбиране.
б) Също така от самото начало на своето служение Църквата поема грижата за душите в т.ч. и ръководството на духовния живот, помощта в борбата на човека със стария Адам в него. Но в началото това не е включено в тайнството на покаянието. Едва под влиянието на монашеството с неговата високо развита теория и практика за духовно ръководство, последното става постепенно съществена част от изповедта. До тогава в самото монашество това духовно ръководство остава за дълго време разделено от сакраменталната изповед и се извършва доста често от неръкоположени (за свещеници – бел.прев.) монаси. Това, което го превръща в съществена част от пастирското служение и почти в централно съдържание на покаянието е прогресивната секуларизация на християнското общество. Църквата след Константин престава да бъде малцинство от героично настроени “верни”, тя се отъждествява почти изцяло със „света“ (за справка – руският термин „мирянин“ за „лаикос“ (от гръцки – лице, което не е духовник – бел.прев.)) и се занимава с множество „формални“ християни, които се нуждаят от помощ, постоянно ръководство и лична грижа. Значителната промяна в евхаристийната практика (от всеобщо причастяване като основен акт на членство в Тялото Христово към по-често или по-рядко индивидуално причастяване), която се появява в същия период и под влиянието на същите фактори, означава и решителна промяна в разбирането на покаянието. От тайнство насочено към отлъчените от Църквата, то става тайнство за тези, които са в Църквата. Теологичното ударение се променя от разкаянието към опрощението, сякаш то е единственият съществен елемент на тайнството.
в) Секуларизацията на християнското общество го прави по-отворено и приемащо хуманистични и прагматични житейски философии, които радикално помрачават християнската идея за греха и покаянието. Концепцията за греха като отделеност от Бога, от единствения истински източник на живот в Него и с Него, прогресивно се подменя от някакъв вид морален или ритуален буквализъм, в който грехът означава най-вече нарушаване на установено правило. В едно човекоцентрично и самозадоволено общество със своята етика на успеха и чисто външно “благоприличие”, самите правила претърпяват радикална промяна. Те престават да се разглеждат като абсолютни норми и са ограничени до обществено приет етичен кодекс. Ако един ранен християнин винаги е знаел, че е грешник, чиито грехове са простени и който без никаква своя заслуга е въведен в Брачния Чертог, дарен с нов живот е станал участник в Царството, то модерният християнин, доколкото в очите на обществото е благоприличен човек и “добър ближен”, винаги “се чувства добре” спрямо себе си и напълно се наслаждава на своето самовъзхищение. Неговото виждане за живота, което на свой ред формира неговото разбиране за религията, изключва напълно каквото и да е измерение на дълбочина, било то като отчуждение от истинския живот (грях) или като нов живот в Христа. От време на време той допуска в самоувереността си някои прегрешения – много общи и малки! – но, в крайна сметка кой не го прави? Обаче когато наскоро ми се случи да изповядам около 50 души в една типична православна община в Пенсилвания, никой не си призна да е направил какъвто и да е грях! Не ни ли казва всеки ден пресата и другите медии за масова комуникация, че живеем във възможно най-доброто общество, между възможно най-добрите хора? “Християните”са взели това твърдение твърде на сериозно.
г) Секуларизацията в крайна сметка взема връх и над самите свещеници. Нашият църковен живот се основава просто на система от взамни похвали и ласкателства. Енорията винаги е щастлива от себе си и изисква пастирът постоянно да благодари на своите “добри” хора за техните заслуги, усилия, помощ и щедрост, да бъде огледалото, в което те могат да се наслаждават на себе си. Същият дух на успеха, на “доброто съседство” и външните дейности просмуква нашия живот от горе до долу. Успехът на Църквата се измерва с показатели като посещаемост, финансово богатство и брой на “енорийски дела” от всякакъв вид. Къде във всичко това има някакво място за покаяние? То всъщност отсъства от самата структура на църковната проповед и дейност. Свещеникът може да приканва своите енориаши към “все по-големи и по-добри” постижения от материален характер, той може понякога да изрази недоволството си от тяхното “посещение” или от неизпълнението на “задълженията” им, той може да се бори с масонството и църковните ръководители, но той самият обикновено не възприема света като такъв, от който идва “похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” (I Йоан 2:16). Той самият не вярва в Църквата като спасение от отчаянието и мрака на греха, а я приема като институция за задоволяване на “религиозните нужди” на членовете си “с добро положение”. В тези духовни условия, в тази псевдо-християнска морална ситуация изповедта не може да бъде нищо друго освен това, което е: или още един “религиозен дълг”, който следва да се изпълни веднъж годишно за удовлетворяване на някаква абстрактна канонична норма, една истинска “самоцел” без каквито и да е духовни последствия, или обсъждане на нечии “проблеми” (не грехове – грехът, веднага щом се припознае като такъв, престава да бъде “проблем”), които в повечето случаи нямат точно решение, защото тяхното единствено решение би било обръщането към истинското християнство.
Началната точка на това възстановяване е проповядването и обучението. До някаква степен цялата християнска проповед и обучение е повик към разкаяние, към “метания” (от гр. „покаяние“, букв. – „обръщане на ума“ – бел. прев.), към промяна на ума, към преоценка на всички ценности в светлината на Христа. Няма нужда постоянно да се проповядва върху “греха”, да се съди и осъжда. Едва когато човек се сблъска с истинското “съдържание” на Евангелието, с неговата Божествена дълбочина и мъдрост, красота и цялото му всеобхватно значение, тогава той става “способен за покаяние”, за истинско покаяние, което е точно откриването от човека на пропастта, която го разделя от Бог и от Неговия истински план за човека. Едва когато човек види украсения Брачен Чертог, чак тогава той осъзнава, че няма одежда, за да влезе в него. Твърде много от нашата проповед е във формата на абстрактни императиви: Църквата казва да се прави това и това; но заповядването не е проповед. Проповедта включва желанието да се представи на хората позитивното, Божественото значение, защото това е единственото значение, което прави “правилата” значими, живоносни, спасителни. Християнското обучение трябва също така да включва дълбока и конструктивна критика на секуларистичната философия на живота, оценка на културата, в която живеем. Християните трябва винаги да се борят с идолите – а днес има доста такива – “успех”, “материализъм”, “сигурност”, “съсредоточаване върху парите” и т.н. Именно по този начин, само в подобно обширно и истински християнско осъждане на този свят, понятието за грях открива своето истинско значение като отклонение от любовта и загрижеността, като боготворене на ценности и норми, които не са наистина “ценни”. Това предполага, разбира се, самият свещеник да се е освободил от подобно отъждествяване със света, и да слага вечната Истина, а не “практическите съображения” в самия център на своето служение. И проповедта и обучението трябва да имат прозорлив момент в тях, в т.ч. елемент на Божествен разум, а също и покана всичко в този свят да се гледа през очите на Христос.
Молитвите преди изповед никога не трябва да се пропускат. Изповедта надминава нивото на човешки диалог, а също така и този с чисто рационално признаване на вината. Човек може да се признае за “виновен” и пак да не чувства разкаяние. Всички тайнства са акт на преобразяване. А първото преобразяване в тайнството покаяние е точно трансформацията на човешкото признаване на прегрешенията в християнско покаяние, т.е. в пречистващата криза на човешката душа, която се обръща към Бог и получава от Него виждане и на двете – грехът и всеобхватната любов на Бога, която “покрива” този грях. Но това преобразяване изисква Божията помощ и молитвите преди изповед призовават и повикват тази помощ. Затова те са съществена част от тайнството.
След молитвите идва призивът. Това е последната покана към истинско разкаяние. “Бог стои тук невидимо и приема твоята изповед….”
Но е важно при този сюблимен момент, когато свещеникът посочва присъствието на Христос, той самият да не заема противниковата страна на каещите се. Една от най-добрите форми на призив е отъждествяване на свещеника с всички грешни хора. “Всички съгрешихме…” За не бъде той нито прокурор, нито тих свидетел. Той е образът на Христос, Този, Който взема върху Си греховете на света и именно неговото действено милосърдие е това, което ще води хората към покаяние. Руският патролог, митрополит Антоний, дефинира същността на свещенството като “състрадателна любов”. Покаянието е тайнство на помирението, още тайнство на любовта, а не на съда.
Самата изповед има различни примери. Но щом като каещият се не знае, как да започне, тук е дълг на свещеника да му помогне. Затова формата на диалог е най-практична. И въпреки, че всички грехове в своята основа са срещу Бог, срещу Неговата истина и любов, добре е изповедта да се раздели на три части:
б) Отношение към ближния: основно – поведение на егоизъм и егоцентризъм, безразличие към човека, липса на внимание, загриженост, любов. Всички дела на истински прегрешения трябва да се споменат и тяхната греховност следва да се покаже на каещия се. Завист, клюкарство, жестокост и т.н.
Един последен призив завършва подобен диалог. В него свещеникът трябва да призове каещия се към необходима промяна. Бог не прощава, докато човек не пожелае по-добър живот, докато не реши да се бори с греховете си, докато не започне възлизане към Него. Това, което изглежда невъзможно за човека, е възможно за Бога. Този последен призив трябва да бъде акт на вяра: опитай всичко възможно и Бог ще помогне, защото Той е обещал да го направи…
И тогава, само тогава, идва опрощението – като завършек на всичко това: подготовка и усилия, проповед и размишление, призив и изповед. Още веднъж от православна гледна точка не може да има опрощение, където няма разкаяние. Бог не приема човек, който не е дошъл, а “идването” е точно покаяние, акт на “обръщане”, истинска и критична промяна на цялото човешко поведение. Да се мисли за опрощението като абсолютна “власт”, валидна и действена, когато и да е произнесено от свещеника, е отклонение от православието към магически сакраментализъм и “юридисцизъм”, изобличени от целия дух и цялата традиция на Православната църква.
Трябва да помним все пак, че отказът на опрощение не е наказание. Дори отлъчването от ранната Църква се е произнасяло с надеждата за излекуване на човека. Защото целта на Църквата е да спаси, а не да съди или осъжда. Свещеникът винаги трябва да съзерцава цялостната съдба на човека, да се бори за неговото обръщане, а не просто да следва някаква формална норма на праведност. Ние знаем, че Добрият Пастир оставя деветдесет и девет овци, за да спаси само една. Това оставя голяма свобода на свещеника, който трябва да следва своята свещеническа съвест, трябва да се моли, преди да реши каквото и да е и никога не трябва да се задоволява с външния комфорт, с “правилата” и “предписанията”.
Май 1961 г.
(Доклад изнесен в лагера “Св. Андрей”, 20-22 юни 1961 г. Тримесечник на Семинарията “Св. Владимир”, том 5, брой 3, есента на 1961 г., стр 38-44.)
iзточник: http://www.shmeman.ru/modules/myarticles/article_storyid_170.html
превод от английски: Мартин Димитров